След 27-годишен спор каспийските крайбрежни държави най-сетне решиха да разрешат статута на Каспийско море, което би трябвало да позволи, наред с други неща, изграждането на транс-каспийска нефтена и газовата преносна инфраструктура. Дали очакванията ще се превърнат в непосредствени планове за действие и проект, все още е рано да се каже, но след 12 август – когато държавните глави на Русия, Казахстан, Азербайджан, Туркменистан и Иран ще подпишат в казахското пристанище Актау, Конвенцията за Каспийско море – медиите ще прелеят с огромни заглавия за надежди и очаквания.
Конвенцията определя много по-подробно правния статут на Каспийско море, позволяващ проучване, добив и транспортирането на нефт и газ, отколкото приетата през ноември 2003 г. Рамкова конвенция за опазване на морската среда на Каспийско море. Настоящият акт бе предшестван от двустранни споразумения за разграничаване на морските граници между крайбрежните държави – като Иран беше последната страна, която се присъедини към консенсуса.
Споразумението бе възможно и благодарение на промяната на политиката на Москва относно необходимостта да приключи спора със своите съседи в Каспийско море и да спре да блокира проектите за транзит на нефт и газ, в контекста на функциониращия вече Южен газов коридор. Изграждането на ТАНАП и ТАП ознаменува провал в досегашната политика на Москва да блокира тези проекти, въпреки направените огромни геополитически разходи.
Защо Москва промени подхода си?
Първо, причина са промените в отношенията между Русия и Турция, Вместо да се противопоставят на желанието на Турция да консолидира нефтените и газовите маршрути и потоци, като действа като хъб, Владимир Путин реши да се ангажира и да помогне на президента Ердоган в неговите усилия, още повече, че отношенията между Анкара и западните столици се влошиха рязко. Добавянето на „Турски поток“ към „Синия поток“ не само позволи на Русия да получи пряк и безпрепятствен достъп до турския газов пазар, но снабди Кремъл с мощно средство за подкопаване на предопределената роля и позиции на транскаспийските тръбопроводи. Русия разполага с достатъчен входен капацитет в Турция за да „наводни“ турския газов пазар с руски газ, което да определи и изходящите потоци от газ към Европа.
Ключов елемент в стратегията на Анкара бе приемането и като незаменим и устойчив съюзник в преноса на енергийните ресурси от Каспийския басейн и Близкия изток, представа, която бе силно накърнена след флиртовете с руските стратегически оръжейни системи (S-400), руските ядрените реактори и изходящия транзит на руски газови потоци през Турски поток.
Второ, Русия запазва способността си да забави значително изграждането на преносна инфраструктура през Каспийско море за нефт и газ, като винаги може да изиграе екологичната карта, като инициира прегледи и възражения във връзка с въздействие върху околната среда. В допълнение разполага с възможност да отнесе претенциите си към арбитражен съд, а това може да отмести във времето транс-каспийските проекти с до 10 години.
Трето, по-голямата част от газовите и нефтените полета в страните около Каспийско море са достигнали добивната си фаза и имат спешна нужда от излаз на световния пазар на нефт и газ, най-вече в ЕС. Инвестиции, надвишаващи 100 милиарда долара, са направени от международни енергийни компании, повечето от които са партньори на руски петролни компании както в Русия, така и в други части на света. Упорството в блокиране на възможността да си върнат капиталовите инвестиции и достъпа до пазарите би изложило на опасност стратегията на Кремъл да използва същите компании от ЕС като партньори, за да отблъсне американския LNG от пазара на газ в ЕС.
Четвърто, ЕС успешно обвърза зависимостта на Москва от разрешение по „Северен поток-2“, с постигнатия напредък по транскаспийските газопроводи. „Северен поток-2“ навлезе в решителна фаза, а „Газпром“ има нужда от успокоениие на западноевропейските си партньори, за да тръгне работата. Дори да се подпише Конвенцията за Каспийско море – ще отнеме много години, преди нещо съществено да се постигне по транс-каспийската инфраструктура, докато началото на „Северен поток“ 2 е всеки момент и премахването на бариерите ще има незабавен ефект.
На пето място в руски топ кръгове се наблюдава определено отрезвяване на стратегическата ценност на енергийните сделки с Китай, включително при реализацията на конкуренти на централноазиатските проекти за пренос на газ. Пекин отказва да третира, дори равностойно, руските проекти. Това подкопава основната теза във външната политика на Русия – че Москва може да разчита на Пекин в глобалното стратегическо сътрудничество със Запада, включително при навлизането на Китай в басейна на Каспийско море и Централна Азия. В действителност се оказва, че енергийните ресурси на Централна Азия директно се конкурират с големите газопроводи „Алтай“ и „Силата на Сибир“. Тази линия в китайската енергийна политика се подпомага отчасти и от предпочитанието на Москва да насърчи енергийните ресурси в Каспийско море и Централна Азия да се насочат на Изток, отколкото към основния пазар на Газпром – Европа.
