Някъде към края на 50-те години на ХХ-ти век вече превъзпитаната от комунистическия режим буржоазна писателка Дора Габе била пратена в някакво начално училище да чете свои стихове на децата. Излязла пред тях видната поетеса и започнала така: „Мили деца, кое е най-святото, най-чистото, най-любимото на света?“ – „Партията!“ – в хор отговорили децата.
„Да, мили деца, така е – тъжно отговорила достолепната дама – Само че аз сега ще ви прочета едно стихотворение за майката“.
Комунизмът се постара да отнеме отличителните идентичности на „човека на миналото“, премаза с железен юмрук религиозните, етнически, национални, расови, полови и изобщо всички „предразсъдъци“, унищожи традиционния морал и по този начин реши, че ще сътвори новия човек – без минало, без предразсъдъци, без пол, религия, националност, даже без илюзии и заблуди. По този начин той дехуманизира човешките същества, превръщайки ги в биологични единици, и даже в безпаметни „болтчета и гайки“ на една зловеща индустриално-азиатско-феодална система, в която светлата утопия на бъдещето бе преображена и се реализира като зловеща антиутопия на настоящето.
След рухването на тази дехуманизираща система, ние си мислехме, че опитите за създаване на нов, съвършено различен човек по този насилствено-безумен начин ще спрат. Просто „защото е абсурдно“! Само че жестоко сме се лъгали. Забравихме Тертулиановото „Credo quia absurdum“.
Скоро след рухването на „най-справедливия строй“ абсурдът се завърна сред нас от най-неочаквано място – от Капиталистическия Запад – само че в нова привлекателна „антикомунистическа“ обвивка – либерална и справедлива. Даже свръхлиберална и суперсправедлива!
Защо да има само равенство пред закона – това не е справедливо – трябва да има всеобщо социално равенство – това е справедливо! Защо свободата трябва да е ограничена – нека има неограничен свобода! („Да разцъфнат сто цветя!“ – се сещаме, че казваше председателят Мао!- така любим на либералните левичари през 1968 г.) Защо да има несправедливост към малцинствените групи – политически, религиозни, културни, етнически, сексуални, расови, та дори криминални! Нека дори престъпниците имат привилегии и права повече от жертвите на престъпленията! Нима това не е справедливо – та нали всеки е невинен до доказване на противното, а, дори и виновен, няма ли престъпникът човешки права? Защо унижените и оскърбените да нямат привилегии и да страдат от това – нека създадем позитивни привилегии за малцинствата, та те да могат да станат мнозинства – нима това не е напълно справедливо?!
Така новата левичарска идеология, родена от умовете на неомарксистката Франкфуртска школа, постепенно завладя САЩ и Западна Европа с кодовите „либерални“ термини – „мултикултурализъм“ и „политическа коректност“. Западната цивилизация трябваше да се откаже от своя цивилизационен код и да приеме различни и даже чужди кодове на другите, покорени несправедливо от нея, култури – нека Западът стане мултикултурен – без всеобщи „потискащи“ правила и закони – нека всяка, чувстваща се потисната от капитализма група запази своя културен код, създаде собствени затворени анклави в капиталистическата джунгла и бавно, но постоянно и постепенно ерозира, „пропука“ капиталистическата цивилизация, заменяйки я с нов посткапитализъм, т.е. нов, много по-разрушителен от марксовия, неосоциализъм и неокомунизъм.
Във връзка с това бяха изкуствено отгледани всякакви политически малцинства, които започнаха дива борба за преразпределение на все по-голям дял за себе си от „несправедливата“ капиталистическа баница.
„Войнстващи феминистки“ искаха вече да имат право не само да носят панталони, но и да унищожат из основи „мъжкото господство“, лишавайки мъжете от „фалусното им потисничество“ и превръщайки ги подчинени на новия матриархат безгласни и безполови същества. На мястото на мъжкия супрамасизъм трябва да се възцари феминистки супрамасизъм!
Прииждащите от „свободния“ ислямски свят малцинства трябваше да бъдат обгрижени с привилегии, непознати дори за собствените малцинства на държавите, в които са приети. Строяха им се с общи средства стотици джамии и много по-малко училища и болници, създаваха се условия да запазят своя културно-религиозен идентитет, нищо че влизаше често в крещящо противоречие с културата на приемащата ги страна. Достигна се до абсурда да се толерират браковете на малолетни и покупко-продажбите на булки. Войнстващите феминистки не проронват и дума за домашното насилие в ислямските семейства, за терора и убийствата на жени, за насилственото им обрязване, за силовото налагане носенето на бурки в центъра на „мултикултурния“ и „свърхтолерантен Запад“. Смята се за „културна особеност“, която следва да се толерира, а не наказва.
Е, естествено е войнстващият ислямизъм да се настане в центъра на свръхлибералния Запад и да започне война за неговото взривяване отвътре. Какво чудно има в това?
А расовото потисничество? Белият човек трябваше да се чувства виновен за това, че неговите предци преди 7 и повече века са организирали завоевателни кръстоносни походи, преди 5 века са използвали робския труд на „афроамериканците“ и днешните афроамериканци“ трябва да бъдат обезвъзмездени за това. Това се постига с т.нар. „обратен расизъм“ – ако наречеш „афроамериканец“ „негър“ – ставаш престъпник, но ако той те нарече „глупав бял супрамасист“ си е напълно в реда на нещата!
Но битката против „капиталистическото потисничество“ трябва да унищожи и „буржоазното семейство“. Всяко същество, чувстващо се сексуално онеправдано следва да му се осигурят предимства, за които огромната част от хората не могат и да мечтаят.
И тук трябва да направя едно много ясно разграничение – науката, изучаваща разнообразното сексуално поведение на хората е едно, а идеологията, която иска да промени нагласите към възприемане на тези поведения – нещо съвсем различно. Естествено е в постмодерното общество да бъдем толерантни към сексуалните практики на хората, стига те да не вредят на участващите в тях страни – все едно хетеро-, или хомо-сексуални. Но сексуалното насилие, откъдето и да идва, включително към възрастни хора или деца не може и няма как да бъде толерирано.
Още по-опасно става, когато тази идеология иска да вмени нормата да бъде разрушена и заменена с насилствено наложена на мнозинството нова норма, която превръща семейството от социална клетка, основана върху биологичния пол на родителите, в биологична клетка, основана върху тяхното различно сексуално поведение. По този начин класическата дихотомия „Майка – Баща“ се превръща в неутралната връзка „Родител 1 и Родител 2“, в която са снети половите характеристики на основата на това, че отглеждащите децата, включително когато са от един и същ пол, се приравняват с техните биологични родители, които няма как да не бъдат от двата съществуващи биологични пола.
Но нали свободата трябва да бъде неограничена – защо всеки да не може да си измисли собствен пол и да иска той да бъде зачетен? Ако утре аз реша, че съм едновременно афроамериканец, ескимос, транссексуална жена или елф нима моята самоидентификация трябва да не бъде зачетена?
Долу буржоазните предразсъдъци!
И така, ако през 50-те години на ХХ-ти век Дора Габе трябваше да приеме, че най-святото на света е не Майката, а Партията, сега тя би следвало да сведе глава пред някакъв анонимен „Родител 1“, който няма пол, националност, раса, религия, а е неутрална Единица, която трябва да бъде превърнат постепенно в една голяма Нула.
Защото, както казваше сатирикът на тоталитарния ХХ-ти век Станислав Йежи Лец:
„Не съм съгласен с математиката. Сумата от много нули е страшна величина“.
А и нали „Всеки век си има своето средновековие“?…
