Статията беше публикувана за пръв път в americanthinker.com на 27/02/2019.
През 1944 г., когато в Бретън Уудс се основава Световната банка, Втората световна война все още не е завършила, макар че крайният й резултат е вече ясен. От самото начало уставът на институцията има за цел да облекчи бедността чрез заеми и експертни съвети. Неотдавна банката обеща да помогне за премахването на крайната бедност до 2030 г. и за тази цел разпредели около 60 млрд. щ. долара заеми (2015 г.) на страни, които в по-голямата си част са имали трудности с достъпа до пазарни кредити. Световната банка не винаги имаше успех в тези свои начинания, въпреки благородния замисъл. Тя раздаваше пари на държави като Китай, които вече не се нуждаеха от тях и на диктатори, които ги присвояваха. През всичкото това време, банката така и не можа да докаже какви големи ползи е предоставила, нито съумя да разработи надеждни показатели за удостоверяване на постиженията си, освен огромните суми, които успя да раздаде.
Около 2010 г., точно по време на мандата на Барак Обама, банката капитулира пред мощното зелено лоби в Организацията на обединените нации и Вашингтон и се превърна в „банка против развитието“, според анализа на Рупърт Даруъл от „Фондация за политика на глобалното затопляне”. Тутакси в рамките на банката бе сформирана политически коректната „Консултативна група по въпросите на енергетиката и изменението на климата “ (AGECC), която хвърли всичките си усилия във възобновяемата енергия и обеща „устойчива енергия за всички до 2030 г.“ – абсурдно обещание, тъй като е известно, че възобновяемата енергия е поне десет пъти по-скъпа от конвенционалните източници.
След това, през 2012 г. президентът Обама назначи за президент на Световната банка американския учен с твърди левичарски убеждения, Джим Йон Ким, който публично „се ангажира със социалната справедливост и теология на освобождението”, но нямаше никакъв финансов опит. Ким, без да губи време, се отказа от анализа на разходите и ползите на въглищата в сравнение със слънчевата и вятърна енергия, оттегли подкрепата за енергията от въглища (включително от един ключов енергиен проект в Косово), разшири фактическата забрана за финансиране на проекти, свързани с добива на петрол и газ и общо взето “пожертва интересите на бедните в името на зелената идеология”. Ким направи всичко това, въпреки факта, че не е известен случай на държава, която да развие средния доход на населението си без изкопаеми горива.
Всичко това трябва да се разглежда като предпоставка за внезапната и все още необяснима оставка на Ким, веднага след назначаването му на втори мандат, който той много искаше. Не така неочаквано, но също тъй драматично беше изявлението на президента Тръмп, че ще назначи за нов президент на Световната банка не друг, а нейния най-последователен и публичен критик и противник, Дейвид Малпас, от Министерството на финансите на САЩ. Тук трябва да споменем, че дългогодишна традиция е президентът на банката да е американец (, както ръководителят на МВФ винаги е европеец). Важно е да отбележим и че никога досега не е имало кандидат, който така ясно да скъса с традицията на банката да се проявява конформизъм, с цел оцеляване, така че опозицията от Европа и други фактори не би била изненада за никого. Не е ясно дали това няма да торпедира кандидатурата, посочена от Тръмп. Но едно е пределно ясно – ако се случи, такъв откровен политически и антиамерикански изход на събитията би могъл да застраши самото съществуване на институцията.
И така, какво можем да очакваме от Малпас, ако той стане президент на Световната банка? Немалко, съдейки по критиките му към банката. Той е известен с острата си критика към липсата на измерима отчетност в СБ, която пренебрегна основната си мисия в полза на политически коректните маневри и продължава да отпуска заеми на Китай (62 милиарда долара от 1980 г. насам), който вече не се нуждае от тях. Освен това, критиките на Малпас към банката и администрацията на Обама се простират и върху техния шуробаджанашки капитализъм, довел до аномалиите на кредитните пазари в резултат на „количественото облекчаване“, както и върху тенденцията им към големи разходи, глобализъм и манията им за мултилатерализъм. Ако Малпас успее да се справи дори и само с някои от тези явления, промяната ще бъде дълбока и положителна.
Тези промени отдавна трябваше да бъдат направени. Манията за зелени панацеи вече принуди германците не само да плащат най-високите цени за електричеството си, но и да субсидират индустрията, нещо, което последно се наблюдаваше в несъществуващия вече Съветски съюз. За съжаление, тази мания не се ограничава до Германия. Почти единодушната подкрепа на демократичните лидери за абсурдния „зелен нов курс“ в Америка може би най-накрая ще запуши устата на тези, които все още вярват, че глупавите социалистически политики са чисто европейски специалитет.
