Странна, непонятна и странна страна е нашата татковина. Бил съм къде ли не по широкия и пъстър свят, но такива аномалии като на родна земя не съм виждал никъде. Ето само част от тях: Ние имаме най-много болници и най-некачествено здравеопазване; най-многобройна полиция и най-неблагонадеждна вътрешна сигурност; най-много държавни служители и най-нефункционираща държавна администрация; най-раздут личен състав по високите етажи на властта, обзаведен с най-много номенклатурни привилегии, и най-негодна държавност; най-много решения и комисии за борба срещу корупцията на всички равнища и най-повсеместна корупция – отново на всички равнища; имаме най-много учебни заведения и най-висока детска и младежка неграмотност; най-много медии и най-малко свобода на словото; най-много партии и най-малко политически плурализъм.
Всичко това подсказва, че цялото ни национално битие функционира контрапродуктивно. Сиреч, че сме държава на обратностите. Страхувам се, че сме и страна, и нация на обратностите – а това е вече тревожно. Илюстрира го комунизмът, илюстрира го преходът от комунизъм към демокрация, илюстрира го и господстващата в общественото съзнание носталгия по добрите стари времена. Мазохистичната наслада, с която ден след ден милиони българи копнеят по комунизма, наслада, с която превъзнасят неговите измамни блаженства и недовиждат неговите действителни зверства, говори ясен език. От цялата тази разнородна ситуация следва само едно: че от това, че сме били роби в робството, не следва, че сме станали демократи в демокрацията – не всеки, който презира своите окови, учи един мъдрец, е свободен човек; че от факта, че робството е било реално, съвсем не следва, че и последвалата демокрация ще е реална; че докато робството може да бъде робувано и несъзнателно, за постигане на демокрацията е необходимо гражданско и морално съзнание. А, за разлика от безсъзнателноста, която идва от само себе си, съзнанието е въпрос на работа, на собствено усилие, на личен принос. Да станеш роб е лесно, за да станеш роб, личен принос не е необходим – достатъчно е само да се себеигнорираш, да изключиш себе си от себе си, да се превърнеш от личност в безличие. За да станеш демократ обаче, трябва много повече – трябва да се себеосъзнаеш като личност и като гражданин, трябва да поемеш отговорности, да откриеш себе си в съчовеците си и съчовеците си в себе си. Става дума в крайна сметка за формулиране и носене на отговорностите, които придружават всяка свобода и без които всяка свобода се превръща във фарс. Малцина са хората, които имат съзнанието, силите и куража да тръгнат по този нелек път – още по-малко са народите, които имат готовността да го сторят. Нашият народ неведнъж е доказвал исторически, че не е от тях – доказва го и актуално.
Като гледам колко недостижимо са ни изпреварили в общоевропейския ни път страни като Чехия и Полша, все си мисля, че общото ни комунистическо минало не обяснява днешните различия. Явно и националният ни ген, и народопсихологията ни си казват тежката дума. Спомняйки си българския период, Константин Иречек, който е толкова добронамерен към отечеството ни и който не крие симпатиите си към нашего брата, отбелязва, че българите имат една рядка способност – способността да си пречат взаимно, да развалят един другиму работата. Е, явно е така – този деструктивен манталитет ни владее и днес. Това не прави нещата непоправими, но трудно, мъчително трудно поправими ги прави. От което пък следва, че за да се освободим от заседналия дълбоко в душите ни негативизъм и да излезем от мъртвия кръг на обратностите, ще са необходими усилията на цели поколения. Усилия еволюционни – не и революционни…
