Статията беше публикувана за пръв път в americanthinker.com на 16/12/2018.
Макар и да сме изкушени да обърнем гръб на току-що завършилия екологичен цирк в Катовице, приемайки, че това е поредната проява на синдрома на „лудостта на тълпите”, по определението на Чарлз Маккей, няма да го направим, защото това би означавало да игнорираме сериозната му политическа същност като пряка атака срещу капитализма и последната голяма надежда на левицата да премахне омразния и свободен пазар. Конференцията, известна като „COP-24”, е просто 24то поредно издание на конференцията на ООН за борба с климатичните промени, организирана в Катовице. Първоначално този формат бе посветен на борбата с глобалното затопляне, докато наименованието не стана неудобно, защото температурата отказа да сътрудничи на зелените кабалисти. Вече е ясно, че COP-24, както и повечето от предишните сборища, няма да направи нищо повече от отлагане на борбата срещу пророкувания край за някаква бъдеща дата.
Въпреки това, има качествена разлика в последния зелен провал в сравнение с предишните, което ни дава основание да се надяваме, че няма да измине много време преди това последно упражнение по околна среда да приключи завинаги. Това бе изразено в отказа на САЩ при администрацията на Тръмп да се съгласи с твърденията, че Америка е превъплъщение на злото и че демонстрира нежеланието на развитите нации да увеличат своите цели, свързани с вредните емисии. Затова е полезно да направим рекапитулация как се стигна дотук.
Всичко започна през 1995 г. и прие сегашната си форма, когато екологичните екстремисти, ръководени от ООН, съчиниха известния „Протокол” през 1997 г. в Киото. След това, през 2015 г. в Париж бяха договорени конкретни стъпки в борбата с глобалното затопляне в бъдеще. За да се постигне споразумение, макар и предварително, организаторите трябваше да съгласуват три типа държави с много различни, ако не и несъвместими интереси -богатите страни, страните, които имат шанс да станат богати и страните, които са били бедни и вероятно ще останат такива. И те го направиха блестящо!
Богатите, които се чувстваха виновни за това, че са богати, бяха потикнати да проявят покаяние, под формата на обещани плащания за „адаптация, смекчаване и компенсиране”. На бързо развиващите се страни като Китай и Индия, които са и най-големите замърсители, беше даден карт бланш да продължат да замърсяват, колкото им душа иска, а на бедните предложиха „пари за нищо”, както се пее в песента, и то много. Само Зеленият фонд за климата, който е финансиран от богатите, трябваше да разпределя 100 милиарда долара годишно. Сега той е в състояние на свободно падане.
Като допълнителна примамка за ентусиазираните „природозащитници” от Третия свят и не само, се предлагат олинклузив ваканции в „тежки” дестинации, като Париж, Канкун и Буенос Айрес. Нищо чудно, че основните места, в които е нужен екологичен активизъм, като Гвинея, Демократична република Конго и Кот д’Ивоар, отговориха щедро, като изпратиха съответно 406, 237 и 191 делегати в Катовице.
Всички тези демонстрации на добродетелност, които някои „песимисти” наричат „лицемерие”, си вървяха чудесно, докато реалността не им изигра шега, както често се случва. Веднага след края на президентството на Обама, който всъщност вярва, че САЩ са богати, защото другите са бедни, президентът Тръмп изтегли САЩ от Парижкото споразумение, обричайки го на вероятен край. Германия, този еталон на екологичната добродетелност, разточително субсидираше възобновяемата енергия, докато не успя да постигне най-високата цена на електроенергията в Европа ($0.33 срещу $0.13 в САЩ), застрашавайки стандарта си на живот и индустрията си, като същевременно не успя да достигне шумно рекламираните ниски емисии. След това френският президент Макрон, още един кандидат за зелен рицар, обещаваше да повиши рязко цената на горивото, докато не му се наложи да отстъпи унизен, когато непознати за него сили, наречени „народ”, не се разбунтуваха по необясними за него причини.
Как е възможно всичко това да се случва, когато почти ежедневно Междуправителственият комитет по изменение на климата (IPCC) ни залива със страховити доклади и сценарии на гибел, съчинени от компютърни модели? Отговорът е всъщност прост. Зелената енергия е неефективна, ненадеждна и неустойчива и все повече хора знаят това, въпреки цялата пропаганда, която ООН и правителствата по света могат да произведат. Фактите са очевидни неща и са необорими. През 1971 г. 13% от първичната енергия е възобновяема, през 2016 г., почти 50 години по-късно, тя е 14%.
