Цената на обезценената история

Цената на обезценената история

Снимка: news.bg
Снимка: news.bg

 

Тези дни не само родните медии оповестиха обществените настроения в Централна и Източна Европа относно заплахите, пред които Старият континент е изправен. Става дума за едно мащабно проучване на експерти от Атлантическия съвет, чиито резултати ме стреснаха. Докато в почти всички централно- и източноевропейски страни гражданите считат, че САЩ и Нато са упование за мира и сигурността на континента, а Русия е нарастваща военна заплаха, в България е обратното. Само 7% от интервюираните българи виждат Русия като застрашаваща международния мир сила, а цели 25% са на мнение, че подобна заплаха са САЩ. Струва си да се позанимаем и с генезиса на тези според мен обезпокояващи резултати, и с последиците от тях.

 

Докато почти половин век комунистически деспотизъм ние, българите, бяхме най-преданите съюзници на Кремъл, в условията на настъпилата демокрация се оказахме най-неблагонадежден партньор на Евроатлантическата общност. Двете явления са каузално свързани – свързва ги традиционното русофилство на българина. Макар че през последните два-три века чрез външнополитическите си действия Кремъл нееднократно е доказвал имперските си аспирации и към нас, българите, и към десетки други съседни и далечни страни и народи, противно на всякаква логика нашего брата продължава да е на мнение, че Русия е надежда и упование, а целият цивилизован свят – угроза. Противно на вярата на българина, нито една от многото водени през въпросните пет века срещу Османската империя войни на Русия не е била освободителна – всички са били завоевателни. Ако въпреки това Русия не ни е завоювала и превърнала в губерния, то е не от някакви благородни подбуди, а само защото не са ѝ стигали физическите сили да го стори. Когато през втората половина на ХIХ в. съотношението на силите се променя в ущърб на Цариград и в полза на Кремъл, великоруският шовинизъм лъсва в цялата си безскрупулност – войната в края на 70-те, която Русия едва не губи, е освободителна само на думи, докато на практика е изцяло завоевателна. Веднага след победата Кремъл слага ръка върху младата и немощна българска държава, като настанява по всички ключови позиции на администрацията ѝ или руски пълномощници, или свои български протежета. На практика това е не освобождение, а окупация, далеч по-цинична от турското господство. Още по-отявлени и брутални са имперските посегателства на съветска Русия през средата на 40-те години на ХХ в., когато Кремъл похищава без остатък националната ни независимост, поставя начело на деспотичната НР България своето протеже, съветският гражданин, професионален терорист и измислен в пропагандните идеологически лаборатории антифашист и герой от Лайпциг, Георги Димитров, за да удави страната ни десетилетия наред в едно невиждано в цялата ни хилядолетна история насилие. По този повод Георги Марков казваше, че много уважа турците, защото те са единствените, които никога не са претендирали, че са ни освобождавали.

 

Защо и как на фона на тези безпощадни исторически дадености, защо и как след като и през настоящия век Кремъл многократно демонстрира имперската си агресивност и към Грузия, и към Абхазия, и към Осетия, и към Крим, и към северна Украйна, и към Балканите, и къде ли още не, за разлика от останалите си европейски съвременници, българинът продължава да вижда в лицето на руснаците братушки, миротворци и наши национални спасители, е въпрос с повишена трудност. Докато Захари Стоянов, в чието родолюбие съмнение не може да има, се гордееше, че всичките ни именити възрожденци са считали Русия за опасност и враг, днешните ни сънародници я считат за приятел и брат. Смислено обяснение на подобна аномалия аз нямам – тя е в сферата на ирационалното. Какво да се прави – умът е безсилен пред безумието, обществената патология е недостъпна за обществения смисъл.

 

Най-щадящото националното ни здравомислие и националния ни имидж обяснение е наивността ни. Дори да ни оневинява донякъде, тази ни наивност говори обаче за недоверие в собствената ни история, за отказ да се поучим от националния си исторически опит. За тази си  незрелост ние, българите, неведнъж сме плащали през вековете висока цена. А след като тази ни незрелост е факт и днес, същата висока цена ни предстои да плащаме и в бъдеще – при това цели поколения напред.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За противопоставянето в американското и българското общество

За противопоставянето в американското и българското общество

Сблъсъкът на мнения в конфликтния анализ може да се анализира като естествено или неестествено противопоставяне на идеологически позиции, които са…
Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

Борис, Кирил и Методий. Болярин Омарча коригира азбуката

  Откъс от книгата на Райко Алексиeв „Хумористична история на българите“   Щом дошъл на власт, цар Борис обявил серия…
Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Нищо не дължим на червената армия, те да са ни благодарни за Деня на Победата

Въпреки фокусът върху глобалната пандемия от Covid-19, малко вероятно е датата 9 май, бележеща края на Втората световна война в…