Цената на подаръка

Цената на подаръка

fasada4

 

 

„Народ, привикнал да живее под властта на

владетел и станал свободен благодарение

на случая, трудно може да съхрани свободата си.”

Николо Макиавели

 

fasada2

 

За разлика от много, от все повече и повече мои сънародници, аз не вярвам в конспиративните теории – особено в обществено-политическата сфера. Предпочитам да вярвам в закономерностите, в каузалните, в причинно-следствените връзки и отношения между отделните явления в гражданския живот. Дори когато тези връзки са невидими, те съществуват – могат да бъдат открити и проучени.

 

Темата е обаче сложна, противоречива и като всяка противоречивост – нееднозначна. Ако гражданското битие бе царство на конспиративността, професията (а тя често е и признание) на политолога, на политическия анализатор щеше да загуби всякакъв смисъл. А политическият анализ неведнъж е доказвал смисъла си – от антични времена до ден днешен. Ако в навечерието на Втората световна война имаше достатъчно сериозни политически анализатори, които да проучат и отчетат психологията и агресивния характер и на нацизма, и на комунизма, и ако европейските държавници се бяха вслушали в тях, на Свободния свят щяха да бъдат спестени цели реки кръв и сълзи, а съдбата и на нашия народ щеше да бъде по-различна. С конспиративни теории тешат и утешават обществената си съвест само онези, които нямат таланта, куража и прозорливостта на анализатора. Конспирацията е по-лесното, но и по-повърхностното обяснение на събитията. Което всъщност и обяснение не е, защото нищо не обяснява – само раздава етикети и присъди. Няма обяснение, което да не е продукт от обстойно аналитично проучване, но не проучването – фаталистичната вяра е ресурса на всяка конспиративна теория. Ако научният анализ свързва обстоятелствата според тяхната вътрешна природа, конспиративното мислене ги свързва и развързва произволно по несъществени външни белези, преднамерено търсейки (а който търси, намира) свръхестествени предзнаменования, чрез които да разгадае или предскаже съдбите на цели народи, континенти и цивилизации.

 

Въпреки упованието ми в научния анализ, хвърляйки поглед върху близкото минало, не мога да не отчета, че освобождението ни от най-тежкото (то е всъщност май и единствено) робство в цялата ни национална история – комунистическото – е колкото закономерно, толкова и плод на съвпадението на щастливи случайности. Казаното не бива да бъде разбирано като заиграване с конспиративната кауза – при цялата закономерност на вътрешно- и външнополитическите процеси, в тях, както и във всички междучовешки отношения, и случайността има своя дял. Случайността, интуицията, предусещането имат документиран принос дори в точните науки – за това разказват изследователи като Менделеев, Айнщайн, Карл-Густав Юнг, Морган Скот Пек и много други. Думата ми в момента обаче е за гибелта на комунизма на родна и международна земя – гибел, която едва ли щеше да се състои, ако в края на 80-те начело на САЩ не беше президент като Рейгън, начело на Великобритания – министър-председател като Маргарет Тачър, а начело на Ватикана – папа като Павел-Йоан ІІ. Струва ми се, че ако Америка беше под водачеството на един безхарактерен президент, като Джими Картър, например, ако на мястото на Тачър и на Павел-Йоан ІІ бяха техните предшественици, комунизмът едва ли щеше да се срине с тази главоломна скорост – и то в световен мащаб. Защото не вътрешните съветски и източноевропейски дисиденти погубиха комунизма, не го погубиха и предаванията на западните радиостанции за Източна Европа – колкото и на мен, дългогодишният редактор в техните емисии, да ми се иска да е така. Комунистическият тоталитаризъм стана жертва на собствената си противоречивост, на апориите, с които беше изначално зареден – от една страна – и на външнополитическия натиск – от друга. Нито един от тези два фактора, взет поотделно, нямаше да доведе до разпада на демоничната система. Те въздействаха в синхрон и именно този синхрон бе ключът за победата на демокрацията над деспотизма в цялата Съветска империя. Всъщност факторите са не два, а три – доколкото тази епохална победа, която по мащаб и значимост аз мога да сравня само с победата над нацизма, бе подготвена и от перестройката на Горбачов. Фактор, който не бива да се подценява и който също въздействаше не в механично съседство, а в органично съчетание с външнополитическата обстановка. Големият въпрос е дали и доколко натрупването на всички тези фактори и събития е случайно и дали и доколко – закономерно. Този въпрос е естествен, той е продиктуван от съзнанието за ролята и мястото на случайността във веригата обществено-политически закономерности и неговото поставяне не бива (казвам го отново) да бъде разбирано като реверанс към конспиративните теории, с които нашето време е обременено. Колко съществен е приносът на случайността в целия процес, проличава най-ясно от следното обстоятелство: Ако на партийния конгрес в Москва, който короняса Горбачов за лидер, начело на КПСС беше избран, а това бе напълно възможно, неговият съперник Виктор Гришин, гласност и перестройка нямаше изобщо да има. Гришин, който се размина на косъм с властта, беше възпитаник на старата сталинска гвардия в КПСС и чистокръвен догматик. Той със сигурност щеше да поведе Кремъл не към либерализация, а към един нов сталинизъм. А, доколкото по силата на тоталитаризма си е подвластна на едноличния си вожд, тоталитарната съветска система щеше да го последва. Щяха да го последват и масите – душата на масовия руснак плаче за господар, тя е във вековен плен на робският, почвенически манталитет, пуснал корени дълбоко в руската народопсихология. Една народопсихология, която е мътна смесица от езичество, православие и комунизъм, която е по традиция идолопоклонническа, която боготвори вожда и обожествява държавността – каквато и да е тя.

