„Историята на демокрацията ни предлага една
забележителна комбинация от утопии и митове.”
Жорж Сорел, „Разсъждения върху насилието”
За човек с политическо мислене едно е ясно като ден: докато комунистическото ни минало бе пренаселено с абсурди, демократичното ни настояще е царство на парадоксите. Едното много прилича на другото, но не е, съвсем не е същото. Разлика между двете състояния има и тази разлика е колкото трудно доловима, толкова и съществена. Да се опитаме да я трасираме…
На абсурдите на комунистическия тоталитаризъм аз няма да се спирам. Не защото са сложни и необясними, а напротив – защото са очевидни и елементарни. По-заплетени, по-неразгадаеми и по-многолики и подвеждащи, за сметка на това, са парадоксите на новото ни време. Ще се фокусирам върху един от тях. Става дума за увереността на много мои тъмносини политически съмишленици, че, видите ли, въпреки промените преди четвърт век, демокрация днес на родна земя няма. Тези люде сериозно вярват, че на десети ноември комунистите сами са си спретнали чрез зловещата Държавна сигурност преврата срещу Тодор Живков и компания, за да превърнат политическата си власт в икономическа; че след тази дата нищо не се е променило по същество, а страната ни продължава да битува в старите еднопартийни догми, макар и попроменени кое-що формално и от кумова срама.
Аз не вярвам, съвсем не вярвам аз, че е така – колкото и популярна да е сред антикомунистите, към които причислявам недвусмислено и себе си, тази вяра, тя не е моя. Ако не е демагог, онзи, който твърди, че в днешна България няма демокрация, не знае какво е диктатура. Самият факт, че можеш да кажеш открито, че няма демокрация, значи демокрация има. Където действително няма демокрация, там изявлението, че няма демокрация е опасно – то води право в затвора. Второ, защо им е притрябвало на комунистите без време да сдават доброволно политическата си власт, за да получат в замяна власт икономическа? Че те държаха необезпокоявани и еднолично в ръцете си и двете власти – както политическата, така и икономическата! Държаха ги здраво и твърдо и нямаха мотив да се самолишават от едната за сметка на другата – тази размяна изобщо не стоеше за тях на дневен ред. Което говори, че ако се състоя, размяната бе не доброволна, а принудителна, наложена от обективни външни и вътрешни обстоятелства. Нещо повече – доколкото бяха тоталитаристи, те държаха и всички останали, абсолютно всички власти в българското общество. Дори личната съдба на всеки от нас беше не наша, а тяхна собственост. Душите ни бяха до една техни, техни до едно бяха и телата ни, стегнати в бронята на Желязната завеса. Тяхното властолюбие интегрираше и националната ни, и интернационалната история, която преправяха, фалшифицираха, идеологизираха и манипулираха с пропагандна цел, както им беше угодно и изгодно; тяхно беше изцяло и настоящето, овластено и консумирано от номенклатурните им привилегии; и бъдещето беше открай докрай тяхно – бъдеще светло, комунистическо и програмирано до най-малкия детайл. Време, безвремие и пространство им принадлежаха, принадлежаха им като на Чичиков и всички човешки души на родна земя – живи и мъртви. А в дръзките им и подклаждани от столицата на световното комунистическо движение Москва мечти им принадлежеше и цялото прогресивно човечество. А покрай прогресивното – и регресивното, за чиито капитали комунистическият идеализъм копнееше дискретно. Тоталитаризмът затова е тоталитаризъм – защото е ненаситен.
Тезата, че десети ноември нищо не е променил в националното ни битие, ми прилича на конспиративна теория, а в конспиративни теории аз не вярвам – вярваше Партията-ръководителка, която дължеше целия си триумф не на парламентарни, а на извънпарламентарни, на конспиративни практики. Ситуацията в младата ни демокрация е по-завързана. Без да бъде дело на комунистическата номенклатура, тази ситуация бе така конципирана, така подредена и натаманена, че да я обслужва. Хаосът на новото време позволи на водещите комунистически апаратчици да се възползват от несъвършенствата на правовата ни система и да превърнат реституцията, замислена като социална справедливост, в истински грабеж – риба се лови най-успешно в мътна вода. Липсата на лустрация пък им развърза ръцете да си присвоят държавната собственост (а почти всичката собственост беше държавна), да оглавят новите икономически структури и, което е не по-малко важно, да се доберат (отначало инкогнито, а с времето все по-открито) до ключовите позиции на политическите и ведомствени институции. Така погледнато, комунистическият елит действително си присвои икономическата власт, но политическата си власт той сдаде по принуда. Кариерата, която много високопоставени комунистически апаратчици направиха в новите условия, се дължи не само на тяхната наглост, а и на дефектите на демокрацията в родния й, български вариант. Това вече не е конспирация – политология и социология е. А обстоятелството, че новокомунистическите врагове на демокрацията използваха нейните дефекти за да я компрометират като кауза, си е в реда на нещата – от старо- и новокомунисти аз открита и честна конфронтация не очаквам – очаквам само подмолни похвати.
В първия български политически роман, издаден още през 30-те години, но забранен в комунистическа България, „На завой” Димитър Талев предрича, че последният правоверен комунист на планетата ще умре в България дълго след като в Съветския съюз няма да има вече нито един правоверен комунист. „Ах, какъв народ сме ние!” – възкликва писателят, заплатил свободомислието си с жестоки инквизиции по наказателните лагери (импортирани между впрочем също от болшевишка Русия) след агресията на червената армия срещу страната ни през 1944 г. Това злокобно пророчество на Талев, което портретира и некрофилната ни народопсихология, е приложимо и към днешна България. Престъпното великодушие, с което родната демокрация се отнесе към физическите носители на тоталитаризма, готовността, с която и най-демократичните, себеразбиращи се дори като антикомунистически партии отвориха широко вратите си за функционери на комунистическия режим, че и за високопоставени служители на демоничната Държавна сигурност, си отмъсти на нацията ни – отмъщава си и до днес. Призракът на комунизма не завладя, както предсказваха класиците на марксизма, преди век и половина Европа – днешна България обаче завладя. Българските социалисти са най-комунизираните, най-русофилски и проленински настроени сред социалистите на цяла Европа. Но не това е най-страшното. По-страшно е обстоятелството, че комунизмът се е загнездил дълбоко във всеки от нас, доктринирал е съзнанието ни, моделирал ни е така, че неговите опровергани от духа на времената и отречени от историята социалнополитически модели са станали наша втора природа. За да прогоним демона на комунизма от националното обществено пространство, е необходимо преди това да го прогоним от душата и съзнанието на всеки от нас – и това ще се окаже най-трудното: не можеш да подложиш цял един народ на психоанализа. Когато една идеология стане национален манталитет, когато се превърне от външен факто в душевност, тя става неуязвима и за най-неопровержимите рационални аргументи, неподвластна на здравия разум. Така нейното бъдеще е обезпечено за цели поколения напред. Едно бъдеще, което, доколкото е нейно, не би могло да бъде и мое…
