Задаващите се европарламентарни избори разшириха представите ни за европарламентаризъм – поне на родна земя. Разшириха ги пространствено, без да ги обогатят духовно. Ако досега наивно вярвахме, че чрез избирателния си глас изпращаме в Брюксел политици и послания, които да представляват и бранят националния ни интерес на международното поприще, приобщавайки ни към най-проспериращите държави, сега се оказа, че не е съвсем така. Оказа се, че от Република България към европейската парламентарна трибуна ще потеглят по наша заръка не приятели, а отявлени врагове на европейската кауза. В качеството си на европарламентаристи те ще воюват не за, а срещу обединена Европа и нашето неубедително присъствие в нея. Ако вярваме на собствените им закани, евродепутатите ни ще громят Европейския съюз, за да утвърждават и налагат примитивизма и ретроградността на собствения си национализъм. Тези сбъркани, недоцивилизовани и политически малограмотни люде водят тази ожесточена битка, не само робувайки на шовинистичния си талмудизъм, а и прикривайки зад неговия параван олигархичните интереси на кликите и съсловията, от които тръгват. Само преди броени дни един от тях открито заяви, че не вярва в европейските ценности. След подобно изявление естественият въпрос е: какво, по дяволите, търси тогава подобен неверник в Европа? Защото, след като вярва само в националните ценности, би трябвало да си остане при вярата си, сиреч в любимата си нация, а на европейско равнище би трябвало да оперират само хора с европейско съзнание. Явно политиката обаче (или поне родната политика) следва други, противоречащи на здравия разум правила.
НАМИРАТЕ ЛИ ТАЗИ СТАТИЯ ЗА ПОЛЕЗНА? ПОДКРЕПЕТЕ НИ,
ЗА ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ПРЕДОСТАВЯМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ СТОЙНОСТНИ
АНАЛИЗИ И ТОЧНИ ЕКСПЕРТНИ ПОЗИЦИИ. ВИЖТЕ КАК МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ
ТУК
Като писах някога, че България е страна на обратностите, имах предвид парадоксалността на вътрешнополитическата ни ситуация, а ето че и външната ни политика е в плен на същите обратности. За да ги разгадаем, ще се опитаме да установим в какво точно вярват и в какво не вярват политиците ни на път към европейските чертози. Да не вярваш в европейските ценности, значи да не вярваш в устоите на християнската ни цивилизация. Защото каузата на Брюксел не е нищо друго, освен трансформиране на моралните, на духовните библейски начала в оперативна политика. Сиреч, става дума за превръщането на християнската обществена теория в християнска обществена практика. При което говоря за християнството не като религия, а като морална оценъчна система, към която се придържа всяка отделна демократична, правова държава. Обединена Европа обаче отива по-далеч, противопоставяйки общочовешката природа на Христовото начало на националистичното капсулиране. Следваният от евроатлантическата общност път е всъщност легитимиране и овеществяване на наследството Христово. Не придържането – непридържането към това изконно наследство ме безпокои мен. Отстъпленията от него доведоха до най-крупните, до най-зверските издевателства в човешката история – светата инквизиция, комунизма и нацизма. Както пишат Достоевски и Солженицин, горчивият ни исторически път учи, че всеки опит да се подмени моралния кодекс на Вечната книга с една или друга политическа доктрина води до реки кръв и сълзи. Не, както пророкуваше атеистът Маркс, религията е опиумът на народите – опиумът на народите е политическото доктринерство, идеологизираният фанатизъм от болшевишки и от нацистки тип. Фанатизъм, който, както знаем и от пострадалия от нацизма Фройд, и от пострадалия от комунизма Бердяев, и от Ортега и Гасет, е заразителен за масите. Една отровна зараза, погубила милиони човешки животи и едва не изпепелила Стария континент.
Доколкото държавна политика и частен бизнес в България са преплетени и сплетени ведно, мотивите и на настоящите ни еврокандидати далеч не са само идейни. По балканска традиция идейността е само маска, зад която надничат користни финансови интереси. Всички запътили се към Брюксел родни патриотари могат да опровергаят изказаните тук съмнения, като отговорят на въпроса дали, след като отричат европейските ценности за сметка на националните, ще отхвърлят и европейската си депутатска заплата. Тази заплата е също европейска ценност – елемент от европейската материална култура. Докато европредставителите на наистина европейските държави тръгват към европарламента, за да европеизират страните си, нашите го правят, не за да ни приобщят към света, а за да ни национализират и разграничат от него. Но с еврофоби воглаве към Европа не се върви – с еврофоби воглаве се засяда в балканските дебри. И се векува в тях.
