Публикуваме този откъс от книгата на Райко Алексиeв „Хумористична история на българите“ не само по случай днешния празник на народните будители, но и да покажем аналогии между творчеството му през 30-те години и събитията в днешните времена. Книгата е увлекателна, но със сигурност целта й не е била да е само четиво за забава, а и за провокиране на размисли.
НАРОДЪТ СЕ ПРОБУЖДА. ГАБРОВСКАТА ГИМНАЗИЯ УЧИ ГАБРОВЦИТЕ НА СМЯТАНЕ И НА ДОМАКИНСТВО. КОИ СА РАКОВСКИ, КАРАВЕЛОВ, ЛЕВСКИ И БОТЕВ
Словото на отца Паисия, което било подето от неговия последовател Софроний Врачански, бързо се разнесло из цялата страна и завладяло умовете и сърцата на всичко, що е било по-събудено. Учудени от грамадния успех на Паисиевото съчинение, българските писатели се събрали на извънредно събрание, за да потърсят причините защо съчинението на един неизвестен списовател, който даже не е член на писателския съюз, има толкоз голям тираж и се търси, когато съчиненията на много български писатели ще съдят по рафтовете на прашните книжарници още 100 години, без някой да се заинтересува за тях. Решение не е могло да се вземе, защото писателите се разделили на два лагера и чрез колоните на издадените за целта вестници „Голос литературний“ и „Современност“ почнали едни други да се нападат тъй жестоко, че султанът помислил да не би раята да е вдигнала въстание. Когато обаче му изяснили въпроса, султанът се успокоил и рекъл: „Лакардъ биръ члашкан адам е по-важно от тупурду бинянлъш ходжа мурафетлер“, което на български значи, че една дума на способния и талантлив човек е повече нужна на народа, от колкото празните дърдорения на хиляда фалшиви жреци на изкуството.
Как по-натам се е развил спорът между книжниците и списователите, не се знае. Знае се само, че събудените българи никак не се интересували от споровете на книжниците, а ревностно поглъщали съчинението на Паисия, което им отваряло очите, стопляло сърцата и окриляло душите за подвизи.
Мнозина, сгрени от словото на незаписания в никой писателски кружок монах, се впуснали да будят народа, който още дремел, притиснат от азиатския мрак. Събуждането ставало с перо и кръст, при което народните будители (както се наричали тия, които са заели да събудят народа), настойчиво шепнали на спящия:
- – Събуди се бе, човече, вече се съмва.
- – Да – отвръщал полупробуденият народ, – но защо петли не чувам да пеят?
- – Нищо, съмна се и без петли – му отвръщали будителите и го ръгали в ребрата с кръста и перото.
И наистина, и без да пропеят петли, почнало да се съмва, защото слънцето, което било изгряло в съзнанието на по-събудените българи, почнало да прогонва мрака.
Един от най-събудените, Василия Априлов, даже отворил училище в Габрово, чиято светлина да спомогне за по-скорошното разпръскване на мрачината. В това училище се преподавали много предмети, но габровците обикнали най-много смятането, по която причина всички се научили да правят добри сметки и добили титла „сметкаджии“.
В девическите класове на това училище се преподавали и чисто домакински предмети, като например готвене, шиене и пр. Най-любимият предмет по домакинството било приготовляването на охлюви с ориз по системата с „такъмите“, като за целта се употребява един специален наниз от черупки на охлюви, намерен при едни разкопки и датиращ от времето на хан Омуртаг. Този наниз и до ден днешен е запазен в габровския музей и е винаги на разположение на целия град.
След габровското училище на много места в страната също се открили подобни образователни институти, изградили се църкви и се създали духовници, които ревностно залегнали за духовната пробуда на народа. Редицата имена като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Антим I и много още други светят в историята като живи паметници на едно славно време и като жив укор за едно друго безславно време, когато духовниците са се занимавали само с писане брошури едни срещу други във вреда на паството в полза на еретиците.
Редом с големите духовници явили се и запалени сърца, които намислили да изровят из тъмнините загубената корона на българското царство, която, изчистена и добила първия си блясък, да почне да блести от Дунав до Бяло море. Такива запалени сърца и енергии са били Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и много други.
Раковски е бил чиста душа и няма нищо общо с улица „Раковски“, която е потънала в кал и нечистотии.
Любен Каравелов е бил бойна натура и жалко, че е умрял, защото, ако беше жив, непременно щеше да удари един бой на софийското кметство, загдето е оставило наречената на негово име улица близо до вонящия перловски канал, та името му се е вмирисало.
Левски е бил същински лъв и затова как ли щеше да си изпати авторът на карловския му паметник, ако беше попаднал в зъбите му… Навярно Левски би го разпънал без остатък, загдето е въплътил великия му дух в такава безпомощна материална форма.
А Ботев е бил и поет, и бунтовник, и журналист, и интернационалист, но никога не е бил старши стражар, както иска да го представи врачанският паметник с цел да има де словоохотливото потомство да държи речи и да дели великия му дух на разнообразни партийни запазени периметри.
