Макар че Тръмп е вече президент на САЩ, все още много хора в Щатите и извън тях пламенно вярват, че той е достигнал високия пост с нелегитимни средства. Сред тях има безпрецедентно голям брой демократи-членове на Конгреса (петдесет), които бойкотираха встъпването му в длъжност, както и много други. Каквото и да се направи и каже, невъзможно е да се убедят развилнелите се поддръжници на Хилари, че доказателствата за ефективна намеса в изборите от страна на Тръмп и в негова полза, са нула. Нито е трудно да се проумее, че дори и свободомислещи хора, които не разбират американската избирателна система, може да се объркат, имайки предвид жестоката и неспирна масова медийна пропаганда, втълпяваща, че Тръмп не е имал никакъв шанс да спечели. И как да бъде другояче, след като в деня на изборите общоприетите като уважавани медийни източници Ню Йорк Таймс, Вашингтон Пост, Лос Анжелис Таймс, CNN и трите основни телевизионни мрежи (CBS, NBC и ABC), до един бяха определили вероятността Хилари да спечели на 90 или повече процента. Ето защо анализът, който следва тук, е насочен към свободомислещите хора, които се опитват да разберат какво наистина се е случило. Разбирането на причините за победата на Тръмп е важно, защото може да ни разкрие много за това какво да очакваме от американската политика в краткосрочен и средносрочен план.
Преди да пристъпим към анализ на изборите от 2016 г. е полезно да се вгледаме в политическата динамика, която подготви почвата за демократичния триумфализъм, който от своя страна предопредели изхода на изборите. В интерес на истината, имаше основателни причини за него. Барак Обама бе спечелил убедително двата предходни избора за президент. През 2008 г. той извоюва категорична победа срещу сенатора Джон Маккейн и помогна на Демократическата партия да постигне значително мнозинство в Камарата на представителите (257-178) и Сената (59-41). Оказа се, че нищо не стои на пътя на радикалната промяна наляво, която Обама беше обещал в обета си да „промени из основи“ Америка. Оптимистичното обещание за прогресивно управление за години напред бе поето от левите теоретици и „осветено“ като историческа неизбежност. Демократическият съветник, Джеймс Карвил, заяви, че неговата партия ще бъде на власт поне „още 40 години“ в книга със същото заглавие (40 More Years-англ.), а Руи Тейшейра и Джон Джудис обявиха „зараждащото се демократично мнозинство“ за свършен факт. Същото бе потвърдено и от Роналд Браунщайн и социологът Стенли Грийнберг във „Въздигаща се Америка“ (America Ascendant-англ.) – назоваваме само няколко от най-известните примери от този жанр.
Основният довод в тезите зад всички тези примери е един и същ. Америка се променя демографски в полза на Демократическата партия и чернокожите, испаноезичните, самотните жени и младите хора формират все по-голяма част от избирателите, докато белите намаляват като численост, което води до неизбежното електорално господство на демократите. Това означаваше, че демократите трябваше да разработят платформа на „политика на идентичността“, посредством която да култивират малцинствата, феминистите, хомосексуалистите и младите, пренебрегвайки бялата работническа класа, която преди това представляваше фундамента на подкрепата за тях. Всичко това се превърна в идеологическа мантра на Хилари Клинтън, която заклеймяваше хората, които не се вписват в схемата на тази „идентичност“ като „сбирщина от нещастници“.
Парадоксът е, че дори докато се изписваха тези триумфалистки драсканици, американската политика доказваше, че те грешат. Развивайки се сякаш от нищото, консервативното движение „Чаено парти“ (Tea Party) нанесе огромно поражение на демократите в междинните избори през 2010 г., като спечели 63 места за РП в Камарата на представителите. Това направи невъзможно за Обама да използва Конгреса с цел нормативно легитимиране на политиката си и от този момент нататък той започна да управлява чрез изпълнителни заповеди и наредби, които много избиратели смятат за противоконституционни.
