„Лицемерието е модерен порок, а всички модерни пороци минават за добродетели.”
Молиер
Колкото повече опознавам родните русофили, толкова по-малко ги разбирам. Опитвам се да погледна света с техните очи – и то съвсем непреднамерено, с искреното желание да ги разгадая и проумея като феномен. А се натъквам от парадокс на парадокс. Българското русофилство е една безначална и безконечна верига от формалнологически противоречия, от труизми и апории. Вътрешните конфликти, с които е заредено българското русофилство, го правят не само неубедително, а и непонятно. Обстоятелството пък, че въпреки това то е политически и духовен дом за милиони наши сънародници, говори за собствения ни национален ирационализъм.
И така, да тръгнем по дирите на несъвместимостите. По собствените им декларации в сърцата на русофилските ни лидери гори неугасима любов към братския славянски руски народ, с когото като православни християни те се чувстват и верски побратимени. Въпреки това, къпещи се в пари, водещите ни русофили, които по правило са високопоставени апаратчици на партии като БСП, АБВ и най-вече „Атака”, разпускат зиме и лете не в Сочи и не из Подмосковието, а по елитните летни и зимни алпийски, средиземноморски и океански курорти. Техните деца следват не в Москва и не в Новосибирск, а в най-реномираните западноевропейски и североамерикански университети. Русофилите ни карат не лади и жигули, а мерцедеси, ягуари и поршета. Децата и внуците им пък „Харлей Дейвидсън” карат. Покъщнината им красят не хладилници „Мраз” и печки „Мечта”, а продукти на „Сименс”, на „АЕГ” и „Филипс”. И телефоните, и дрехите, и маниерите им дори копират не руските мужици и дори не руските богаташи, а изтънчените европейски нрави. Ако, въпреки несметните си богатства с неясен произход (а може би тъкмо поради тях) се разболеят, хукват да се лекуват не в любимата Русия, а по най-реномираните западноевропейски и американски клиники. Пушат западноевропейски и американски цигари, пият западноевропейски и американски напитки, гостуват на западноевропейските и американски градове, носени на крилете на западноевропейски и американски самолети. Целият им бит е западноевропейски и американски – само политическата им ориентация е проруска.
Доколкото като гурото си Путин всички те са по правило марксисти, битието би трябвало по марксически да определя съзнанието им, но не става така – обратното става. Те с целите си семейства и родове барабар водят живот на технократични западняци, изповядвайки (отново заедно с цялото си домочадие) като кремълските си олигархични меценати една антизападна, антиамериканска и еврофобска идеология. И това е като че ли единственият русофилски елемент в цялото им светоусещане на русофили. Потънали в това раздвоено съзнание, те ми заприличват на йезуити от родоначалните времена на Лойола, които проповядват вода, а пият вино. Френско или италианско, разбира се – не и кримско.
