Както вече посочих мъглата от пропагандни клишета от доклада на БАН постоянно се сгъстява, но зад нея изплуват същите стари скелети на користта и митове, които анестeзират обществото. Тъй като няма здрава и устойчива основа на аргументите си, търсят опора в мистични вярвания за някъде съществуващи инвеститори, в общи заклинания, в които прозират невежество и суеверие, като това на бившия президент Първанов, че ядрената енергетика навсякъде е печеливша. Фактите нямат значение. Да се върнем да базовите разсъждения.
Защо е малко вероятно да видим западен или какъвто да е стратегически инвеститор в АЕЦ „Белене“ извън държавни компании, които реализират държавни стратегически цели?
Стандартният модел на разработване на проекти включва последователност и взаимна обусловеност на различните етапи на разработване на проекти, изграждане на концептуална и изследователска база, на структура и системи за управление на проекти, използване на независими консултантски услуги (за избягване на конфликти на интереси) и изпълнение на пълната гама от предварителни и основни анализи и проучвания (правни, пазарни, екологични, финансови, икономически, технологични и рискови), включително проектиране, стратегия и план за действие. Проектът АЕЦ „Белене“ не прави изключение, но неговата сага обрича всеки следващ интерес да се сблъсква с повече проблеми, защото повечето от възможностите са изчерпани – има избор на технология, главен изпълнител и доставчици на оборудването, архитект-инженер и други ключови фигури, спомогнаха за предизвикване на непредсказуем верижен ефект, който доведе до настоящата безизходица.
Нека да се поставим за миг в позицията на произволен стратегически инвеститор или инвестиционна банка и ще разберем защо на времето германската компания РВЕ се оттегли от проекта. От 2009 година нищо съществено не се изменило и колкото да им се иска на мнозина няма нищо по-различно. Да не говорим, че самата идея, че можем да очакваме от анализите на БАН повече, отколкото от вече направените проучвания и оценки съдържащи се в документите на Делойт и HSBC, е наивна до абсурдна.
Всеки нов инвеститор няма да има друг избор, освен да приеме без да оспорва сторенето и порахченото до този момент, всички решения, всички договори и всички ангажименти. Включително ако посочените по-горе „активи“ бъдат прехвърлени в отделна компания. Технологията е избрана, оборудването и реакторите са готови, няма възможност да се избяга от зависимостта на производителя – каквото и значително да правите, трябва да съгласувате с Росатом. Все пак става за ядрена технология, а там си има строги правила.
Нов инвеститор не разполага с поле за маневри, най-малкото защото общественото търпение по темата е изчерпано, да не говорим за доверието в институциите, което неизбежно ще се отрази и върху него.
Започвате от нулата, като трябва да осигурите ресурс за довършване, при това значително по-голям от този преди десет години. И непрофесионалистите знаят, че тези години след последните оценки, крайната цена на проекта трябва да се увеличи поне с инфлационния индекс, отчасти руски, отчасти средностатистически за ЕС.
Знаете, че банките няма да Ви отпуснат пари, защото проектът, след толкова много провали, е третиран с „джънк“ рейтинг, тоест е небанкируем. Остават опцията с държавно кредитирани и държавните гаранции. Но и там нещата не изглеждат по-розови. Русия не може да отпусне близо 10 милиарда евро кредит, веднъж защото поради санкциите няма достъп до глобалните капиталови пазари и втори път защото Росатом има ангажименти за кредитиране на ядрени проекти в чужбина на обща стойност 137 милиарда долара в следващите десет години, като само до 2020 година, те са над 35 милиарда долара. Такива суми Росатом няма как да получи нито от бюджета, нито от изпразнените суверенни фондове. Ако инвестира в България, няма да може да инвестира в Унгария, в Турция, във Финландия и в още десет проекта по света.
Опцията с финансиране от Китай е на теория възможна, но китайците търсят къде да пласират свои технологии, а не да довършват чужди проекти. Второ, те са изключително прецизни в оценката на рисковете и не инвестират лесно, още по-малко бързо. Който не вярва да пита Газпром и Роснефт. Трето, без анализ на риска от блокиране на проекта в рамките на ЕС и от ЕК, изобщо не трябва да даваме и пени.
Към лошата репутация на проекта, всеки инвеститор трябва да оцени и качеството на отчетността, механизмите за контрол и управление на риска, да проведе пълен проектен – управленски, технически и финансов – одит, да извърши пълен нов цикъл от проучвания, но най-вече да удостовери по недвусмислен начин, че проектът има място в пазарната реалност.