Достигането на споразумение за Каспийската конвенция дойде след повече от 50 заседания на помирителните комитети и 5 съмита, като Иран до последно настояваше за равно разпределение на ресурсите, независимо от размера на офшорния сегмент.
Срещата на върха в Каспийско море беше предшествана от подписването на Протокол за оценка на въздействието върху околната среда (EIAP), който ще направи всички пет крайбрежни държави равни партньори, позволявайки на всяка една страна да изразява загриженост и да търси международен арбитраж в случай на разногласия по екологическите въздействия.
Статутът на Каспийско море и проектите за тръбопроводи попаднаха в правен вакуум след разпадането на Съветския съюз. Споразуменията от 1921 и 1940 г. – Руско-Персийски договор и Договора за приятелство между СССР и Иран не бяха в състояние да регулират отношенията, още по-малко сложните въпроси, свързани с разпределянето на ресурсните права.
С близо 18 трилиона кубически метра запаси, достъпът на Туркменистан до пазара на ЕС можеше сериозно да конкурира руския, норвежки и глобалния втечнен природен газ. Новите разработени нефтени находища на Казахстан на свой ред биха могли да допринесат значително за глобалното предлагане на суров петрол – само полето „Кашаган“ може да прибави над 350 000 барела дневно към 570 000 барела от полето Тенгиз.
Надеждите на Азербайджан не са по-малки с оглед на новите нефтени полета Арад-Алов-Шарг, Сердар / Капаз и Азери-Чираг-Гунеше. Баку се надява, че Конвенцията за Каспийско море, заедно с разрешаването на съвместното разработване на ресурси, ще усили ролята му на транзитна страна.
Русия ще продължи да държи силните карти в играта на Каспийско море. 2/3 от износа на газ от Туркменистан влиза в преносната система на „Газпром“, което му позволява да изнася повече газ за Европа. Транзитните продажби за Украйна на туркменския газ бяха преустановени след анексирането на Крим. Няма надежда, че спорът ще бъде разрешен в съда на СТО в скоро време.
Турският и Северен поток позволяват на Русия да предложи в краен случай – просто за да подкопае транскаспийския тръбопровод, алтернативните транзитни маршрути на Ашхабад през руска територия при по-добри условия от тези на Азербайджан. От друга страна, Туркменистан е изправен пред трудности при изпълнението на ангажиментите си за доставка на газ за Китай – до 2020 г. изнесените обеми трябва да надхвърлят 35 милиарда кубически метра, а това означава по-малки възможни обеми на износ за пазара на ЕС.
Случаят с Каспийско море като източник на енергия, оказващ влияние върху световното търсене и предлагане, почива и върху приемането за Турция като надежден и устойчив посредник между Запада и страните от Каспийския море. Последните събития сериозно разрушават доверието в Турция като честен брокер. Нещо повече, енергийните игри на Ердоган с Москва разрушават основното предположение на петролни и газови компании, които развиват Каспийските полета с разбирането, че няма да се налага да се конкурират с руския газ в транзитната инфраструктура на Южния газов коридор. Вместо да предложи ЮГК да бъде изключителен коридор за енергийните ресурси на Каспийско море – Турция отвори фронта за остра конкурентна битка в енергийна транзитна инфраструктура на газови потоци от Русия, Каспийския и Близкия изток. Въпросът не е само геополитика, има директни негативни последици върху възстановяването на рискови инвестиции в разработването на нефтени находища и инвестирането в инфраструктура в региона и от Каспийско море.
Анкара засега е избрала да мълчи и да работи и с двете страни – Запада и Русия – обаче този подход е с двойно дъно. Промените в нагласите на Запада първо ще се усетят по отношение на Турски поток-2, който може да бъде първият проект, в който Турция ще плати цената на двойствената си външна политика. Добрите взаимоотношения между Анкара и Запада винаги са били коз на Анкара в отношенията и с Москва. Сегашната криза между Турция и Запада премахва този актив и го превръща в пасив и зависимости.
Когато обърнем поглед назад – цялата каспийска стратегия, върху която стъпваше идеята за Южен Газов Коридор, както и огромните инвестиции в Шах Дениз, и част от която могат да бъдат транскаспийските газопровои, е поставена на изпитание пред събитията в Турция.
Западът все повече се обръща към Източното Средиземноморие като алтернативен източник, включително към глобалния пазар за втечнен природен газ.
Турция може и да не е единственият нетен губещ от новите взаимодействия в Каспийско море и Конвенцията, която регулира неговия статут. Всички други страни, които пренебрегват геополитическите фундаменти на енергийните взаимоотношения, и разчитат да спечелят от продължение на турски проекти за транзит на природен газ, могат да се включат в клуба на губещите.
