Втората група български граждани с типизирана реакция на глобалната среда – са това което наричам локалните глобалисти, – те могат да усвоят целия свят, но базовият им лагер си остава България. Гледат на света като място за житейска реализация, но без перманентна или продължителна смяна на географията – прекосяват границата за да решат конкретна задача за различен период от време – образование, работа, квалификация, бизнес, туризъм. Често имат по-няколко „лагера“ в чужбина, но основният адрес си остава България, защото не намират проблем с локалността си като ограничение. Напротив, виждат в това предимство, защото имат нужда от здрав тил и съдействието на националната държавата и нейната свързаност за да реализират идеи и планове. Рядко го получават, но понякога е задължително – примерно международните чиновници – те винаги имат нужда от номинация от базата – от правителството на държавата си.
По емпиричен път тези българи стигат до разбирането за глобализацията не като заплаха, а като възможност и като обективен необратим процес. Твърде рядко обаче съумяват да пренесат чрез действия собствената си философия, опит и знания върху общественото съзнание в „базата“, защото трудно се фокусират върху локални задачи. Често ги атакуват като „агенти“ на глобализма и антипатриоти. Успехът на българската ИТК индустрия се дължи до голяма степен именно на подобен тип хора, които оперират глобално от местния си адрес и виждат в това огромно конкурентно предимство. Но колчем се опитат да превърнат собствените си ценности и разбирания в обществен стандарт се натъкват на локалните патриоти и антиглобалистите. В резултат добавената им обществена стойност остава ограничена и незначителна до степен да бъде пренебрежима.
Доколкото все пак са изключително полезни и нужни на местните популисти и националисти, като генераратори на международен имидж, на глобална свързаност, която може да бъде ползвана, на бизнес, на доходи за населението и приходи за бюджета, предложението на властта към тях най-често се превръща в тацитна договореност за ненамеса – държавата не се намесва в техния бизнес или поне се въздържа, а те не се намесват в политиката.
В действителност, държавно-олигархичният тип бизнес, характерен за България, е локално-центричен и като такъв е несъвместим с глобалната среда. Тя генерира постоянни глобални трансгранични информационни, търговски, финансови, стокови потоци, които не могат да се управляват с традиционните национални управленски политики, особено когато страните не разполагат с ефективен глобален институционален и социален интефейс. Вместо свързаност, държавно-олигархичният бизнес произвежда изолация и противопоставяне на външния свят.
Трансграничните миграционни потоци са неизбежен продукт на глобализацията, но вместо имиграционна политика, българското правителство произвежда анти-бежанска и ксенофобска политика, която надгражда дефицита на познание, с дефицитите на политика и опит.
С времето значителна част от локалните глобалисти, оперирайки в режим на ненападение с властта, се самоизолират и преминават към вътрешна емиграция, като допустима и възможна форма на съществуване. Логично следствие е тяхната десоциализация и откъсване от проблемите на общественото злободневие.
В чисто практичен план е оправдана реакция, след като приемат, че не са в състояние да променят модела, пък и не си струва да опитват, защото смяната на Родина не е алтернатива, а и оценката на политическия риск и свързаните щети от промяната в поведение може да компрометира глобалното им позициониране.
Има и трета, най-многобройна група български граждани – локалните българи, които не разбират и приемат глобализацията за чужд и разрушителен процес, поради което най-добрата реакция е затварянето и самоизолацията. Именно тази трета група на локалистите, се превърна в опора и основен ресурс на статуквото, на национализма, на популизма, на корупцията и на пленяването на държавата.
Не става толкова дума за физическата им изолация от света, което е невъзможно. Мнозина от тях се възползват от „свиването“ на света, от неговата достъпност, пътуват зад граница, имат бизнес или изгода, нерядко имат и чуждестранни партньори, но си остават „съветски“ тип локални хора от глобалната провиниция, с дълбоко вкоренено недоверие към западния свят и неговите ценности. Те приемат глобализацията като иницииран и направляван от чужди сили, от многонационални компании и финансови спекуланти, най-често в ущърб на тяхната локална идентичност и среда.
Оградната и враждебна психология на лидерите на мнение сред локалните българи, се дължат не толкова на непознаването на реалните рискове и възможности на глобалния свят, а най-често представляват разчетена и добре пресметната стратегия, позволяваща съзнателно експлоатиране на страховете и незнанието за глобализацията в своя полза. Местният „патриотичен“ бизнес често търси заслон от държавата, от институции и политици, включително от обществото, защита от глобалната конкуренция, защото не може да оцелее при неспособността си да изгради конкурентен модел.
Именно за това, още от началото на прехода, системно и упорито се насаждаха примитивни форми на национализъм, на икономически и бизнес шовинизъм, на ксенофобски, популистки и антизападни тежнения, които да оправдаят липсата на конкуренция на местния бизнес от чуждестранен капитал. Всичко това се представя като въплъщение на патриотизма и националната идентичност, като оправдание за олигархизацията на икономиката и политиката, на ширещата се гранд корупция като преграда, като естествен и безалтернативен щит срещу глобализма на „империалистите“.
