Току-що говорих по темата на малкия екран, но проблемът е толкова наболял, че мира не ми дава. Става дума за ширещото се на родна земя русофилство, което е колкото ирационално и противоречащо на здравия разум, толкова и масово. Повод за изявлението ми пред камерата ми даде едно открито писмо, с което наш популярен тв-водещ се извинява с един доста лакейски тон на руснаците. Човекът се чувства морално длъжен да поиска прошка от големия брат и това си е негово право – въпрос на негово лично раболепие. Доколкото обаче авторът на откритото писмо обвинява българския народ в черна неблагодарност към славянските ни покровители и освободители, като част от този народ аз се чувствам и лично засегнат. Неблагодарността е тежък грях и аз не бих желал да товаря с него душата си. Да не благодариш на някого, че ти е поднесъл на тепсия най-висшето благо – свободата – е порок, граничещ с престъпление, а, макар и да не съм благодарен на Кремъл, престъпник аз все таки не се чувствам.
Време е да поразнищим сюжета и да видим дали, доколко и от какво са ни освобождавали братушките. (Братушки ги нарича само младият Вазов, а в зряла възраст, израснал вече до народен поет, Вазов ги проклина като узурпатори.) Не е, съвсем не е за завиждане народ, който е освобождаван от безпросветни мужици с крепостническо съзнание. Прекосила Дунава, руската армия прилича по-скоро на сбирщина, която безчинства и граби по пътя си през страната домакинствата на освобождаваните. Срещу тези погроми напразно протестират пред руското военно командване най-видните ни възрожденци, между които и ненадминатият филантроп и дарител ц. Грабеж и свобода са две различни понятия, но русите не го знаят. Георги Марков казваше, че много уважава турците, тъй като те никога не са претендирали, че са ни освобождавали. За разлика, да речем, от руснаците. Чиито освободителни претенции са колкото неоснователни, толкова и нагли. Не да ни освобождават тръгват руснаците в края на ХIХ в. – те просто прогонват турците по пътя си към проливите, които са тяхна стратегическа цел. За което аз не ги виня – такъв е бил духът на времената. Всички велики сили в онзи период са имперски настроени. Когато обаче британци и французи, испанци и португалци, белгийци и холандци прекрачват в Новите земи, те не претендират, че освобождават жителите им – те просто разширяват териториите си с нови, задокеански колонии. Единствено руснаците, а впоследствие и болшевиките, наричат империализма си освобождение. Едно освобождение, което не само никога не се е състояло – то е и принципно невъзможно. Нахлулите в страната ни руснаци са роби – те познават само робство в родината си и могат само робство да изнесат на щиковете си зад граница. Така и става. В едно гневно стихотворение Лермонтов нарича Русия „страна робов”. Единственото, което подобна страна на роби може да експортира със силата на оръжията, е робство – робство и експортира тя. Верни на робския, на робовладелческия си манталитет, след войната мнимите освободители и действителни завоеватели направо окупират новородената българска държава, настанявайки по ключовите позиции на администрацията ѝ (и особено във военното министерство) свои хора. Така на практика България се превръща не в свободна държава, а в провинция на Кремъл. Тези хищнически имперски попълзновения са унаследени през началото на 20-те години от болшевиките. Които създават в Царство България гъста мрежа от своя платена агентура. Чрез колаборатори като Георги Димитров и Васил Коларов съветските шпиони взривяват гражданския мир в страната – тяхна е отговорността за редица кървави престъпления като септемврийските метежи през 1923 г., наречени от партийната идеологическа пропаганда ни в клин, ни в ръкав народно антифашистко въстание, за чудовищния атентат в църквата „Света Неделя”, както и за не по-малко престъпното партизанско движение двайсетина години по-късно. Всички тези безчинства бяха организирани в името на антифашистката борба, но в името на борбата срещу световния фашизъм беше сформирана и най-кървавата диктатура в цялата хилядолетна история на нацията ни – комунистическият тоталитаризъм. Стъпил върху руините на Втората световна война, пророкът Чърчил предрече, че фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти – и злокобното му пророчество се сбъдна на родна земя едно към едно.
Руският империализъм надживя комунизма – под животворното слънце на демокрацията той стана по-перфиден, но не по-малко нагъл. Сега ненаситните имперски попълзновения на Кремъл бяха насочени и към националната ни писменост, и към националната ни култура, и към православната ни църква, и към актуалната ни политика, и срещу националната ни сигурност. При което става дума не за отделни самодейни шовинистични инициативи по места – за официалната, за държавната политика на Кремъл става дума. А след като е така, за разлика от споменатия тв-водещ, аз не виждам за какво трябва да се извинявам на Русия. Нещо повече: аз очаквам Русия да ми се извини за многото натрупано срещу нацията ни зло. Зло, което Кремъл продължава да натрупва и под егидата на кагебиста Путин. Ден след ден.
