Порочността на порока

Порочността на порока

Снимка: unwe.biz
Снимка: unwe.biz

fasada2

 

„Който знае истината, и я премълчи,

е лъжесвидетел.”

древноиндийска мъдрост

 

Събра ни си преди някоя-друга година президентът (действащият президент –  новоизбраният не става за такава работа) и под собствен патронаж ни организира в граждански инициативен комитет „25 години свободна България”. Бяхме двайсетина души доста пъстра компания – политици, литератори, журналисти, университетски преподаватели – всички обединени около идеята да съхраним националната памет за комунизма, да не позволим неговите злодеяния и жертви да потънат в забвение. Или, по-точно, да ги изровим от забвението, в което позволихме да потънат. Потънаха безследно и безследно тънат там вече четвърт век, защото политическите приемници на старокомунистите – неокомунистите от БСП и многото й посестрими на родна земя – ожесточено бранеха (бранят и до днес – все по-ожесточено) нечистото дело на онези ветерани, които унаследиха неофициално, от историческата истина. И тънат в забрава още защото цялата ни нация нехае за фалшифицирането на близкото ни минало. Неусетната (неусетна за масата българи – за фалшификаторите тя бе съзнателна и целенасочена) подмяна на историческата истина с историческа лъжа бе заредена с пагубни предизвестия към националното ни бъдеще. „Добродетелите напущат онова място, откъдето е изгонена истината” – учи Хелвеций в „За човека”. Казаното е еднакво валидно както за всяко индивидуално, така и за всяко национално битие – прогонената истина винаги си отмъщава чрез настъплението на лъжата, като всеки конкретен човек, и всеки народ е изправен пред неумолимата алтернатива или да отстоява истината за себе си, или да бъде наказан с лъжа. Как обаче като шепа самодейни комитетчици  ще се противопоставим, макар и с Плевнелиев воглаве, на общонародната безпаметност, не знаехме и ние самите. Като начало решихме да опитаме по възрожденски и просветителски – президентството ни командироваше поединично по гимназии и висши учебни заведения да разказваме на подрастващите онова, което нито родители, нито учители им бяха разказали: каква е същинската цена, която цели поколения българи плащаха в брой за политическите мистификации на онези родни тоталитаристи, които служеха по-скоро на съветската империалистическа кауза, отколкото на националните ни интереси.

 

Изпращат ме значи според президентската програма в един провинциален университет на среща със студентите и преподавателите им. Ако не уточнявам името му, то е, защото станалото впоследствие е толкова типично, толкова присъщо на посткомунистическото ни битие с неокомунистически препратки, че можеше да се случи и във всяко друго учебно заведение. На срещата, на която в импровизиран реферат аз защитавам, доколкото мога, европейските ценности и европейската ни ориентация, една миловидна второкурсничка ме пита кога най-после и ние, българите, ще заживеем богато като германците. „Когато започнем да произвеждаме мерцедеси” – отговарям. Отговорът не й се понрави, не се понрави и на цялата аудитория. И започнаха едни безконечни жалвания и себесъжаления, а в жалванията и себесъжаленията българинът няма равен на себе си, последвани от открити упреци към Европа, към Америка, към целия външен свят, който според моите слушатели бе виновен за нашата социална мизерия. Така продължи чак докато несподелените от мен вайкания прераснаха в гняв – и към света, и към мен самия. „Че защо сме тогава в Европейския съюз – за да мизерстваме ли!” – ревнаха всички в един глас. Намекът бе недвусмислен: ако бяхме вън от Европа, нямаше да мизерстваме. Или, ако така или иначе ще се мизерства, по-добре без, отколкото с Европа. А най-революционно настроените издигнаха тезата, че западноевропейците печелят от нашата бедност, че ние сме бедни, защото те са богати, а те са богати не защото са предприемчиви и кадърни, а защото ни експлоатират най-безсъвестно и богатеят ли, богатеят на наш гръб. Трудно се противодейства на подобни възгледи. Не защото срещу тях няма боеспособни рационални аргументи – аргументи бол и бол. Бедата е, че за да въздействат, аргументите трябва не само да бъдат изговорени, а и да бъдат чути. А нямаше кой да чуе – изправена пред идеологизираната слепота, и най-системната логика е безпомощна. Моите непримирими слушатели съвсем сериозно вярваха, че обединена Европа трябва да ни се отплаща, да ни плаща за благоразположението ни към нея, за това, че сме имали великодушието да се приобщим към ЕС. Богатите и силни европейци трябва значи не, както те благородно (според мен, само според мен благородно – не и според аудиторията) предложиха, да споделят плодотворния си опит с нас, не да ни предоставят на разположение собствения си конструктивен пример, поуките от собствения си път към благоденствието, не да ни окажат помощ, която да се превърне, да прерасне в себепомощ и която да ни съдейства да израснем екзистенциално като равностойна нация така, че да надмогнем себе си, да се себеизградим и себепостигнем, за да бъдем в състояние да се справим със собствени усилия с предизвикателствата на битието – богатите и силни европейци трябва да ни дундуркат, да ни спестят всякакви собствени усилия, да ни обгрижват всестранно. Казано по-откровено, Европа трябва да ни храни, Нато да ни брани, а ние да си живеем живота. И всичко това – само защото имаме добрината да бъдем съконтиненталци и да се приобщим към европейските структури.

