От национализъм към империализъм

От национализъм към империализъм

new1

18362305_10155307001414187_2028716635_o

 

„Който не познава Сибир, не познава СССР!”

реклама на „Интурист”

 

Винаги съм считал, че национализмът е деструктивна сила. Дори когато е умерен, национализмът съдържа потенциала да се радикализира спонтанно и неконтролируемо и го е правил неведнъж – както исторически, така и в ново време. Неговата деструктивност блесна особено през последните двайсетина години, когато интеграционните тенденции на Стария континент набраха скорост. Макар и отживелица, национализмът е фактор и в настоящето – ако не беше така, щяхме да го наричаме не фактор, а фантом. Няма що: и отживелиците формират облика на епохата – човек е така устроен, че е склонен да търси убежище от актуалните премеждия не само в копнежите за бъдещето, а и в дебрите на миналото. Доколкото са човешко дело и човешко творение, така са устроени и държавите. Ако не бяха националистичните настроения, Великобритания нямаше да напусне ЕС, а Мари Льо Пен нямаше да се превърне в сериозна заплаха за демокрацията във Франция. Ако национализмът в най-могъщата европейска страна – новообединена Германия – не е на дневен ред, то е, само защото германците си взеха поука от нацисткото си минало, когато хитлеризмът изпепели родината им и едва не погуби цяла Европа. Всяка друга европейска държава може да храни и подхранва илюзии за националното, за национализираното си минало и да си позволи обратен завой към него, но не и Германия – прекалено дълбоки са нанесените от национализма исторически рани. Онази общонародна истерия от 30-те и първата половина на 40-те години, обобщена в „Германия, Германия над всичко!”, е кошмарен спомен, кошмарен и все още кървящ е и споменът за митологизираното национално и расово превъзходство на синеоките рицари, тръгнали да въдворяват господството на Третия райх над света. За онези свирепи националсоциалистически години Томас Ман писа в едно есе, че вместо самата тя да се европеизира, Германия тръгна да германизира Европа. Ето защо през всички следвоенни десетилетия Западна (за разлика от Източна) Германия, а впоследствие и обединена Германия, са работили последователно против национализма и за общоевропейската кауза. Няма що: осмислен веднага след гибелта си и многократно преосмислян впоследствие, та чак до ден днешен, нацизмът се оказа надежден учител по демократичност – споменът за неговите поражения охранява надеждно настоящата ни демокрация. Като нашите възрожденци навремето, германците осъзнаха с нова дата, че обединението на народите е най-сигурната, ако не и единствената сигурна, преграда срещу онези националистични и шовинистични доктрини, които с готовност жертваха цели страни и народи за налудничавите си мистификации.

 

Макар че не бяха така пълноценно оползотворени, поуките и от комунизма дадоха своя пример в общоцивилизационния процес. В своята дълбока същност болшевизмът не бе нищо друго, освен нескопосан опит за идеологическа легитимация на великоруския шовинизъм. Поради безмерната и аморална търпимост на целия Свободен свят този шовинизъм русифицира половин Европа, и на първо място нашата страна, за да изгради най-деспотичната и зла империя на всички времена – съветската.

 

Колко е жив и днес национализмът, илюстрираха и президентските избори във Франция. Които са индикативни за политическите настроения не само в страната, а и извън нея. Макар и да не спечели вота, обстоятелството, че Марин Льо Пен се превърна в централна фигура в изборната надпревара, не е случайно, не е случайна и горещата подкрепа на Кремъл към нейната галопираща кариера. Парадоксът на солидарността между лидера на крайната френска десница и Путин е привиден. Всъщност те са с еднороден манталитет, социално близки са си, а оттам – и тяхната психологическа близост. Путин и Льо Пен са органично свързани, обединени от недемократичността, антиевропеизма, авторитаризма. А онова, което авторитаризмът спои, демокрацията трудно разпоява. Още повече, че тази демокрация е налична само на френска земя, а в Русия никаква я няма. На базата на тези дадености става обяснимо обстоятелството, че докато всички демократични държави дадоха ясно да се разбере, че предпочитат една Франция с проевропейски настроения Еманюел Макрон начело, единствената велика (доколкото все още е велика) сила, която предпочита Марин Льо Пен пред всеки демократичен, пред всеки умерен кандидат, е Русия. Нещо повече: подкрепата на Кремъл е не само морална и идейна – тя има и свой паричен еквивалент. За разлика от всички други участващи в президентската надпревара кандидати, крайната френска десница получи щедри кредити от руски банки. Няма що: още от зората на болшевизма, от времето на Коминтерна още знаем и помним с каква готовност развързва кесията си Москва за западни политици, чийто политически екстремизъм кореспондира с политическия екстремизъм на болшевишка Русия. Това е същата всеотдайна, но не и безкористна, щедрост, с която Кремъл финансира десетилетия наред с милиони нелегално внесени в България долари военната организация на БКП и нейната подривна дейност, включително и престъпния атентат в църквата „Света Неделя”, и не по-малко престъпните локални септемврийски метежи през 1923 г., провъзгласени от комунистическата идеологическа пропаганда за общонародно въстание.

 

Колкото до президентските избори във Франция, аз не се безпокоя – тяхната демократичност е несъмнена. Изненадващо и за мен самия президентската предизборна кампания във Франция се превърна в едно външнополитическо свидетелство за вътрешнополитическия деспотизъм на Путин и компания. Надявам се, че всичко това не е напусто, че евроатлантическата общност ще си направи съответните изводи от ставащото, че илюзиите относно миротворната роля на Москва на световната политическа сцена ще бъдат подобаващо разобличени. Това е необходимо за тромавата ни общоевропейска интеграция – и особено за несигурната съдба на нашата страна в суровата сянка на нарастващия ден след ден пред очите ни новоруски империализъм. Още основоположникът на идеологизираното насилие през миналия век (далеч преди ученика си Гьобелс) – Владимир Илич – предупреди в „За карикатурата на марксизма”, че „империализмът е отрицание на демокрацията изобщо, на цялата демокрация”. И тъй като навремето Ленин тактично пропусна да уточни, че най-малко руският империализъм прави изключение от този неумолим принцип, държа да го уточня аз…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
* Медицински проявления

* Медицински проявления

* Оригинален текст на разказа на Райко Алексиев „Медицински проявления“, 1935 г.   Тежка е лекарската професия. Требва наука, требва…
Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Визирайки рестриктивните противоепидемични мерки на Щаба, тези дни моят политически съмишленик и духовен родственик, Иван Сотиров, написа в мрежите: „Сбъдна…
Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

  Реакцията срещу тази епидемия, в някакъв смисъл е опровергаване на преобладаващото мнение в този секуларен свят, че е невъзможно…