Шариатът и радикалният ислям

Шариатът и радикалният ислям

IslamicWomanbeingwhipped

 

Това е втората статия за радикалния ислям в Bulgaria Analytica. Тя се базира отчасти на труда на Алекс Алексиев, „Възмездието на ислямизма: Заплахата от радикален ислям за Запада и мюсюлманския свят“, Институт „Хъдсън“, Вашингтон, Д.С., 2011 г.

 

 

Появата на Реджеп Тайип Ердоган като безспорен лидер, някои ще кажат дори диктатор, след последните избори в Турция отново постави в центъра на вниманието характерът на неговата система от убеждения  и по-специално шариата – доктрина, за която той многократно с гордост е обявявал, че е верен неин “слyга”. Доколкото много малко мюсюлмани (и още по-малко немюсюлмани) имат познания по темата, струва си да се разгледа какво е всъщност шариатът и какво не е. Важно е и защото ни дава насоки в каква посока най-вероятно ще тръгне турската политика в бъдеще. Като например, политиката на Ердоган по отношение на лихвените проценти, жените, образованието и т.н., която засега вярно следва духа на шариата.

 

Накратко, шариатът е доктрина, която представлява възможно най-радикалното тълкуване на мюсюлманското писание, така че да направи сегашния доминиран от шариата Коран малко повече от упражнение в средновековно мракобесие. И така, да разгледаме как точно се е появил и какво наистина означава?

 

Арабската дума „шариат“, означаваща диря или път към водата в пустинята, се споменава само веднъж в Корана (Сура 45-18) в нейното първоначално значение („И после ти отредихме да си на правия път“) и няма нищо общо с понятието за закон. Всъщност, противно на твърденията на много ислямисти, съдебната система, практикувана от Мохамед и първите четирима халифа след него, се основава на древния арабски закон (urf) и няма нищо общо с това, което сега е известно като шариат. Така че Шариатът е създаден от хора след Корана и е измислен от юристи през 8-и и 9-и век, за да служи на целите на бързо разрастващата се мюсюлманска империя на Умаядите  (661-750) и Абасидите (750-1258 г.).

 

В крайна сметка, през втория и третия век на Исляма той се определя  като „закон  за шариата“, последван от това, което стана известно през десети век като „затварянето на портите на ижтихада“ (или свободното, самостоятелно творчество), разглеждано като политически опасно за прогресивно разрастващите се репресивни мюсюлмански режими. Оттогава насам и шариатът, и Коранът се  тълкуват и четат буквалистично по възможно най-догматичния начин.

 

В действителност, практиката в мюсюлманските общества е била значително по-различна, тъй като законът за шариата, макар редовно да се  приемал на думи, рядко се прилагал в управлението, с изключение на семейното право. По този начин съдебната система в най-дълголетната мюсюлманска държава, Османската империя, била наричана „canun“ (от гръцката и латинска дума canon) и е била основно нерелигиозна corpus juris. Нейният родоначалник Мехмет II (1432-1481) рано разбрал, че съдебна система, която открито дискриминира немюсюлманите, които са били по-голямата част от населението по онова време, би била провал и стоял далеч от шариата.

 

И така, какво всъщност води след себе си шариатът и как той се помирява с Корана? Краткият отговор е, че той няма общо с него и често противоречи пряко на Корана. Освен това, той противоречи на основните принципи на човешките права в западните общества, както и на „Всеобщата декларация за правата на човека“ на Организацията на обединените нации.

 

Тук са само някои от принципите на шариата, които нарушават международно признатите човешки права:

 

Мюсюлманинът  не може да бъде осъден за убийство на неверник.

 

Мъжът мюсюлманин може да има четири съпруги, а  жената- само един съпруг.

 

Мюсюлманинът може да се ожени за не-мюсюлманки, докато мюсюлманските жени не могат.

 

Една жена се нуждае от четири мъже свидетели, за да докаже изнасилване.

 

Мюсюлманска девица не може да се омъжи без разрешението на мъж- настойник.

 

Мюсюлманите, които напускат исляма, автоматично получават смъртно наказание. В случай, че не могат да бъдат открити и  убити, браковете им се анулират и на тях им се отказва наследство.

 

Жените наследяват половината от това, което един мъж наследява, а в бизнес сделките свидетелствата им се приемат наполовина от тези на мъжете.

 

Съдиите в една ислямска държава трябва да са мюсюлмани. Ако  съдията не е мюсюлманин, той може да съди само неверници.

 

Съпругът може да се разведе веднага с  жена си; докато жената трябва да плати на съпруга си, за да се развали брака, при условие, че той е дал съгласието си.

 

Мъжът мюсюлманин може да бие съпругата си.