 

Че подобно обгрижване ще ощети преди всичко нас самите, че ще ни инфантилизира още повече, превръщайки ни в нежизнеспособни, зависими от нечие чуждо снизхождение същества, нашего брата не иска и да знае. Подобни инфантилни копнежи са присъщи само на инфантилни народи като нашия, чиято цел е не да се себеизградят, а да не участват в собствената си съдба, да се превърнат в нация с биография, но без автобиография; не да израстват по единствения убедителен начин – чрез драмата на себепознанието, а да влязат в пасивната роля на безучастници, на статични социални модели, моделирани от външни фактори. За масовизирането на това порочно съзнание допринасят и многото популистки партии на родна земя с „Атака” воглаве. Процесът е реципрочен: популистите експлоатират безскрупулно инфантилността на електората; гласувайки им доверие, гласоподавателите пък участват несъзнателно в собствената си експлоатация. Всички тези демагози живеят охолно от лековерието на редовия българин, който със свещена простота им вярва, че ние даваме на външния свят повече, отколкото получаваме от него, че западните капиталистически акули грабят ненаситно и несъществуващите ни природни богатства, и от никого недоказаната ни генетична гениалност, и интелектуалния, и сексуалния ни потенциал дори. Добродетелността на тези лицемери, които по йезутски проповядват вода, а пият вино, е неубедителна, защото, както предупреждава в „За гнева” Сенека, тяхната добродетелност има нещастието да се осланя на порока. А опорочена добродетел не съществува – порочен е само порокът. Така, както само добродетелта е добродетелна.

 

Така че Европа няма да ни храни – само ще ни помогне да се себеизхранваме. И Нато няма да ни брани – само ще ни помогне да се себеотбраняваме. Дано намерим зрелостта да приемем великодушната оферта. Защото, позамисля ли се, себеизхранването и самоотбраната е повече, много повече от това други да ни хранят и бранят. Копнежът ни други да ни хранят и бранят е дискретна препратка към тоталитарното ни минало, когато една партия, която ни отне и свободите, и правата, и идентичността, ни хранеше. И ни бранеше – преди всичко от нас самите.

 

 От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
* Медицински проявления

* Медицински проявления

* Оригинален текст на разказа на Райко Алексиев „Медицински проявления“, 1935 г.   Тежка е лекарската професия. Требва наука, требва…
Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Визирайки рестриктивните противоепидемични мерки на Щаба, тези дни моят политически съмишленик и духовен родственик, Иван Сотиров, написа в мрежите: „Сбъдна…
Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

  Реакцията срещу тази епидемия, в някакъв смисъл е опровергаване на преобладаващото мнение в този секуларен свят, че е невъзможно…