През последните няколко месеца американските медии са обсебени от публикуването на ужасяващи прогнози за предстояща катастрофална търговска война между Китай и САЩ, след многобройните изявления на президента Тръмп, че търговският излишък на Китай е прекалено голям. Наистина, при 506 милиарда долара китайски износ срещу едва 130 милиарда щатски долара износ на САЩ за Китай, положението изглежда доста несправедливо. Но, погледнати от друг ъгъл, нещата стоят малко по-различно. Например, китайската добавена стойност е само 45%, което означава, че 55% от стоките първо се внасят там, за да бъдат сглобени и реекспортирани. Добавената стойност в САЩ е 92%, а в Индия – 87%. Второ, германският търговски излишък със САЩ не е далеч от този с Китай и за разлика от Китай, който пълни щандовете в Walmart с евтини стоки, Германия произвежда и продава голям брой скъпи автомобили. Германия и ЕС със сигурност са виновни за широкомащабния протекционизъм на своите агро пазари, но техният автомобилен износ е силно конкурентен.
Следователно, проблемът не е излишъкът в полза на Китай сам по себе си, а по-скоро икономическата система, която го произвежда и тук очевидно водеща роля играе комунистическата система, а не свободната търговия. След три катастрофални политики, въведени от Мао Дзедун (движението „Нека цъфтят сто цветя„, Големият скок напред и Великата пролетарска културна революция), които заедно струват живота на поне 65 милиона души, Дън Сяопин въвежда версия на държавния капитализъм за малките и средни предприятия и, най-важното, премахва „доживотния мандат на лидера” по отношение поста на комунистическия водач. Капитализмът, макар и ограничен, направи това, което обикновено прави – извади 250 милиона китайци от бедността. Дън обаче беше преди всичко комунист и не се поколеба да убие десетки хиляди, когато смяташе, че е заплашено самото партийно управление, както на площада Тиананмън преди тридесет години.
Оттогава нещата станаха много по-лоши при Си Дзинпин. Комунистическата партия бе възстановена и отново готова за борба. Сега Си е обявен за доживотен лидер, на някои китайци се забранява да пътуват в чужбина или да си купуват билети за влак заради системата на лош „социален кредит“ и престъпленията на Мао вече не се критикуват. Да не говорим за милионите уйгури в лагерите за превъзпитание в Синдзян. Точно навреме за 70-годишнината от публикуването на „1984” на Джордж Оруел – комунистическата дистопия е жива и процъфтява в Китай.
Това е отражение на идеята на комунистическата партия, че китайските търговски практики трябва да са видими. Търговията е просто начин за увеличаване на силата на ККП. Всичко, което допринася за растежа на икономиката, е справедливо и общо практикувано – кражбата на технологии, дискриминацията срещу чуждестранни компании, преференциалните заеми/субсидии за държавни предприятия, манипулирането на валутата и др.
Това е рай за слепите, макар че икономиката на Китай рано или късно ще се натъкне на проблеми, които нямат лесни решения. Най-сериозният от тях е преходът от ниска икономика към икономика с умерени нива на заплатите, което води до драстично намаляване на производителността. Китай не е имал растеж на производителността си от 2007 г. насам, което не е добре. Има и проблеми поради това, че страната се превръща във високотехнологичен производител. Тя все още не е в състояние да овладее производството на чипове от висок клас и трябва да внася милиарди такива от САЩ. Според някои оценки, 700 000 липсващи кадри са необходими за производството на чиповете и няма къде да се намерят. Има и други сериозни проблеми, свързани с огромната задлъжнялост на икономиката (12 трилиона долара за икономика от 32 трилиона долара, с 15% необслужван дълг). Да не говорим за огромните структурни проблеми, причинени от политиките на ККП, като варварската и нехуманна политика за едно дете. При 1,6 общ коефициент на раждаемост, до 2030 г. 25% от населението ще наближава 60-годишна възраст и това в отсъствие на социална сигурност и при задаващ се коефициент на възрастова зависимост от 44% до 2050 г.. Китай очевидно е на път да остарее, преди да стане богат.
И накрая, не е съвсем ясно, че китайското население, след като е вкусило от статута на средната класа, ще остане завинаги пасивно. Последните милионни антиправителствени демонстрации в Хонг Конг са може би знак за предстоящи събития.
