Тези дни по Националната телевизия отново стана дума за ползата и вредата от един отколешен принцип на българския национален манталитет: да струваме, да правим, но да не допуснем да се изложим пред чужденците. Менят се закономерно и незакономерно политики, политици и епохи, а принципът си остава непокътнат. Няма що: народопсихологията е по-силна, по-устойчива на времето, по-непреходна от конюнктурата. Тъкмо на тези си качества дължи оцеляването си и фолклорната препоръка да не се излагаме пред чужденците. Препоръка, която наши именити социолози хвалят от малкия екран за мобилизиращото ѝ въздействие върху хората.
Аз пък – за сметка на това – не зная дали и доколко опасенията ни, че ще се изложим пред чужденците, мобилизират. Зная само, че те са продукт на извечната ни национална комплексарщина. За мен е непоносимо, психически нездравословно е реномето ни в очите на анонимните, безименни чужденци да ни мобилизира за добри дела. И аз като Бай Ганьо съм обходил доста свят, поопознал съм доста народи, народ обаче, който така панически да се бои, че ще се изложи пред чужденците, не зная. Най-малко подобни страхове хранят най-технократичните, най-проспериращите нации. Те не се питат дали ще се изложат пред чужденците – те не искат да живеят под собственото си равнище, не допускат да се изложат в собствените си очи. Този унаследен от вековете принцип е ехо от „Криворазбраната цивилизация”, която неслучайно и до днес звучи актуално не само на театралната, а и на социалнополитическата сцена, ехо от готовността, с която сме се гърчеели и турчеели векове наред, без някой да ни го налага, без някой да го поиска от нас дори – само ние сме го искали от себе си.
Страхът ни да не загубим лице пред външния свят, е само част от едно деструктивно национално наследство, което невидимо, но несъмнено спъва пътя ни напред. Националната ни деструктивност е обобщена и в пословици като „залудо работи – залудо не стой!” или „преклонена главица сабя не сече”. Вазов иронизира това ни безгръбначие в цяло стихотворение. Озаглавено „Средство да нямаш врагове”, то започва със строфите:
„Преклонената главичка
остра сабя не сече” –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?”
Никой, разбира се – поне на родна земя никой. Докато обаче ние прекланяме с готовност главичка от страх пред сабята, англичаните живеят според друга вековна мъдрост: „Гордо вдигнатата глава е недостижима за меча.” Тъкмо затова те са великобританци, владели векове наред широкия и пъстър свят, а ние сме балканци, невладеещи дори себе си. Де Ямбол – де Стамбул!
Едно от остриетата на партийната идеологическа пропаганда беше насочено срещу боготворенето на външния свят – особено от социалистическата младеж. За целта партийните апаратчици въведоха и специален термин – чуждопоклонничеството. При което под чуждопоклонничество се разбираше благоговение не пред Съветския съюз и неговите източноевропейски сателити, а пред прогнилия Запад. Един казионен поръчков поет написа дори цяла поема срещу „поклонниците на чужди етикети, на чужди гербове и имена”.
Явлението не пада от небето – то си има свой генезис. Едно излъчено по Радио „Германия” есе на Георги Марков е озаглавено „Кой създаде легендата Запад”. Защото не ще и дума, че Западът не се е себелегендаризирал, не се е възвеличавал сам в очите на нашите сънародници. Колкото и парадоксално, колкото и абсурдно да звучи на пръв поглед, легендата Запад е дело на партийната идеологическа пропаганда, в чиято антизападна насоченост съмнение не може да има. Бедата тръгва от обстоятелството, че пропаганда се прави с лъжа – не с истина. Така и многото злонамерени лъжи, които комунистическите пропагандни централи ден и нощ бълваха срещу задграничния класов враг, предизвикаха противоположен ефект. Тъй като никой здравомислещ човек не вярваше на официалните медии и приемаше всяко тяхно изявление с обратен знак, дори когато българските средства за масова информация разобличаваха действителни недъзи на западните общества, гражданите оставаха с впечатлението, че те ги лъжат, а истината е противоположна. Така партийната пропагандна машина непрекъснато се себеопровергава, издига на практика в култ тъкмо целите, срещу които воюва на теория.
Този процес има и друго подкопаващо въздействие. Психологически погледнато, надценяването и подценяването са двете страни на една и съща монета – надценявайки западняците, ние съзнателно или не се себеподценяваме. Надценяване и себеподценяване, което стъпка по стъпка ни води до страха да не се изложим пред чужденците. Един деструктивен страх, който обаче има конструктивна алтернатива. Тази алтернатива се съдържа в съществения въпрос за качеството на живота, който живеем, и на живота, който искаме да заживеем. В съвременни условия повишаване на това качество е постижимо само чрез пълномерно общуване с външния свят – и особено с нашите европейски съконтиненталци. А подобно общуване е възможно само между равностойни партньори – не и под угрозата, че ще се изложим пред чужденците. За които ние също сме чужденци, но те не се боят че ще се изложат пред нас – грижа ги е само да не живеят по-зле, отколкото заслужават. Ако превърнем тази тяхна грижа и в своя, ще се поприближим до тях – не само като национално самочувствие, а и като жизнен стандарт.