Дори най-стратегическият инвеститор, на който може да се надяваме, в последна сметка няма автономна власт да вземе решение по участието в подобни проекти, докато не убеди финансиращата институция, на която разчита.
Дори китайските ядрените компании, разчитат на финансиране от банки и фондове, които претеглят изкъсо всяко „за“ и „против“. Това, че имат много трилиони резерви не означава, че ги раздават на калпак.
Разчетите за проектна структура, за размера на дълга, за рентабилност, за приходи, разходи и т.н. имат стойност само в контекста на тяхната убедителност пред кредиторите.
Каквото и да се говори, проектът е и ще остане подложен на силни геополитически зависимости, които ще ограничат способност както на българската страна, така и на потенциалните инвеститори или банки, да вземат най-оптималните от пазарна гледна точка решения.
Докладът на БАН е твърде далеч изобщо от тази тематика – за геополитическата му детерминираност – и не отчита сериозността и нуждата от управление на политическия риск в проекта.
Глобалният контекст е негативен и неясен, в най-добрия случай – не способства за дългосрочни инвестиционни решения, особено такива с хоризонт от 60 години. На практика всяко решение от подобен характер има по-малко общо с математиката и точните науки, отколкото с гадателството или хазарта. Този който ви убеждава, че към това може да приложи научни методи е обикновен шарлатанин.
Проектът за АЕЦ „Белене“ не може да се реализира без участие на българската държава, при това съществено и с произтичащите от това реални отговорности. Стратегическите инвеститори или банка задължително ще подложат на критически анализ ключовите приемания в проекта, от прогнозите за потребление в страната и региона, които не могат да заместят липсата на договори за изкупуване до тесните места в управлението на риска. Но ще им отнеме време да установят липсата на капацитет в реакцията на институциите и локалните компании – партньори или подизпълнители, както и високия и на практика невъзможен за управление политически риск на страната при реализацията на ядрен проект, свързан с липсата на здрав и устойчив фундамент на това, което се представя като „национален интерес“. Примерно Вие сте китайски инвеститор и четете в публични изявление, че премиерът на страната се изказвал във всякакви посоки и е покрил целият периметър от реакции – от „осанна“ до „разпни го“. С такъв гръб и „устойчивост“ в стабилността, трудно се влагат многото милиарди долари.
При проекти, които се простират върху много дълъг период, с всяка промяна на властта, може да се очаква всяка промяна и на „националния интерес“. Липсата на гаранции за продажби на произведената енергия неминуемо ще отведе т.н. стратегически инвеститор или финансиращата институция зад него до задължителното изискване за гарантирана цена или приходи, държавни гаранции за кредитите – изцяло или частично.
Самият проект е с неясен статут, поради прекратяването му от Народното събрание. Дори отмяната на това решение не връща проекта от там където е спрял. Това поне е елементарно за съобразяване.
От горе на всичко българската съдебна система сама по себе си е най-висок политически риск – въпреки че основните спорове във връзка с реализацията на подобен проект се водят в международни арбитражни съдилища, текущите спорове във връзка с административни, трудови, търговски спорове се решават в българския съд.
Изследването за въздействието върху околната среда е завършено в началото на 2004 г., подлежи на сериозни резерви, отдавна е с изтекъл срок на валидност. Комуникациите и механизмите за разкриване на информация пред обществеността и засегнатите страни са в ембрионално състояние и по-скоро целят да пестят информация, отколкото да информират.
Загрижеността за околната среда след Фукушима расте, което на практика води до отворена сметка по екологичната сигурност, тя дори вече не еднократен акт, а процес. Твърде малко са нещата, които стоят фиксирани или прогнозируеми, от гледна точка на управлението на кредитния риск на проект, погледнато от страната на финансиращата институция.
И преди и сега комуникационните и информационни стратегии на ядрените ни проекти са били медийни катастрофи. Обществото и различните групи по интереси и влияние, се държат изолирани от проектното развитие, което поражда недоверие и превръща дори обичайни за проекти от подобен мащаб трудности в кризи на доверие. Подобни проекти в инфраструктурата на практика са невъзможни без ефективен функциониращ механизъм за поддържане на минимален обществен консенсус по темата ядрена енергетика.