 

Бихме могли да кажем, че изборът на Горбачов е израз на либерализирането на вътрешнопартийната структура на КПСС, а бихме могли и да кажем, че този избор е малко или много случаен. Вярно е, струва ми се, по-скоро последното. Колко ортодоксална, колко закостеняла в своята догматика си е останала съветската комунистическа партия след смъртта на Брежнев, говори и фактът, че той бе унаследен на поста си от закоравели неосталинисти като Андропов и Черненко. Тяхната скоропостижна кончина доведе до възхода на далеч по-свободомислещия Горбачов, но ако имаха щастието да поживеят по-дълго и енергията да се мобилизират по-ефективно, нещастието на нашите народи можеше да продължи още години, ако не и десетилетия. Със смъртта на тези динозаври, които предпочетоха да се вкаменят, вместо да еволюират в тон с духа на времената, духът бе освободен от бутилката, създаде се ситуацията, която в навечерието на Октомврийската революция (разбирай: преврат) Ленин нарече революционна: състояние, при което управляващите вече не могат да управляват, а управляваните вече не искат да живеят по старому. Тази ситуация трябваше според Ленин да обслужва комунизма, да доведе до окончателно рухване на гнилото буржоазно общество, а изневиделица доведе до окончателното рухване на делото на Вожда. Какво да се прави – комунистическата теория неведнъж е разбуждала демони, които комунистическата практика не е била в състояние да овладее.

 

За мен като български гражданин всички тези събития и фактори имат изключително, съдбоносно значение – дотолкова, доколкото предпоставиха зараждането на демокрацията на родна земя и обезпечиха нейното дълголетие. Обстоятелството, че тази демокрация е гарантирана днес от принадлежността ни към Нато и Европейския съюз, я прави политически стабилна. Обстоятелството обаче, че тя ни бе поднесена като външнополитически дар на тепсия, а не извоювана и изстрадана от нас самите, не й позволява да се превърне в народопсихология, да се срасне с душевността ни, да еволюира от външен фактор в манталитет на хора, които знаят истинската цена на свободата, защото са я заплатили собственоръчно в брой. За добро или зло единствените убедителни освобождения са себеосвобожденията – не и подарените свободи.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

  Откъс от книгата на Райко Алексиeв „Хумористична история на българите“   Щом дошъл на власт, цар Борис обявил серия…
10-те най-влиятелни личности около Руската Църква

10-те най-влиятелни личности около Руската Църква

  Андрей Вениаминович Ярин, администрация на Президента (АП). Официално: началник на Управлението на президента на Руската федерация по вътрешна политика.…
Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Въпреки фокусът върху глобалната пандемия от Covid-19, малко вероятно е датата 9 май, бележеща края на Втората световна война в…