„Когато падат глави, не свеждай своята.”
Станислав Йежи Лец
Европейските медии бият тревога: хиляди европейски бойци на Ислямска държава се завръщат обратно в страните си на Стария континент – много от тях, придружени от близките си. Новината не би трябвало да е новина за никого – кръговратът, който едва ли ще приключи със завръщането, бе предначертан още със зараждането на джихада. Неговата армия (да я наречем по-скоро сбирщина) е многонационална, сформирана от над сто народности. Точният брой на воюващите западноевропейци не е известен, но експерти по темата предполагат, че предстои демобилизирането на около пет хиляди младежи от Стария континент. Със семействата им цифрата нараства многократно.
Заминаването на ислямистите-кореняци и на новоислямизираните французи, белгийци, испанци, холандци, датчани, британци, германци и немногото скандинавци като бойци в Близкия изток бе проблематично за Западна Европа – сега е проблематично тяхното завръщане. Надеждата, че засегнатите европейски държави така ще организират граничната си охрана и органите си за сигурност, че ще съумеят на място да идентифицират и картотекират воювалите по фронтовете на ИД младежи, за да могат впоследствие да ги държат под око, е илюзорна. По всяка вероятност напливът от Сирия и съседните ѝ страни отново ще постави Запада в небрано лозе.
Що се отнася до състава на задаващата се нова вълна, той е разнороден. Сред завръщащите се сигурно има разочаровани от каузата и от безчинствата на ИД идеалисти. Много е вероятно те да обърнат завинаги гръб на досегашното си поприще. По този път могат да тръгнат и други – довчерашни бойци на халифата, които, разочаровани от тежките поражения, които армията им претърпя особено през последните две години в Сирия и Ирак, са решили, че битката им е обречена, резигнирали са и са свалили оръжията. Много е вероятно обаче част от тях да считат, че бъдещето ще ги реабилитира за понесените днес загуби и търпеливо да изчакват своя час. Те ще се окажат опасни за гражданския ни мир. Още по-опасни са онези, които се завръщат с твърдото намерение да създадат на наша земя нелегални спящи клетки, които да активират с пръст на спусъка по всеки повод. Никой не знае дори само техния приблизителен брой, но доколкото фанатизмът оставя трайни следи в съзнанието, те може да са и хиляди. При което, както показва досегашната терористична практика, жените са не по-малко податливи на индоктринация от мъжете.
Оказа се, че дори да бъде без остатък разгромена, чрез разклоненията си Ислямска държава ще продължи да трови живота на Оксидента. За технократично доминиращия Запад физическият разгром на една агресивна, но примитивна армия не би трябвало да бъде проблем – проблем е обстоятелството, че психиката надживява физиката, че фанатизмът на едно фанатизирано съзнание продължава да господства и след всички фронтови поражения. Ето защо Ислямска държава ще продължи да воюва идеологически, и след като е разгромена физически. При нейните териториални настъпления проблемите препускаха вкупом към сърцето на Европа – вкупом препускат те и при нейния полеви разгром. Всички тези проблеми биха се превърнали начаса от нерешими в решими, ако Старият континент дръзнеше да докосне една недосегаема от цели епохи за него свещена крава – собствените ни човешки права и граждански свободи. По мое лично виждане без да ограничим правата и свободите си, шанс в битката с фундаменталното мюсюлманство, което непрекъснато се фундаметализира и ожесточава все повече пред очите ни, ние, християните, нямаме. Склоним ли обаче да се примирим в интерес на гражданския мир и на физическата си сигурност с частични и временни ограничения в демократичните си регламенти, победата ни над фанатизираните пълчища е обезпечена. Тогава нашите правозащитни органи ще се погрижат не само за правата на бежанците, а и за нашите собствени права и преди всичко за правото ни на живот. В името на който ще могат да затворят всички джамии, всички религиозни институции, всички ислямски учебни заведения и културни институти, които проповядват под една или друга форма насилие и смърт. Ще бъде подирена съответно наказателна отговорност и от онези имами и духовни водачи със съмнителна духовност, които призовават директно или индиректно към тероризъм. Тогава всяка държава на Оксидента ще получи възможността да отнема гражданството на всеки съгражданин, вдигнал оръжие срещу нашия живот. Така никой европеец и никой неевропеец, обвързал се веднъж със злодеянията на ИД, няма да получи достъп до нашите градове и до нашите домове. Така (и според мен само така) ние няма да превърнем родините си в реципиенти на терора, няма изобщо да допуснем той да се вихри в градовете и кварталите ни.
Всеки има, разбира се, правото да реши, че моите възгледи са радикални и несъвместими с цивилизоваността. Ако иска обаче отношението му да прозвучи конструктивно, а не деструктивно, авторът му трябва да посочи как иначе, по какъв друг начин бихме могли да се защитим подобаващо от варварството, наречено ислямски фундаментализъм. С миролюбиви декларации, с публични уверения, че нашият хуманизъм ще победи тяхната ненавист, с инфантилното противопоставяне на несъществуващия умерен ислям на съществуващия радикален ислям това не стана досега, няма да стане и отсега нататък – с трици маймуни не се ловят, не се побеждава въоръжено до зъби насилие само с библейска смиреност и с малодушна, несподелена от ислямистите толерантност. Несъпротивата на цивилизацията ни срещу варварството на комунизма и на нацизма доведе до милиони невинни жертви. Тяхната памет задължава морално. Не по-малко ни задължава морално паметта и на множащите се ден след ден пред очите ни жертви на ислямския терор. Да отговорим на този дълг, не е леко. Да не отговорим обаче, значи да се себеопозорим.
