Външнополитическото поведение на Република България по най-актуалните проблеми на Европа и света можем да обобщим с една дума: неустановеност. От една страна София сигнализира към евроатлантическата общност, че е с Брюксел и Вашингтон срещу Турция и Русия, от друга страна обаче кокетира къде по-малко, къде повече открито с Москва и Анкара. Чрез това лицемерно поведение българската държава явно цели да си обезпечи спокойствие по всички интернационални фронтове, между които страната ни е притисната – не само геополитически. Плод на разногласията между коалиционните партньори, подобна еквилибристика си има обаче своя цена. В конкретния случай тази цена може да се окаже неочаквана за управляващата тройна коалиция. Вместо да стане приятел на всички, България рискува да настрои всички срещу себе си. Единствено средство срещу тази нарастваща опасност е изясняване на националната ни позиция. Вместо да шикалкави по балкански и по ориенталски, София трябва да се себеопредели – колкото по-недвусмислено, толкова по-добре. Това себеопределяне може да има само един-единствен адрес: евроатлантическите структури, към които от години принадлежим и протоколно. Ние можем да разчитаме на дипломатическа, икономическа и военна подкрепа отвън, само ако докажем, ако доказваме непрекъснато дипломатическата си, икономическа и военна лоялност към могъщите си външни партньори. Създадем ли си обаче в техните очи имидж на неблагонадеждни съюзници, неблагонадеждна ще се окаже съответно и тяхната подкрепа за нашите национални интереси – външнополитическото общуване е подвластно на принципа на реципрочността в отношенията.
Съблюдаването на този принцип на практика значи да заявим в хор с европейските си партньори на Ердоган, че Европейският съюз е общност на цивилизовани, правови държави, а не убежище за деспоти. Аспирациите на Анкара към Съюза стават все по-настойчиви, преди да пристъпи към пълноправно членство обаче, всяка държава трябва да отговаря на определени условия. На които южната ни съседка в момента не отговаря. Надеждата, че като влезе в организацията, Турция ще се цивилизова, е безпочвена. ЕС е не школа за превъзпитаване и облагородяване на нравите, а институция с ясен морален и политически статут. Да приюти турската държава в състоянието, в което тя днес е, за ЕС би значело да създаде на режима на Ердоган международно алиби, да легитимира всички издевателства, които ден след ден този режим върши пред очите на целия свят, да изостави стотиците хиляди уволнени, арестувани и затворени турски правозащитници, както и десетките милиони дискриминирани от Анкара кюрди, на произвола на съдбата. Всичко това е прекалено висока, недопустимо висока цена за цивилизоваността, която политиката на ЕС брани от варварството на деспоти като Ердоган и Путин.
Ако вкарвам и Путин в сюжета, то е, защото и отношението ни към Кремъл е неевропейско, за да не кажа противоевропейско. Ако Турция е все пак член на Нато, сиреч военен съюзник на Запада, Русия не само се себеизолира под суровата власт на Путин и олигархичните му кръгове икономически и културно-политически от външния свят – ден след ден Русия се превръща и във военна заплаха за света. Анексирането на Крим и агресията в Източна Украйна са само последните прояви на тази заплаха. Която продължи с терористичните актове на руските тайни служби на британска земя. Реакцията на евроатлантическата общност не закъсня – наред със Съединените щати и Великобритания все повече техни европейски и задокеански съюзници бойкотират външнополитически Кремъл. Е, до скъсване на дипломатическите отношения не се стигна, но икономическите санкции срещу Русия стават все по-мащабни, нараства броят на западните държави, изгонили руски дипломати от столиците си. На фона на разширяващата се външнополитическа агресия на Кремъл тези наказателните мерки са не само допустими, а и наложителни – те са част от самоотбраната на Свободния свят. Мястото на Република България в тази изостряща се конфронтация би трябвало да ни бъде подсказано отново от принадлежността ни към ЕС и Нато. А не става така – София отказва да се включи в международния бойкот. Правителството и особено президентството ни са във властта на едно русофилство, което няма равно на себе си в цяла Европа. За политически партии като БСП, като „Атака” и АБВ пък да не говорим изобщо – щедро финансирани от Кремъл, тези формации се превърнаха в неофициална агентура, в проводници и лобисти на руския империализъм на българска земя.
Република България не бива да влиза в ролята на буфер между евроатлантическата общност и Турция – още по-малко да се превръща в буфер между Запада и Русия. Ние сме не буфер и не посредник – ние сме страна с ясна ориентация, позиция сме в този нелек двубой между световната демократична общност и царящото в Турция и Русия мракобесие. Всяка подмяна на тази ни отговорна и ангажирана роля с копнежа за неутралитет може не само да ни заличи от политическата карта на света, а и да погуби националната ни независимост.