Когато коментираме нарастващите поражения, които родната политика нанася на нацията ни, ние се фокусираме предимно върху видимите от тях, а пропускаме другите, невидимите. Които са най-опасни и разрушителни – не на последно място чрез невидимостта си. Както при всяко физиологично заболяване, и при всеки обществен организъм разпознаването на диагнозата е предпоставка за лечение, а неразпознаването ѝ – предпоставка за нейното задълбочаване. Няма що: неидентифицираният противник е най-опасен.
В смисъла на казаното критичните ни медии, чиито редици все по-недвусмислено оредяват за сметка на безкритичните, ежедневно обръщат внимание на ежедневните ни икономически провали – от АЕЦ Белене до ремонтите на столичния площад „Славейков”, от магистралите до магистралките. (Които в качеството си на поминък са и икономически феномен.) Не остават незабелязани и политическите провали – от несигурния кворум на Народното ни събрание до разклатеното единство на управляващата коалиция. И неизброимите ни порочни социални практики са на прицел на критицизма ни – доколкото го има. А го има все по-малко – най-престижните международни статистики ни отреждат едно от последните места по свобода на словото в света. Но, колкото и да е депремиращо, това обстоятелство е тема на друг коментар – този ще се занимае само със съотношението между видимост и невидимост в националното ни битие.
Невидими са преди всичко моралните поражения. Натрупвайки се ден след ден в гражданското съзнание, видимите икономически и политически щети закономерно водят до невидимите. Които са колкото коварни, толкова и дългосрочни. Става дума за деморализирането и демотивирането ни в национален мащаб, за популяризирането на онези деструктивни поведенчески модели, които от векове са ни присъщи като народопсихология и които попътните ни крушения само подхранват и зареждат с нова и нова обществена енергия. Още преди почти век и половина Константин Иречек, в чиято благосклонност към нашего брата, както и в безценния му личен принос за народното ни добруване, съмнение не може да има, писа: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да си развалят един другиму работата.” На фона на казаното смело мога да отчета, че и исторически погледнато, и в наше време ние, българите, сме си себенавредили повече, отколкото това са ни причинили външни сили и обстоятелства.
Колкото невидими, толкова и налични, днес споменатите щети задвижиха явления, които вече ни изправят пред нови изпитания. Става дума преди всичко за повсеместното идеализиране на близкото ни тоталитарно минало, за пълзящата реставрация на комунизма, която стъпка по стъпка завладява и правителство, и президентство, и парламент, която вдига по градове и паланки монументи на вчерашните ни палачи, която ден след ден ни дистанцира от нашите евроатлантически партньори и ни приобщава към деспотизма и ненаситния империализъм на непреходния ни исторически враг Русия. Докато останалите европейски народи от бившата Съветска империя все по-успешно търсят оптимистични пътища към бъдещето, ние крачим с некрофилна възторженост обратно към тресавището на едно минало, което поколения наред бе наше национално проклятие. Ние вече не можем да си представим родната ни политика без върховенството на Кремъл, както не можем да си представим и собствения си живот без развратните и корумпирани практики на кремълските олигархични кръгове. Докато мотивите на тези процеси остават скрити, техният резултат е явен като на длан. Днешното ни национално битие е една необозрима и мътна смесица от асоциален, домарксов, пещерен капитализъм, от възроден старо- и неокомунизъм, от фашизоидни настроения и националистичен екстремизъм, от еврофобия, ксенофобия и коленопреклонно русофилство, прерастващо (впрочем междувременно прераснало) в русоидство.
Комунистическото ни минало е несъмнено най-зловещият период в цялата ни хилядолетна история. Най-пагубната илюзия е илюзията, че, веднъж отминало, то е невъзвратимо. По този повод един сънародник на Иречек пише: „Невярно мислите, че миналото, понеже вече се е случило, е приключило веднъж завинаги. Дрехата на миналото е ушита от тафта в преливащи нюанси и всеки път, когато се обърнем назад, го виждаме в различни багри.” Отправеното от Милан Кундера предупреждение е озаглавено „Животът е другаде”. Да, нашият истински живот действително е другаде…
