„Мед на езика, мляко в думите, жлъч в сърцето, лъжа на дело.”
Старинна езуитска фраза
Всички те се себенаричат патриоти сериозно и безусловно, но аз ще ги наричам патриоти само условно, при това много, много условно. След като съм тръгнал да пиша и споделям граждански, като автор аз съм длъжен да обясня и мотивирам пред гражданството тази си условност. Тя е не само терминологична – и семантична, и смислова е. От което следва, че ще трасирам не термини, а същности – колкото и претенциозно да звучи.
Наричам патриотите ни условно и много условно такива поради предизборните и изборни събития по южната ни граница, поради издевателствата им над беззащитни старици, поради самодейните им траперски акции, препускащи по самия ръб на закона, че и оттатък, поради симулираното им, показно и театрално родолюбие и не на последно място поради многобройните ченгета в партийните им редици. Почвеническият им примитивизъм закономерно ги противопоставя на модерна и технократична, денационализираща се и светски ориентирана Европа, а следваната от тях политика противоречи драстично на фундаменталните европейски ценности, на базата на които протича процесът на общоевропейската интеграция. Доколкото аз виждам националния ни интерес дълбоко и неразривно свързан с тази интеграция, доколкото по мое убеждение извън Стария континент, към който принадлежим и културално, и исторически, страната ни няма бъдеще, за мен истински патриот и родолюбец е човекът, политикът, държавникът, гражданинът, който допринася за нашето участие в общоевропейския интеграционен процес. По същата неумолима логика лъжепатриот и антибългарин е всеки, който в името на едни или други националистични мистификации цели отлъчването и противопоставянето на отечеството ни на Европа. Тъкмо това правят нашенските патриоти – вместо да съчетават България с цивилизования свят, те, вървейки целенасочено против духа на времената, ни разединяват от него. Това унаследено от комунистическия тоталитаризъм и продължено от неговите днешни потомци разединяване си има своя цена, която бихме могли да обобщим в безмерната ни духовна и материална нищета. Нищета, в която тънем немили-недраги вече четвърт век демокрация.
Някога един мъдрец се запита в името на какво всъщност политици и държавници са вършели всички онези дела, за които претендират, че са вършели в името на род и родина. Отговорът е прост – той е недвусмислено намекнат от въпроса. В името на собствения, на собственическия, на личния си интерес. И в разрез с обществения, с националния интерес, на който настояват, че служат. Прикриването на личния интерес зад маската на обществения е гражданска практика, унаследена още от антични времена. Открай време тази безсмъртна практика се нарича демагогия, иронизирана и разобличена между другото и в стихотворението на Ботев „Патриот”. Колко лъжовен е изповядваният и проповядван от родните патриоти патриотизъм, проличава и от обстоятелството, че те са откровено финансирани от Москва. И като отплата, и като манталитет, и като целенасоченост те провеждат на родна земя чужда политика – външнополитически патриотичните ни формации са много по-близо до Кремъл, отколкото до Брюксел.
„Благото на народа – основен закон!” – гласи един от водещите девизи на мъдрия Цицерон. Впоследствие обаче епоха след епоха и демагогия след демагогия девизът бе дискретно коригиран и дискретно изместван нейде в съседство, нейде встрани от първоначалното си съдържание. Адресатът на въпросното благо бе преадресиран, както следва: „Благото на отечеството – основен закон!”. Което е малко по-различно – народ и отечество се припокриват донякъде, но не се припокриват изцяло. След което вековете прередактираха девиза отново: „Волята на народа – върховен закон!”. Което пък е още по-различно – благото на народа е дългосрочна, трайна, непреходна величина, докато народната воля е изменчива и конюнктурна, в своята преходност тя може в определен исторически момент да се окаже насочена и против народното благо. Нагледен пример са многомилионните шествия в прослава на фюрера, както и още по-масовите манифестации на Червения площад за чест и слава на Бащата на народите. Още по-изопачаваща първоизвора редакция е: „Благото на държавата – основен закон!”. Държавата е нещо различно и от одържавеното отечество, и от одържавения народ. За да стигнем дума по дума накрая до най-изкривената, до най-несъвместимата с оригинала интрепретация на античния политик – марксистко-ленинската. Която гласи: „Благото на революцията – основен закон!”. Как ли би реагирал Цицерон, ако можеше да научи как, тръгвайки от него, потомците му са стигнали чак до революцията? Става дума не само за словесен произвол – става дума и за произвол идеен. И не само за произвол идеен, а и за произвол на факти и фактори става дума – за онези извратени и развратени обществени практики, които са толкова по-отвратителни, колкото по-пищна е фразеологията, зад която битуват. И националсоциалистическата, и социалистическата идеологически пропаганди го илюстрарат черно на бяло.
Илюстрират го не по-малко убедително и днешните родни политически партии и партийки, скрити зад паравана на отечество и родолюбие екстремисти. Техните обществени прояви нямат съдържание, нямат политическа субстанция – те носят само демагогия, фалш, двуличие. Тяхната демагогия облагодетества ден след ден техните безскрупулни лидери и ощетява със същата методичност цялото общество. Докога ще го правят ли? Докато им позволим, докато нашата търпимост не прерастне в нетърпимост. Лошото е, че по силата на демократичността си демокрацията им предоставя богат арсенал от похвати, с които да ни подвеждат, мамят и експлоатират. Хубавото е, че по силата на същата демократичност същата демокрация ни предоставя и средства, с които да противодействаме на демагогията, на властолюбието и сребролюбието им.
