Носталгици и носталгии

Носталгици и носталгии

fasada4

 

fasada2

 

 

„Всеки порок съдържа в себе си своето възмездие.“

Д. Дефо, „Размишления на Робинзон”

 

Ако речем, че любима тема на демократичните ни медии е антидемокрацията, ще се окажем прави. Става дума не само за общонародната носталгия по добрите стари времена, която се лее като захаросан сироп на талази, на талази от всички средства за масова информация и която онагледиха и печалните (за мен печални) резултати от последните президентски избори. Става дума и за неуморните жалвания на журналисти от целия политически спектър, че, видите ли, моралните ценности през последния четвърт век претърпяват безподобен упадък. От което пък логически следва, че преди това, в условията на комунистическия тоталитаризъм, същите ценности са процъфтявали. Така ли е всъщност?

 

Всяко настояще съдържа тенденцията да идеализира миналото. На тази тенденция ние трудно можем да се противопоставим – няма и защо да го правим. Днес миналото ни се струва по-чаровно, отколкото някога е било – дори само защото е неповторимо. Така е несъмнено на сетивно равнище, но когато тръгнем, както това правят коментатори и коментари, да анализираме, сантиментите са противопоказни. Анализът на две действителности предполага тяхното хладнокръвно съпоставяне. Да опитаме.

 

Носталгиците се жалват, най-общо казано, че демокрацията е превърнала страната ни в разградено лозе, в което без усилие са нахлули всички пороци на външния свят, целият разврат, цялата пошлост и целият кич на съседни и далечни държави. Аз бих формулирал нещата по-иначе: По силата на демократичността си демокрацията разкри пред нас нови хоризонти, направи недостъпните довчера задгранични пространства достъпни, допълни националното ни битие, което винаги е ограничено и ограничаващо, с интернационалното. А какво ние като българи ще вземем и какво ще отхвърлим от неизчерпаемото многообразие на външния свят, си е наш собствен съзнателен избор и наша собствена отговорност, произтичаща от всеки свободен избор, от всяка свобода. Която, разтоварена от отговорността, се превръща в мистификация. И така, благодарение на демокрацията целият широк и пъстър свят стана достъпен с всичките си блага и пороци. В този свят изобилстват и  духовността, и бездуховността. Дали ние ще импортираме културните ценности и проспериращите социалнополитически модели или пошлостта, кича и мизерията, си е наше решение. А да се твърди, както често правят братята по перо и слово, че Западът е в плен на порока и безвкусицата, че на Запад няма стойностна литература, стойностно изкуство и стойностна наука, стойностни нрави и стойностни каузи, е просто смешно.

 

Друга жалба е жалбата, че чрез демокрацията на родна земя е проникнало и се е популяризирало насилието. По насилие обаче комунистическа България нямаше равна на себе си. И когато днес опечалените носталгици си спомнят как някога са оставяли вратите и колите си отключени по цели седмици, а и най-затънтените кътчета са били и в най-непрогледните нощи миролюбиви и безопасни като градските библиотеки, нека не забравяме, че в същото време за един прошепнат политически виц пребиваха по милиционерските участъци, а концентрационните лагери като Белене и Ловеч бяха пренаселени от другомислещи. Мирният характер на битието ни тогава е измамен. Уличната престъпност действително беше ограничена, но само защото цялата ни държава бе управлявана от тоталната, от разпоредената свише еднопартийна престъпност. Една държавна власт, която е по своя генезис престъпна, която е въдворена по престъпен начин и по престъпен начин е поддържана и упражнявана, няма как да воюва срещу престъпността на гражданско равнище. Злото се корени в природата на нещата: ако комунизмът създаваше илюзията за мир и спокойствие, то е само защото Партията-ръководителка бе по-крупният, по-могъщият, по-безскрупулният престъпник от самодейните улични бандити и успя да им стъпи на врата. Но в името не на социалната справедливост, а в името на една крещяща, на една нечувана в цялата ни национална история несправедливост.

 

Носталгиците се жалват още, че в комунистическото ни минало е нямало такова драстично разслоение на бедни и богати. Да, така е. Но само защото всички бяхме еднакво бедни – не еднакво богати. Социалното равенство е насилие, хората не са генетично равни, не са с равен интелектуален и дори физически потенциал – няма как да бъдат равни и социално. Равенство на благоденствието няма – има само равенство на духовната и материална нищета, на мизерията. Която в демократичните общества е изключение, а в тоталитарните – тотална. Пък и превъзнасяното социално равенство не бе съвсем социално – привилегиите на партийните номенклатурчици го засенчваха сериозно. Те бяха, казано с езика на Оруел, по-равни от другите. А ако все пак някъде съществуваше едно истинско и повсеместно равенство, равенство на което цялото население бе подвластно, неговото име беше безправие. Всички – номенклатурчици и редови българи – бяхме еднакво обезправени от системата. Апаратчиците от Партийния дом бяха дори по-зависими и по-уплашени от нас, редовите граждани. Докато ние се страхувахме само от тяхното деспотично господство, те се страхуваха и от нашия гняв, и от гнева на кремълските си господари, и от желязната йерархичност на високопоставените партийни структури, която не знае пощада. Те имаха повече господари от нас, затова и тяхната участ бе по-драматична и зла.

 

От всичко казано следва едно: че аз с пълно основание съм окачествил днешните ни носталгици по добрите стари времена като будители и хранители, като реставратори и продължители във времето на злото. На онова извечно, на онова безсмъртно зло, което те унаследиха с готовност от комунистическите си предшественици непокътнато, непокътнато пренесоха в новото хилядолетие и непокътнато ще предадат на следващите поколения. Днес това зло ликува пред очите ни в защитната сянка на Паметника на съветската армия в центъра на столицата. Възползвайки се от великодушието на демокрацията. Или по-скоро от малодушието й. Една демокрация, която организира световен наказателен процес срещу нацизма и го провъзгласи за престъпление срещу човечеството, а процес срещу не по-малко престъпния комунизъм не организира. Затова той днес така успешно се преетикира като добродетел. С поглед, дръзко вперен в бъдещето…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За противопоставянето в американското и българското общество

За противопоставянето в американското и българското общество

Сблъсъкът на мнения в конфликтния анализ може да се анализира като естествено или неестествено противопоставяне на идеологически позиции, които са…
Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

  Откъс от книгата на Райко Алексиeв „Хумористична история на българите“   Щом дошъл на власт, цар Борис обявил серия…
Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Въпреки фокусът върху глобалната пандемия от Covid-19, малко вероятно е датата 9 май, бележеща края на Втората световна война в…