Както споменах в предишния си текст, „голямата схизма“ в православния свят не се състоя. Всъщност нито една от поместните православни църкви не изрази крайно становище и не прекрати общение с Вселенската патриаршия заради Московската. Засега дори крайно зависимата Антиохийска патриаршия не го е направила и вероятно няма да го направи. Онова обаче, което със сигурност ще стане, е близките до Москва православни църкви като Сръбската, Българската, православната църква на Чешките и Словашки земи, няма да признаят скоро Киевската архиепископия като автокефална. Със сигурност техните митрополити не биха искали да дразнят епископата на РПЦ. Още повече, че в техните страни като цяло политическото и икономическо присъствие на РФ е значително. Междувременно през по-миналата седмица стана ясно, че Полската православна църква подкрепя Московската патриаршия в желанието й за свикване на Всеправославен събор за Украйна, докато Румънският патриарх Даниил и св. Синод на Румънската православна църква решиха, че Вселенската и Московската патриаршии трябва да се споразумеят за Украйна и то съветвайки се с останалите поместни църкви. Това становище обаче никъде не говори за „Всеправославен събор“. Вероятно румънските митрополити биха искали консултации, за да поставят темата за установяване на спорните въпроси между тях и руския св. Синод за Молдова, в която днес оперира както едната, така и другата църква.
В страни като България и Сърбия може да се предполага, че ще зачестят националистическите медийни акции против Вселенския патриарх – вече на български излязоха няколко статии на такива текстове, повечето преводи от руски. С голяма доза сигурност тези развития, при липса на сериозно отношение и ясна стратегия на действие от страна на държавната администрация и граждански организации, ще доведат до оттегляне на БПЦ и СПЦ от общоправославни и междуцърковни събития и форуми. Досега БПЦ беше в донякъде в подобна позиция, оттук нататък вероятно и СПЦ се попадне в това положение поради опасения, че ще загуби влияние в Северна Македония покрай активизирането на междуправославните отношения и евентуален аналог между казуса в Украина и този в Северна Македония. Тези две църкви ще запазят трайно топли отношения с РПЦ.
Причината е, че българската и сръбската идентичности са формирани през 19 в. въз основа на преориентация от юг към север и цялата им нова история, нормализирането на литературните им езици, политическата система и образование, установяването на административен апарат и „национални църква“, са формирани под влиянието на Русия и нейната църква. Това е задало особените характеристики на националното самосъзнание на тези два народа и начина, по който се мисли за т.нар. им „национални църкви“ (колко и този термин да няма богословска стойност). Така че в близко бъдеще по-скоро очаквам по-ясно откроена проруска позиция на техните св. синоди. Дори и да не преминат в схизма в Константинопол, със сигурност те няма да признаят УПЦ, като по този начин ще се дистанцират за дълго време. Тази им реакция със сигурност ще срещне одобрение от значителна маса хора в двете страни, които виждат себе си като част от славянското семейство, отъждествявано по особен начин с руското православие. Необръщането на внимание на този факт от страна на политическите играчи в България от промените насам, както и неразбирането на трансформациите в света, усложняването на механизмите, по които действат местните идентичности, доведоха до сериозно разминаване между самоидентификацията на голяма част от българите и сърбите и реалното положение на техните страни в света. Липсата на визия за развитие на образованието и националната идентичност в контекста на съвременните западни ценности поставят обществата на тези страни в неизгодна позиция и ги държат опасно близо до „Русский мир“.
Това се случва на фона на все по-активна роля на Вселенската патриаршия в международните и междуцърковни отношения, където тя е инициатор на редица общоправославни събития, милосърдна дейност, екологични, правозащитни и образователни програми. Духовният и морален авторитет на патриарх Вартоломей не буди съмнение в международните организации, а в контекста на богословския дебат и епископските конференции в Западна Европа и Америка, неговите представители имат водеща роля.
Ако сравним образа на духовния лидер на Запада през 80-те години на ХХ в. Йоан-Павел II, който нанесе тежък морален удар върху репресивния апарат на СССР и международния му имидж, с този на патриарх Вартоломей, ще открием редица интересни аналогии днес. По думите на Гардиън от миналата седмица партиархът се оказа единственият западен лидер, който имаше смелостта открито да се изправи пред ръководството на РФ.
Българското общество обаче, ще пропусне тези събития, както винаги, детерминирано от своя 19-ти век. Да не забравяме, че човекът, вдигнал оръжие срещу папата, беше получил подкрепа от българската дипломация, а през изминалата пролет доц. Дилян Николчев – преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ – откри в архивите на ДС документи, уличаващи нейни служители в подготовка на терористичен акт в началото на 70-те години на ХХ в. против сградата на Вселенската патриаршия в Истанбул.
Няма изгледи за резки движения от страна на Св. Синод на БПЦ, нито в едната, нито в другата посока. Все пак той няма да признае за дълъг период от време Украйнската църква за автокефална и ще продължи да стои настрана от повечето общоправославни дейности по света, за да не дразни Москва, чиито представители вече бойкотираха всички такива институции заради представителите в тях на Вселенската патриаршия. Все пак няма и особени изгледи БПЦ да се солидаризира напълно с руския епископат и да скъса евхаристийно общение с Константинопол. На неофициално равнище обаче БПЦ ще продължи да подпомага и приема в своите духовни училища украински ученици от български произход, което вероятно ще помогне в бъдеще да се прокарат алтернативни връзки на по-тесни отношения между двете църкви.
