„Да бъдеш човек, това значи, когато поставяш един камък върху земята, да чувстваш, че допринасяш за създаването на света.”
Сент-Екзюпери, „Земя на хората”
Въпросът за съдържанието на понятието щастие е навярно най-същественият въпрос на битието – едва ли има човек под слънцето, който да не си го е задавал многократно. Стремежът към щастие е генетично, изначално вложен в човешката природа. И когато воюва, и когато се примирява; и когато триумфира, и когато дезертира; и когато обича, и когато ненавижда, и когато се самоубива дори, човек търси едно: щастие. След като поривът за щастие е всеобщ, щастието би трябвало да е общодостъпно. Защо обаче не е така, защо милиони наши съвременници тънат в нещастие, защо, както свидетелстват и летописите, и литературните шедьоври от всички нации и времена, не по-малко нещастни са били и нашите предшественици откакто свят светува, защо онова състояние на духа, което е най-естествено и би трябвало да бъде най-достъпно, се оказва често най-трудно постижимо? Според мен защото, докато стремежът към щастие е всеобщ, понятията за щастие са индивидуални, още по-индивидуални, многообразни и разнолики са пътищата към него. Драмата в доживотното търсене на щастие, която напомня търсенето на живата вода в приказките на Божена Немцова, се корени в обстоятелството, че щастието е преди всичко смисъл – има безсмислена радост, но безсмислено щастие няма. Както няма и добър живот, който да не е осмислен. Пътят към щастието, което аз отъждествявам с добрия живот, неминуемо минава през смисъла. А общовалиден смисъл, слава Богу, няма. Вярно е, че отделните епохи, религии и народи следват свои цели и принципи, но житейският, биографичният, екзистенциалният смисъл е дълбоко личен, интимен. Тъкмо затова той няма как да ни бъде сервиран на тепсия, никой не може да ни го внуши свише, не могат да ни го подскажат и най-дълбокомислените философи и литератори. Те могат само да ни поведат към него, но да ни заведат до него, не могат – до него всеки от нас трябва да стигне на собствените си нозе. Това става с мъчително усилие. Смисъл на цената на спестената болка няма, няма щастие на цената на избягнатото, на ловко заобиколеното страдание. Подобно на самия човек, щастието е не принцип, а процес. Неминуемата болка, която придружава неговото постигане, е болката на себепостигането ни, болка, която говори за диалектиката, за диалектичността на понятието. На човешката природа обаче е по-свойствено заобикалянето на болката, отколкото конфронтацията с болката. Тъкмо затова щастието често се припознава и рядко се разпознава. Най-често се бърка щастието с безгрижието, сиреч бърка се добрият живот с безгрижния живот. По своята природа човешката личност не е хомогенна и хармонична – противоречива и амбивалентна, разединена и конфликтна е. У човека изначално са вложени две несъвместими потребности: потребността от щастие – от една страна – и потребността от олекотяване на битието – от друга. Тази несъвместимост вещае екзистенциалната драма на всеки от нас.
За мен предпоставките за щастие са две: любов и свобода. И двете фундаментални блага обаче са не обективни и независещи от личната ни воля фактори, а вътрешни, субективни състояния. И като такива – изцяло подвластни на духа ни. Любовта е не чувство (още по-малко емоция), а решение, вземано, разбира се, с участието и на чувството, но под доминантата на разума. Решение е и свободата – всеки е толкова свободен, колкото реши да е свободен – аз познавам хора, които и в дебрите на комунистическия деспотизъм са живели като свободни индивиди, докато милиони жители (граждани не бих ги нарекъл) на най-проспериращите и демократични държави са технократични роби на консумативната стихия. Така че всичко е в нашите собствени ръце – и любовта, и свободата, а оттам и щастието като еманация на добрия живот, са въпрос на свободен съзнателен избор. Другото, не по-малко собствено, име на щастието е споделеността, съизживяването, емпатията. Всъщност емпатията е органиката на целия генезис, на очовечаването ни. Аз не вярвам в мирогледната маймуна на Енгел, самопревърнала се чрез оръдията на труда в човек, не мога и да си представя как родоначалната амеба ще да е извървяла с лъжекрачката си непосилния път от първичната локва до д-р Фаустус – очовечаването е себеосъзнаване, а не биомеханика. Човекът е човек, не защото проникна в космоса – в космоса ние можем и цяло стадо маймуни да изпратим. Те ще се завърнат обратно като маймуните, които са тръгнали. Защото и най-високоразвитата, и най-човекоподобната маймуна има усещане само за своя собствен глад и само за своя собствен студ – за глада и студа на маймуната от съседния клон тя няма и понятие. Докато човекът е белязан с феноменалния таланта да напусне себе си и да се всели в ближния, да се себетранспортира в болката и страданието на други хора – живи и мъртви, в болката и страданието на други животински видове дори, във всяко вълнение под слънцето. Най-очовечените от нас са в състояние да преизживеят и страданията Христови, и раздвоението на Хамлет с разтърсващия драматизъм, с който те самите са ги изживявали. Развитият, порасналият екзистенциално човек е сляп със слепотата на Омир и Милтън, куца с куцотата на Байрон и Лермонтов, каверните му свирят с туберкулозата на Оруел, плътта му гние със сифилиса на Ницше. Погледнато в смисъла на общочовешкия генетичен фонд, всеки от нас е жертва на Бухенвалд и Колима, но и палач на жертвите; благородник с благородството Христово, но и римската стража. Тази всесподеленост е собственото име на живота. Ето защо, доколкото щастието е смисъл, а очовечаването – осмисляне на битието и усъвършенстване на таланта да споделяш, аз отъждествявам добрия живот с дарбата да се себераздаваш. Богати, истински богати и щастливи ни прави не онова, което трупаме и натрупваме за себе си, а онова, което споделяме на всички равнища – от къшея хляб до най-възвишеното вълнение. Само така човекът се превръща в човечество.