Още няколко детайла могат да бъдат добавени към картината – не непременно негативни, но със сигурност неясни. Можете да видите или да почувствате, че важни решения се вземат в странни формати и под подозрение за външен натиск. В реализацията на проекта участват най-малко три страни, което прави координацията на интереси и консолидацията на действия истинско предизвикателство. Тъй като Росатом през цялото е необходимия трети, всеки инвеститор трябва да поеме върху себе си изнурителната задача да координира различен тип интереси, в това число и със групите от задкулисието.
Разбирате, че входните данни и приеманията в доклада на БАН не носят доверие. В много отношения те са по-скоро отчаян опит за „доказване“ на екстремно твърдение в условията на дефицит на факти. Нито прогнозата за бъдещо потребление, нито множеството сценарии могат да отменят два базисни факти – натрупването на вероятностни приемания не прави нито сигурен, нито достоверен крайния извод. Най-малкото защото не се отчита най-важния фактор – технологичния отпечатък върху бъдещото производство и потребление и защото прогнозите са толкова добри, колкото и договорите и приходите базирани на тях.
Професионалните финансови консултанти по проекта обикновено не се ангажират с консолидирането на националните данни на отделните страни, за извеждане на регионалната консумацията на енергия. Още по-абсурдно е тези данни да послужат като обосновка за изграждането на която и да е отделна генериращата мощност в която и да е страна, защото става въпрос за отворени системи, върху които влияят множество фактори, извън прекия контрол на което и да национална правителство или национална компания.
Веднъж направените приеманията за бъдещо потребление, не се съпровождат и от задължителен сравнителен анализ на алтернативите за задоволяване на това потребление, нито от анализ на тенденциите в промяната на структурата му – каква част от него ще може да се задоволи на равнище консуматор, каква на равнище „умна мрежа“ или локално и каква на национално, т.е. предполагащо централизирани генериращи мощности.
Сравненията между прогнозните сценарии и реалното потребление през последните двадесет години показват устойчива тенденция към стабилизиране и намаляване на потреблението на електроенергия и това не е изненада. Технологичният прогрес и енергийната ефективност имат много по-голямо влияние върху ръста на потреблението на енергия, отколкото се отчита в прогнозите, именно защото те като правило изключват влиянието на технологиите върху цялата енергийна верига.
Всеки стратегически инвеститор, преди да се ангажира в градежа на ядрена или каквато и да е друга централа, ще сравни риска и доходността на инвестицията си срещу друга близка, по-добра алтернатива. Няма съществена разлика между мотивите на всеки от нас като дребен „инвеститор“ и тези на стратегическите инвеститори, които в крайна сметка заемат пари за изпълнение на бизнес задачи срещу печалба.
Елементите на финансов модел, съдържащи се приетия доклада на БАН доказват подозренията, че няма как институция, която не е лицензирана да прави финансови модели и финансово-икономически обосновки да осъществи примера в проектни и корпоративни финанси без да направи грешки.
Погледнете приеманията – 30/70 дори 80/20 съотношение дялов дългов капитал могат съществуват само в офисите на БАН, но не и в реалния пазарен свят. Да, може и 90 на 10, дори 100 процента да се вземе дълг, ако държавата го гарантира. Но тогава не е бизнес, а назад към Съветския съюз и централното планиране, към тоталното бюджетното финансиране. Какво ще кажете за дълг, който е почти съпоставим с приходите в целия бюджет за една година?!
Още когато в проекта беше ангажиран реален инвеститор, консултантите смениха това критично съотношение – левиридж на 40 и 60 между дял и дълг, защото рисковете в проекта набъбваха и немския инвеститор РВЕ и банките, които бяха контактувани обърнаха внимание на нуждата от по-висок собствен капитал поради растящите рискове със сигурността на приходите и контрола върху разходите. В консултантския бизнес има правила, за това е анализите и оценките се смятат за независими и банките ги приемат като основа за преговори – те включват задължението да се кажат истина, която може да не се хареса на клиента. Вероятно за това са се обърнали към БАН – там всичко може.
Въпросът е елементарен и по отношение на публичните финанси към които посягат радетелите на проектите. Ако това бяха вашите лични пари, бихте ли дали с тях гаранции за този проект, само защото ядрените проекти били гордост за политиците или защото са щели да се създадат работни места, които ще излязат по един милион евро едното? А междувременно ще отнемат три пъти повече работни места и ще лишат цели райони от поминък.
Не сегашното правителство в крайна сметка ще понесе дълговата тежест и инвестиционния риск, а акционерите, потребителите и данъкоплатците в продължение на десетки години напред.