Има и друго значимо последствие от маниакалното изграждане на определена идентичност в контекста на демократите през последните години и то е от съществено значение, за да се разбере резултата от 2016 г.. Тъй като те се фокусираха все повече и повече върху малцинствата, самотните жени, младежите и хомосексуалистите, демократите неизбежно обърнаха повече внимание на районите, в които живеят тези групи – големите градски центрове. Политическите демографи Шон Тренди и Дейвид Байлър, които направиха някои от най-добрите анализи за декодиране на изборните резултати в сайта realclearpolitics.com[1], разделиха целия електорат на следните категории, за да уловят уникалното географско измерение на избирателната система на САЩ: селски, малки градове, големи градове, малки градски центрове, големи градски центрове (между 1 млн и 5 млн жители) и мега градове (над 5 милиона жители). През последните две десетилетия броят на избирателите в големите градове и мега градовете нараства постоянно, което даде тласък на Демократическата партия и усещането, че бъдещето е наистина тяхно. Това, което те не взеха предвид и което Тренди и Байлър доказват по безспорен начин, е, че тъй като печели големите градове и мега градовете с големи маржове, ДП губи провинцията и бялата работническа, както и бялата средна класа, която обитава там.
Например, Хилари Клинтън имаше отличен резултат в мега градовете, вземайки два от всеки три гласа, както и много добра подкрепа в големите градове, но това не беше достатъчно. Тя се справи много слабо във всички по-малки населени места, и по-специално в селските райони и малките градове, където беше пометена от Тръмп. Според Тренди и Байлър големите предимства на демократите в мега градовете са всъщност „загубени гласове“, защото в избирателната система на колежа фактът, че в Калифорния Клинтън е получила 4 милиона гласа повече от Тръмп, с нищо не е допринесъл към борбата и за президентството. Също така е факт, че географията на САЩ , със своите големи, но слабо населени райони, е по-удачна за републиканците и избирателната система на колежа. В страната има само девет мега-градове (Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, Вашингтон, Филаделфия, Маями, Атланта, Хюстън и Далас), само един от които е в Средния Запад (Чикаго), докато в 18 американски щата изобщо няма такива големи градове. С две думи, въпреки че са приблизително равни по брой на републиканските избиратели, поддръжниците на демократите са много неефективно разпределени и това се утежнява от зависимостта на ДП от стеснения фокус на политиката и на идентичност.
Има и друг фактор, който трябва да се спомене, а именно, че демократите разчитат на подкрепата на расовите малцинства, която в дългосрочен план далеч не е гарантирана. Афроамериканците (13%) гласуват благонадеждно за демократите, когато стигнат до урните, но не е лесно да се мотивират за това, освен ако в бюлетината не фигурира името на харизматичен чернокож кандидат като Обама. През 2016 г. Клинтън получи близо 10% по-малко гласове сред чернокожите избиратели, отколкото Обама. Подкрепата от латиноамериканците (11%) е дори по-неблагонадеждна. Много проучвания показват, че тъй като латиноамериканците преминават постепенно към средната класа, много от тях са започнали да гласуват за републиканската партия. Освен това, най-бързо развиващият се демографски сегмент сред испанския електорат е евангелистката общност (понастоящем между 16% и 20%), които по-често гласуват за републиканците.
Ако има някакъв ясен урок от изборите през 2016 г., той е, че видяхме първите избори, в които бялата работническа класа извън големите градски центрове гласува за републиканската партия с голяма численост. Също така, на тези избори избирателите от селата и малките градове масово изневериха на лоялността си към демократическата партия. Изглежда, това е същият процес, който за две десетилетия трансформира целия Югоизток (включително Тексас) в територия на РП. Явлението се забелязва и на запад, извън левия бряг (Калифорния, Орегон, Вашингтон) и особено в Средния Запад, т.нар. „щати на изборната битка“ (battleground states), които по традиция решават изборите в САЩ. Ако тази тенденция продължи, случилото се досега е само началото на проблемите за Демократическата партия.
[1] www.realclearpolitics.com/…/how_trump_won_-_conclusions… Вж и отделните анализи на изборния резултат в Запада, Юга, Североизтока и Средния Запад в realclearpolitics.com.