Неизбежно следствие на подобни тенденции е паралелно усилващия се авторитаризъм, популизъм и национализъм, „спасителния“ русофилски крен като антитеза на Европейския съюз и НАТО. Самото членство в тези съюзи не имунизира срещу националния егоизъм, срещу противопоставяне на граждани, компании и правителства в страните-членки. Идеята, че локалността изисква реверс на интеграционния процес към националните рамки, към правото на всяка държава да се изолира в национален модел е заразителна илюзия. Най-малкото, защото неизбежно противопоставя национални или групови национални визии, които се прикриват зад националния суверенитет и отричат нуждата от съгласуване и синхронизация на атлантически или общоевропейско равнище. Самата идея, че националните версии могат да бъдат висш приоритет и да бъдат структурирани върху свободно избираем списък от права и задължения е антитеза на всичко, в името на което Европа потърси спасение от ужасите на своята история чрез интеграция и взаимозависимости, които да обуздават националния егоизъм. Ако изолирате еврожаргона и контекста в идеите на Орбан и последователите му, ще получите класически национален егоизъм, от типа който предизвика световните войни.
Едно е да се стремиш да подобриш съгласувателните и координационни процедури, да ограничиш или оптимизираш контрола върху наднационалното равнище на управление в ЕС и НАТО, за да балансираш ексцесиите на „големите“, съвършено друго е да подчиниш на националното его солидарността, да градиш национална политика която ерозира общоевропейските и натовски регулации, договорености, традиции и ценности. Достатъчно е да подпалите незагасналите въглени на национализма и шовинизма в Европейския съюз, да го сравните със Съветския съюз и центробежните процеси неминуемо ще го разрушат, отвътре.
Факт е, че между глобалните процеси и националните доктрини, които го осмислят като външна политика – има огромни възможности за спекулации и откровено мошеничество.
Антиглобализмът и свързаната националистическа истерия са фундамент на симбиозата между олигархия и държава в редица страни от Източна Европа, включително България, които нанасят тежки поражения върху демокрацията и институциите. Именно квазипатриотичния капитал, тотално зависещ от публичните финанси, подхранва авторитарните, антиевропейски, антиатлантически и антиглобални тенденции, защото той не може да представи достоверна, устойчива и конкурентна алтернатива на пазарната и стопанска отвореност и конкуренция, пораждащите се от членството в ЕС и НАТО. Това принуждава редица правителства в този регион да реализират модел на устойчива властова доминация, чрез мек, но неизбежно втвърдяващ се авторитаризъм, в рамките на които критиките отвън, за отклонение от стандартите, се възприемат като атака и нападение срещу суверенитета. Връщането на глобалните интеграционни рамки към национално-детерминираните, заместването на реалните проблеми и предизвикателства с политически удобни темите като бежанци, като консервативните етикети на русофилството и евроскепсиса, както и различните вариации на тема национални „екзити“ са само километрични камъни по пътя към регреса и излизането от Историята.
Виждате как у нас изчезват постепенно чуждестранните инвестиции, като само за последната година /август 2017-август 2018/ сривът е с 70 процента. Почти всички или повечето обществени поръчки се печелят от местни фирми, без опит и история, чрез нагласени търгове и корупционни схеми, които са непосилни или невъзможни за чуждестранните фирми. Виждате как местните политически и бизнес олигарси започнаха да се окуражават и да придобит немислими до този момент като мащаб активи – като банки, енергийни дружества, инфраструктура, които по ускорена писта да ги изведат в монополни позиции на пазара, което да гарантира и монопол върху властта на държавно-олигархичния модел.
Признакът „патриотизъм“ отнесен към конкретен капитал не може да бъде определящ за неговата ефективност и полезност за данъкоплатците и потребителите. Чуждестранният капитал твърде често се оказва по-патриотичен заради приноса си с към благоденствието, просперитета и сигурността на българските граждани, отколкото „патриотичния“ олигархичен капитал.
Разсъждения в тази плоскост са подходящ увод към голямата тема за доктрината за глобалната българска нация, която може да заимстваме много от други „глобални“ мигрантски нации. Достатъчен е примера на глобалните мрежи на евреи, ирландци, холандци, поляци и т.н.
Имаме ли предпоставки?
Нетният текущ баланс не е окуражителен и мерилото е ужасяващо – днешното поколение управленци е отговорно за най-голямата демографска катастрофа в българската история. България, по оценки на ООН и други авторитетни международни организации, е най-бързо свиващата се нация в света.
Докато има хора във властта, които не разбират глобалния свят, и ползват глобализацията само за лична, а не колективна изгода, докато те не могат да произведат конкурентен модел на политики и поведение, които да свържат в глобалната мрежа личните и корпоративни житейски и професионални проекти на всички българи, независимо дали са в България и по света, няма да можем да решим нито демографската, нито която и да е друга фундаментална криза в развитието ни.
Ако не разпознаваме шансовете си в глобализиращия си свят, ако промените около нас възприемаме като заплаха, а не възможност, ако вместо да градим мостове, градим огради и подчиняваме обществената енергия и очаквания на обслужване на държавно-олигархичния модел, България просто ще се превърне в Територията, като „потъне“ в безвремие и излезе от талвега на световните исторически процеси. А българите ще реализират себе си в рамките на други географии. И ще повторим арменския глобален модел – благоденстващи арменци по света и слаба държава база.
Къде отива България? – за посока, за отговорността, за надеждата и за движещите сили – Първа част