 

Както се разбра, тези постулати ясно нарушават голяма част от  правата на човека, но това, което е по-важно са принципите на шариата, които противоречат на религиозната свобода и верското съжителство и по този начин пряко засягат мирното съжителство на религиите. Ето някои от най-крайните оскърбителни постулати:

 

• Офанзивният военен джихад срещу немюсюлманите е религиозно и обществено задължение.[1]

 

• Установяването на Мюсюлмански Халифат е религиозно задължение.[2]

 

• Отстъпничеството от исляма се наказва със смърт без съдебен процес. [3]

 

• Не-мюсюлманите, живеещи в мюсюлманска държава (dhimmi) са обект на дискриминационни закони.[4]

 

• Допустимо е да се подкупват немюсюлмани, за да приемат исляма.[5]

 

Тези няколко примера са достатъчни, за да стане ясно до каква степен целите на шaриата се различават и то радикално, по твърде войствения си характер, от Корана. Докато в многобройните сури (стихове) в Корана се твърди, че джихад може да бъде едновременно мирно воюване и военна кампания, то шариатът  пропуска въпросите за ненасилствени преследвания и войствени цели като налага настъпателна, насилствена кампания срещу неверниците като единствената възможна религиозна форма на джихад. Освен това, след отмяната на Меканските сури (ранните сури от Корана), шариатът категорично одобрява използването на сила срещу не-мюсюлмани не само за самоотбрана, но и с цел разширяване на влиянието на исляма. (Важният въпрос за отмяната в Корана ще бъде разгледан в отделна статия в тази поредица). Според шариата на неверниците са оставени само три избора: приемане на исляма като вяра, приемане на подчинен статут (dhimma) или смърт. По този начин аргументът на много апологети на шариата, че ислямът не упражнява принуда в религията, като се позовава на сура 2-227 („в религията не може да има принуда“), е лицемерен, тъй като този стих явно е бил отменен според повечето авторитетни изследователи на шариата.

 

Освен това, основният принцип на шариата е, че ислямът и неверието не могат да съществуват заедно в дългосрочен план – макар и да се допускат временни примирия, и рано или късно от мюсюлманите се изисква по всички възможни начини да присъединят  неверниците „територия на войната” (Dar ul-Harb)  към вярващите – „територия на исляма“ (Dar ul-Islam). Шариатът позволява използването на сила и насилие и срещу мюсюлмани, чието поведение се смята за подривно спрямо мюсюлманската общност или в ущърб на интересите на исляма“.

 

Задачата на шариата да установи Халифат (световна ислямска държава) като религиозно задължение на общността е още по-добър пример за неговото отклонение от Корана поради простата причина, че нито в Корана, нито в Сунната се споменава за Халифат или изобщо за създаването на мюсюлманска държава. Идеята за Халифата е въведена в шариата от духовници, служещи  на режима на Умаядите, който се е нуждаел от религиозни санкции за своите империалистически домогвания.

 

В последно време, обаче, радикалните ислямисти се възползваха от идеята за халифат като мобилизиращ фактор и го превърнаха в ключова цел, дори миленистична, на своята екстремистка идеология. Макар и утопична, идеята за ислямска държава, управлявана от шариат, в която ще се обединят държава и религия (din wa dawla), се превърна в мощен мотивиращ символ на радикалното ислямистко движение и трябва да бъде определена на този етап като една от основните стълбове на ислямистката идеология.

 

Подобен е и подходът при наказанието за онези, които напускат исляма. Шариатът е категоричен, че наказанието за вероотстъпничество е смърт без съдебен процес, докато при Корана наказанието е сто удара с камшик.

 

Дори няколкото примера за действителните цели на шариата, разгледани по-горе, трябва да са достатъчни, за да осветят степента, до която практикуването на шариата не е само несъвместимо с нормите на западната цивилизация, но и противоречи на основните цели на Корана. Несъмнено, неговата насилствена и безкомпромисна природа е основната причина, поради която съвременните ислямистки екстремисти го издигат до основна доктрина за своята идеология и превръщат неговото  изпълнение в цел номер едно на радикалното ислямско движение.

 

От Алекс Алексиев

 


1 UMDAT AL-SALIK, O9.0, PP. 59 –63., IBID., O25.1, PP. 638–639.
2 IBID., O8.0, PP. 595–98.
3 IBID., O11.0, PP. 607–609.
4 IBID., H8.14, P. 270.
5 IBID., R8.2, PP. 744–45.

Оставете коментар

Още
Спомен за Алекс Алексиев: От беден емигрант до върховете на американската политика

Спомен за Алекс Алексиев: От беден емигрант до върховете на американската политика

Анализаторът Алекс Алексиев в неформален разговор за Рейгън, Кисинджър и европейските лидери
Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Втора част

Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Втора част

  Политика: Кой какво взема? Къде и как? Харолд Ласуел (1902–1978 г.) – американски икономист и политолог   Постепенно склонността…
Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA - Първа част

Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA - Първа част

  Това, което една държава определя като жизнените си икономически интереси, не са нещата, които осигуряват живот на гражданите й,…