„Там, където едно лице или група лица,
непредставляващи цялата страна,
завладява властта в свои ръце,
там е налице злоупотреба с нея.”
Джонатан Свифт, „Размишления на един английски църковник”
Помните ли, знаете ли яростните периодични и епизодични демонстрации срещу САЩ в следвоенния период навред по света, включително и на родна земя под комунистически диктат? Ако не помните и не знаете, съвремието ще ви припомни. Ето, и днес гражданските протести срещу намесата на САЩ във вътрешните работи на една или друга държава са ежедневие. Главатарите на тези държави издевателстват над милионите си сънародници, потъпкват безогледно елементарните им човешки права и свободи, а това обстоятелство би трябвало да бъде водещ критерий в моралната ни оценка. Фактът, че за протестиращите то явно е без значение, говори за несъвместимостта на гражданското им поведение с християнската етика. Морална цел на една демократична политика според мен би трябвало да бъде превръщането на тази несъвместимост в съвместимост, но всеки с целите си. Така или иначе в очите на демонстрантите намесващата се в световните дела Америка е обществен враг номер едно и протестите си вървят.
Когато с встъпването си в длъжност новоизбраният президент Тръмп заяви, че ще преориентира политиката на Вашингтон съобразно националните интереси, протестите отново пламнаха, но този път в обратна посока: САЩ изоставят целия свят на произвола на съдбата, самозатварят се най-егоистично, без да помислят за участта на останалите страни – и особено на европейските си съюзници. Двете протестни вълни са противопоставени: първата е породена от намесата, втората – от ненамесата на Америка в международната политика. Подозирам обаче, че участниците и в двата протеста са едни и същи хора. Защото не едната или другата политическа позиция на Вашингтон, не морал и съвест мотивират протестиращите – мотивира ги единствено и само антиамериканизмът им: какъвто и да е, от каквото и да е породен, той е добре дошъл. Тези люде предпочитаха (предпочитат и днес) зверствата на Саддам Хюсеин пред войната срещу него, предпочитат вандалщината на Хо-Ши-Мин пред цивилизацията, която САЩ неуспешно се опитаха да прокарат в азиатските дебри през 60-те години. Колкото и напреднала, колкото и технократична да е, цивилизацията ни явно изпитва една архаична носталгия към пещерното минало. И тази носталгия е ехо от един друг, още по-властен порив – неосъзнатият копнеж на модерния човек по пещерното му минало, по антропологическия му предшественик, копнежът на сапиенс по хомо. Този копнеж е неунищожим и безсмъртен като гена, като гена неуязвим за културното ни наследство – бушуващите не в тъмна Индия, Бангладеш или Танганайка, а в сърцето на християнската ни цивилизация антиамерикански демонстрации го доказват ден след ден.
За кого и срещу кого демонстрират всъщност днес демонстрантите в САЩ и техните европейски съмишленици? Срещу Тръмп. Тръмп обаче не е самозванец, не е въдворен като президент свише, по авторитарен път, не е грабнал чрез насилие държавната власт – добър или лош, Тръмп е избора и волята на американския народ, който като народ демократичен е решил в свободни, демократични избори кой да бъде и кой да не бъде негов президент. Така погледнато, демонстрациите срещу новия президент на САЩ са по същество демонстрации срещу американската демокрация, срещу правата и свободите на американците сами да определят политическата си съдба. Тук веднага възниква въпросът: а несъгласните с този избор, политическите противници на президента, нямат ли и те демократичното право да дадат гласност на позицията си? Имат, разбира се, но само след като веднъж са зачели народната воля, само след като, както изискват не само джентълменството, а и принципите на демократичността и цивилизоваността, са се примирили с обстоятелството, че са загубили честно в една честна изборна надпревара. В някои случаи протестните акции в Америка и Европа действително протичат под регламента на тези принципи, в повечето демонстрации обаче от подобно толерантно, гражданско отношение няма и следа. Няма нищо демократично, нищо гражданско и нищо цивилизовано в това да безчинстваш по улиците под маската на една или друга политическа платформа, да разбиваш витрини и да палиш коли, да тръгнеш на ръкопашен бой с органите на реда – същият този демократичен и цивилизован ред, който ти е обезпечил правота на гражданска себеизява. Така една политическа демонстрация неминуемо се превръща от право на публичност във вандалщина, от демократичност – в насилие, от цивилизованост – във варварство.
В споделеното дотук става дума не за моите лични политически симпатии и антипатии към Тръмп – те са си моя лична позиция, която, доколкото съм съставна част от една демократична система, аз имам гражданското право да изявявам и отстоявам в рамките на гражданския регламент. Но не с тази цел съм грабнал перото в момента, а за да защитя онзи основоположен принцип на всяка обществена справедливост, който нашите възрожденци наричаха вишегласие – за необходимостта малцинството на една общност (а всяка нация е общност) да приеме избора на мнозинството става дума. Ако иска да бъде малцинство демократично, то ще зачете, макар и критично, този избор. А ако реши да напусне територията на демокрацията и на цивилизацията, ще хвърля камъни, ще издевателства по улиците и площадите, ще пребива онези, които не мислят като него, ще громи и пали, ще прибегне до целия арсенал на уличното насилие, несъвместимо с правото на гражданско себеопределяне. Толкова е просто и ясно. В коментирания от нас случай органите на реда в американските щати защитават онова народовластие, онова вишегласие, което е органиката на всяка демокрация и което демонстриращите тръгват да атакуват. Тръгват срещу собствения си народа, срещу собствените си сънародници, срещу техните права и свободи.
Що се отнася до упреците, че под президентството на Тръмп Съединените щати ще абдикират от ролята си на световен лидер, ще загърбят международната си отговорност като най-могъща световна сила и ще се себекапсулират в интерес на собственото си спокойствие, според мен, искрени или не, подобни опасения са неоснователни. Не да предаде, да изостави задокеанските си съюзници сами и беззащитни пред двете най-сериозни заплахи, които грозят глобалния ни свят – ислямският тероризъм и руският империализъм – цели Вашингтон. Подобни закани новият американски президент не е изричал, не е предупреждавал, че ще вдигне ръце от Нато и Европа. Тръмп само напомни на европейците, че е време най-после и сами да се погрижат за себе си, че трябва да дадат свой собствен политически и финансов принос за отбраната си, а не да разчитат, както това беше през всички десетилетия след Втората световна война, изключително и само на САЩ. Изисква го не Тръмп – елементарната справедливост го изисква. Необходима е много фантазия, а може би и много злонамереност, за да интерпретираш това напомняне като стъпка към абдикиране на Съединените щати от ангажиментите им на световен лидер. Явно е обаче, че фантазия на враговете на новоизбрания американски президент не им липсва – доколкото немалко от тях са хора на изкуството. А, доколкото са и антидемократи и антиамериканци, не им липсва и злонамереност…
