Неотдавна турският посланик в София похвали Република България и външната ѝ политика по Националната ни телевизия. Негово превъзходителство отбеляза с благодарност доброто сътрудничество на Анкара с българските власти, довело до екстрадирането на много турски граждани обратно в родината им.
Доколкото са дефицитни, подобни чуждестранни похвали по наш адрес би трябвало да ни радват. В случая обаче мене ме безпокоят. Биха ме зарадвали, ако идват от евроатлантическата общност или от която и да е демократична и правова държава – не обаче и от един отявлен националист, мюсюлмански фундаменталист и антидемократ. А тъкмо като такъв се себеразкрива ден след ден Ердоган – както пред собствените си сънародници, така и пред целия външен свят. Стотиците хиляди арестувани, осъдени, убити, тикнати зад решетките, уволнени или прогонени в изгнание турски граждани говорят ясен език – тяхната участ илюстрира режима в южната ни съседка много по-достоверно от ежедневните уверения на Ердоган в демократичност и хуманизъм. За всичко това съм писал и друг път, но ето че изявленията на Негово превъзходителство в родните медии ме заставят да се върна към тази нерадостна тема.
Когато един деспот хвали чрез външнополитическите си представители една съседна държава, която претендира да е част от световната демократична общност, това озадачава. Защото при държавите е като при хората: всеки хвали себеподобните си. А аз предпочитам да съм себеподобен с демократи – не с деспоти. Когато пък една демокрация хвали авторитарни държавници в съседство или дори само премълчава издевателствата им, това поставя под съмнение собствената ѝ демократичност. Тъкмо това прави години наред Република България. Докато Европа и Америка многократно и недвусмислено декларират ясната си позиция в защита на потъпканите от Анкара човешки права и граждански свободи, на родна земя президент и премиер се надпреварват да лакейничат пред деспота и деспотизма му. Аз не съм чул нито един български държавник, нито един значим политик от лагера на управляващите или от опозиционните сили, който да разобличи едноличния режим на Ердоган и мракобесията му. Това малодушие не само обслужва царящото в южната ни съседка безправие – това малодушие петни страната ни пред лицето на света – както политически, така и морално.
Част от позора се съдържа и в начина, по който българските власти процедират спрямо потърсилите на родна земя политическо убежище турски правозащитници. Ние ги арестувахме и ги поднесохме на тепсия на палачите им в Анкара. Направихме го по един недемократичен, за да не кажа варварски, начин. Докато във всяка цивилизована държава подобни решения са дело на съда, у нас човешките съдби на тези прокудени в изгнание турски граждани са решавани по взаимна договореност между техните палачи и властимащите в София. Подобни правени в средновековните традиции на плаща и кинжала договорености са не само недопустими морално – те са несъвместими и с фундаменталните принципи на европейската общност, към която вече от години и ние, българите, принадлежим.
Инсцениран или не, превратът срещу Ердоган обслужи и заздрави неговите авторитарни позиции – деспотът използва броженията като претекст да се саморазправи с железен юмрук с вътрешнополитическите си опоненти. Тази му безскрупулност закономерно хвърли страната в една тежка изолираност от Свободния свят, сравнима само с изолираността, в която тънеше Турция по време на военните режими преди дълги десетилетия. Изолираност, наложена от Вашингтон и Брюксел в името на човешките права, на хуманизма, на демокрацията. И изолираност, с която нашите държавници отказаха да се съобразят – те предпочетоха да другаруват с тирани като Ердоган и Путин. Това другаруване обаче си има цена – както морална, така и политическа, така и икономическа. Другарите на тираните не са и не могат да бъдат другари и на демократите – дори само формалната логика не го позволява.
Говоря за демократите, управляващи САЩ и Германия, да речем. Които, въпреки настояванията и заплахите на Анкара, отказаха да депортират турските дипломати и правозащитници, потърсили закрила на тяхна земя. И ако някой рече, че на САЩ и Германия им е лесно, защото са могъщи държави, не граничат с Турция и не са изправени непосредствено пред нейната заплаха, ще припомня, че подобно е поведението и на съседна Гърция. И Атина отказа (отказва и до днес) да върне на палачите им турските изгнаници. При това става дума за бойни пилоти, участвали лично в преврата срещу Ердоган. Така че нашите съконтиненталци ни дават пример на достойно гражданско поведение. Пример, който можем да последваме. Стига да решим…
