Преливният системен ефект
Поради близостта си България естествено отразява автократичните повеи от Русия в своята вътрешна политика, включително и при опитите да се копира държавната олигархия. За разлика от Русия обаче, българската версия не може да бъде захранена от природни ресурси – нефт, газ, ядрено гориво – и преразпределено богатство. Ресурсите на властта в България трябва преди това трябва да бъдат създадени чрез добавяне на стойност и ръст на БВП, чрез обложена с данъци икономическа дейност. От тук и ограничените възможности за преразпределение на по-трудно генерирано богатство, което прави българското копие на руския държавно-олигархичен модел по-силно и ярко зависим от грандкорупционни практики.
Брутният вътрешен продукт на Русия расте по време на почивни дни, тъй като нефтогазовата индустрия работи през прекъсване през цялата година. Българският БВП трябва да бъде изработен.
В Русия хората демонстрират изключително търпение, готови да преглътнат гордостта си в името на „стабилността“ (забележете припокриването на използвания жаргон от управниците в двете страни), колективната гордост и величието на Родината. В България, като член на ЕС, стабилността е синоним на застой и отказ от ангажиране в реформаторски процес.
Защото каквито и да са изнесените ефекти и тенденции от Русия, те се проявяват в България като ограничение, като риск – следователно като заплаха.
Българското правителство може да изтъква като успех процентите на ръст на БВП, рекордно ниските нива на безработица и други макроикономически показатели, но непропорционално голяма част от новосъздадения продукт и богатство се оказва в ръцете на олигарсите, което е предпоставка за социално напрежение и нестабилност, които ограничават и обричат на неустойчивост развитието на страната.
Няма друга страна в ЕС и НАТО, която да е толкова изложена на намеса от страна на Русия, на кампании за влияние, които могат да бъдат конвертирани в икономически и политически ползи за Кремъл. Геополитическите премии могат да се консумират в различни форми – по-високи от средните пазарни цени плащани за нефт и газ, по-ниски приходи от тарифи за транзит на руски газ, които са защитени от междуправителствени споразумения в нарушение на европейското законодателство и пазарните стандарти, които генерират незабавни, осезаеми и преки загуби или щети за българския данъкоплатец и потребител.
През последните 10 години продажбите на основните енергийни стоки на Русия – газ, нефт и ядрено гориво – надвишиха $ 7 милиарда годишно – без конкуренция, без търгове, без правилата на ЕС. Тези отворени канали на взаимодействие се движат по съвършено различни и в много отношения несъвместими с европейските и глобални стандарти, „бременни“ с корупция, граничещи с престъпления, източващи богатство и стойност от страната в мащаби, които гарантират статута и на изоставащ бедняк на ЕС. Именно този сблъсък на несъвместими ценностни бази – на Русия и на ЕС – обясняват колапса на всички проекти от Големия Шлем и на техните бъдещи аналози.
Патетичният отказ на българското правителство да се изправи пред предизвикателството за привилегирования статут на Русия не само нанася допълнителни материални щети, но компрометира възможността на страната да се възползва в пълна мяра и да спечели в процеса на европейска и глобална интеграция. Вместо да се превърне в интегрална част от социалните, икономически, бизнес, отбранителни и на сигурност мрежи, българската политическа класа съхранява и усилва нивата си на зависимост от Русия. Това води до фрагментация на политическия процес и функциониране на България като остров на различност в ЕС.
Относително нов ярък пример в тази насока е въвеждането, в изпълнение на евродирективи, на новия входно-изходен модел на тарифиране на преноса на природен газ В България. В сегашния си вид той дискриминира всички български и международни играчи на националния газов пазар в полза на Газекспорт. Съотносимо с обемите на транзитиран и пренесен газ през България – разликите в действуващите тарифи на годишна база могат да достигнат 140 милиона долара, които не само представляват потенциална нерегламентирана държавна помощ, но разбиват пазара на преносни услуги, което генерира недоволството от политики на ЕС, които поради специфичния характер на приложение в страната се оказват пагубни за българските данъкоплатци и потребители.
Във времето подобно насочване на фондове и ползи обратно към Москва или офшорни сметки се превърна в рутинна черта на двустранните отношения – платената сметка по издръжката на Окупационния корпус след руско-турската война, през редовната „доброволна“ репатриация на златните и валутни резерви на България към Русия, експроприация на активи в стратегически индустрии /цялото самолетостроене на България след ВСВ/ до налагането на несправедливи и неравнопоставени договори, включително на белязани с гранд корупция инфраструктурни проекти.
