Сила и насилие

Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons
Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons
Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons
Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons

 

„Отдавна трябваше, о, Катилина,… да претърпиш смъртта, която готвиш за всички ни!”

Цицерон, „Първа реч против Катилина”

 

Казвал съм го неведнъж, но ето че последните кървави атаки в Барселона ме подканват да го повторя отново: Начинът, по който ние, европейците, водим от началото на хилядолетието тази проклета антитерористична война, е обречен. Колкото и обучени, колкото и виртуозни да са специалните части на западноевропейските държави, двубоят срещу фанатизираните орди на Ислямска държава и Алкайда, които не само не се страхуват от смъртта в името на Аллаха, а и копнеят за нея, е двубой с предизвестен изход. Те ще продължат да ни избиват по улиците и заведенията на големите европейски центрове, ние ще ги преследваме и убиваме, но впоследствие, следварително – не и предварително. Дори когато полицията съумее да предотврати десетки атентати, един-единствен непредотвратен, а такъв винаги ще има, им върши работа, превръща ги в крайни победители. Като крайни победители се себеиживяват те, дори когато всички участници в една престъпна акция са избити или заловени. Защото мъченическа ли е, смъртта за тях е не поражение, а победа. Според тяхното изкривено съзнание да победиш, значи не да оцелееш – да победиш значи да погубиш в името на Аллаха невинни животи, да победиш значи да хвърлиш в смут и паника цели градове и държави. А това вече е постигнато кажи-речи в цяла Западна Европа. Колкото и да декларират по мирни демонстрации французи, белгийци и испанци, че няма да допуснат страхът и омразата да ги завладеят, любовта към живота, инстинктът за оцеляване надделява над всичкия автентичен и симулиран оптимизъм. Няма щастие, няма спокойствие, няма надежда под сянката на оръжията – въвеждането на извънредно положение в цели държави, периодичното възобновяване на граничния контрол между страни, които се надяваха, че най-после ще заживеят в обединена и мирна Европа, превръщането на цели квартали във военни лагери е победа на фанатизираните ислямисти. Тяхна победа е и оградата по южната ни граница, както и вътрешнополитическото радикализиране на обществения климат в засегнатите европейски държави. Защото всеки успешен атентат, всеки загинал от куршумите на Ислямска държава или Алкайда европеец закономерно води до поляризиране на гражданските фронтове, до пробуждането на онези екстремистки сили, които са природно несъвместими с класическите демокрации на Оксидента. А това изостряне на обществената обстановка е също цел и триумф на мюсюлманските варвари. Повтарям: те побеждават дори мъртви. А когато успеят да оцелеят, те оцеляват не в името на живота, а в името на смъртта – оцеляват, за да подготвят нови покушения, за да леят отново по градовете на Стария континент кръв – собствена и чужда. Всеки убит наш съконенталец е тяхна победа, тяхна победа е и страхът, който подобно явно убийство неминуемо поражда околовръст.

 

Публичните уверения в безстрашие и Христова любов към ближния не са решение – с мирни демонстрации срещу озверени фанатици не се върви. Необходимо е реформиране на подхода. За да се реформира подходът обаче, трябва преди това да се реформира общественото съзнание. А за да се реформира общественото съзнание, необходимо е да се реформира личното морално и гражданско съзнание на всеки от нас. Този път е дълъг и труден, но той трябва да бъде извървян в името и на индивидуалното, и на колективното ни себесъхранение, и на себесъхранението ни като християнска цивилизация. Цивилизация, която, за разлика от Корана, е по природа миролюбива, човеколюбива и толерантна. Толерантността обаче, както и друг път съм писал, има смисъл и допринася за хуманизиране на междучовешките отношения, само когато е взаимна. Едностранчива ли е, толерантността по необходимост се превръща в своето отрицание – всяка толерантност на жертвата, а жертва – потенциална или реална – в случая сме всички ние, към палача води само до разрастване и ожесточаване на насилието. Подобна толерантност се превръща не в отпор срещу злото, не в противодействие на варварите, а в демонстрация на собственото ни морално и физическо безсилие. За да се превърне то в сила, необходимо е преди всичко да поставим отчетливи граници на собствената си толерантност в отношението си към радикалната нетолерантност на ислямските пълчища. На практика това значи новообединена Европа най-после да престане с безкритичното приемане на бежанци от Близкия и не съвсем близък Изток, да осъзнае, че многомилионният бежански поток е дело на международната агресия на Алкайда и преди всичко на Ислямска държава. А те прогонват десетки милиони бежанци към Стария континент не на последно място, за да използват нахлуването им през външните граници на ЕС като канал, по който да вкарват в западноевропейските държава дегизирани като мирни емигранти бойци на джихада. Които, обединени в малобройни групи и организирани като нелегални спящи клетки, една по една посменно се активират, за да се превърнат в похитители на нашите близки, на нашите деца и съседи и на нас самите. Тези закоравели убийци няма да бъдат спрени от тъгата и траурните ни венци, от мирните ни демонстрации и от публичните ни уверения във всеопрощаваща братска любов – физическо насилие се побеждава само с физическа сила.

 

Какво точно да се предприеме, трябва да кажат експертите – не писателите. И за слепеца обаче е ясно, че е необходимо преди всичко да се канализира и регламентира приема на задгранични бежанци. Необходимо е най-после да спрем да отговаряме на безмерната нетолерантност на убийците с нашата безмерна толерантност. На практика това ще рече да бъдат закрити час по-скоро по административен път всички джамии и всички ислямски учебни заведения и културни институти, които проповядват под една или друга форма религиозно насилие. Необходима е нетърпимост – както обществена, така и законова – към всички пришълци, които идват при нас, не за да се съобразят с нашите порядки и регламенти, а за да ни налагат с огън и меч собствените си догми и вероизповедания. В стратегически план пък е необходимо Западът да съдейства, където се наложи – и с военна намеса, на близкоизточните държави да решават вътрешните си конфликти по местата, в които са възникнали, и така да възпрепятстват тяхното експортиране на европейска земя. „Някои битки – пише Маргарет Тачър –трябва да се водят повече от веднъж, за да бъдат спечелини”. Всичко това предполага дългосрочни усилия. Които, колкото и мъчителни да са, са неизбежни. Както е неизбежен и хаосът, който ще последва, ако откажем да ги положим.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Откъс от Лудвиг фон Мизес, “Всесилната държава” (1944), Издателска къща МаК     Опитите да се решат политическите проблеми на…
Нацистските корени на гретенизма

Нацистските корени на гретенизма

Лозунгът на много от съвременните леви „Ние не сме леви или десни, ние вървим напред“ е исторически наивен и политически…
„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

Най-големият въпрос, пред който е изправена цяла Европа сега е свързан с проточилото се излизане на Великобритания от Европейския съюз,…