Изключително трудно е да се определи сфера в двустранните отношения, в която българските институции и граждани да получават равноправно и справедливо третиране. Дори в културните отношения, в които би трябвало да има най-слабо застъпени материални интереси, много е трудно да не се забележи липсата на паритет във взаимните посещения и във финансовите потоци между двете страни.
Използваната често мантра от топ български политици, че „санкциите срещу Русия не работят“ поставя страната в специална рискова и под наблюдение група, като се подкопава доверието на партньорите от НАТО и ЕС. Нещо повече, на практика е невъзможно да се докаже, че България страда от санкциите, тъй като не само износът расте, включително в категории, покрити от санкции, но там където българските компании страдат, то това се дължи на бюрократични спънки, административен произвол и дискриминационно третиране от страна на руските власти.
Твърде често въпросът за заплахата от Русия се заглушава изкуствено, тъй като българските власти се опитват да ангажират руското правителство и компании в стратегически проекти – като проекта за ядрена централа „Белене“ или българското продължение на проекта Турски поток. Обичайните аргументи са, че ако официално се признае Русия за заплаха, шансовете за успех по тези проекти са нищожни, особено когато от Москва упорито преговарят за своите бизнес интереси и договори, като предусловие за посещение на най-високо равнище. Не е тайна, че потенциална визита на президента Путин, която в момента се подготвя за 2018 година, е обвързана с прогреса по проекта „Белене“ и най-вече с продължението на Турски поток на българска територия, плътно опаковано в фразеологията на газовия хъб „Балкан“.
Проектът за газов хъб в България, от своя страня, има по-малко шанс само с руски газ, отколкото с диверсифицирани и многовекторни входящи и изходящи газови потоци.
Руската и международната ос на проектите се сблъскват, тъй като кремълските пътища често изискват заобикаляне на правната регулация на ЕС. В резултат се получават две скорости на функциониране на транзитната ни система, с повече правителствена намеса и по-малко пазарна логика.
С напредване на времето и задълбочаване на вътрешната икономическа, финансова и социална криза, Русия ще стане все по-агресивна в опитите си да осигури изходящите парични потоци от България, именно като цели да удължи привилегиите и субсидиите, зависещи от волята на българското правителство.
Ясна индикация на идващото бъдеще са събитията около рестарта на проекта Белене. Изплатените от НЕК над 600 милиона евро, чийто еквивалент в рубли е близо 40 милиарда рубли, изглеждат внушителни и са почти равни на годишната субсидия за Росатом от руския държавен бюджет през 2017, която е критична за дейността му както във военната, така и цивилната област. Истината е, че Росатом има много по-голяма нужда днес от АЕЦ „Белене“ и ангажименти по които получава пари, отколкото по изпълнението на договорите, които изискват финансиране.
Другият стратегически лост на Русия в България – компанията Лукойл – в продължение на години декларира консолидирана печалба в компанията майка в Москва, докато в притежавана от нея рафинерия в Бургас има само загуби през последните 10 години, което лишава бюджета от приходи от данък печалба. Естественото обяснение е, че ползите се изнасят и данъците се пестят. Това също представлява пряка заплаха за националната икономическа и социална сигурност на България, доколкото бюджетът зависи в критична степен от данъците и постъпленията от дейността на Лукойл – Нефтохим, от тръгващата от него верига на добавена стойност на рафинирани продукти, които трябва да осигурят критичните реформи и модернизационни програми по целия фронт на развитие на страната.
Продължаващото съобразяване с руските интереси – реални или възприемани – в отбранителната сфера в България, включително при планиране на военния бюджет и програмите за модернизиране, независимо от словесните и медийни опаковки, които се използват за туширане на проблема, си остават точно това, което в действителност са – латентен и реален риск и постоянна заплаха.
Подхранването на илюзията, че руските МИГ-29, които са гръбнакът на българските ВВС, могат да бъдат междинно решение и спасение от нуждата да се инвестира в съвместим с НАТО самолет, е пряка производна опорна точка и следствие на пленена воля и страх.
Основната цел на Кремъл е да пренебрегва членството на страната в НАТО и ЕС като необвързваща за него котва в развитието на България, като възроди класическия формат на исторически зависимости и влияние, които да гарантират изходящите към него парични потоци.
Изложените по горе обобщения не са плод на злонамерени интерпретации или предразсъдъци, а на горчив опит и обективен анализ на често грозни и груби, но истински факти.
Докато политическата целесъобразност и обикновеният страх могат да принудят българското правителство да си затваря очите за съществуването и въздействието на руската заплаха, тя си остава точно това, което е – слон в стаята и най-значителния политически външен риск в българския политически живот. Без да се справи с проблема, страната ще продължи да изостава от очакванията на своя народ и на партньорите в ЕС и НАТО.
Край на трета част
