„Ако правилно си спомням, гербът на САЩ е орел, който държи от едната си страна 13 стрели, а от другата – маслинова клонка с 13 маслини като символ на миролюбивата политика”, каза Владимир Путин на съветника за националната сигурност на американския президент Доналд Тръмп, Джон Болтън. В Кремъл, точно преди една година. И преди сам да се разсмее на странната си шега, руският президент подхвърли: „Имам един въпрос: да не би вашият орел да е изкълвал всичките маслини и да са останали само стрелите?”.
Диктаторските шеги никога не остават без последствия. Съвсем логично, ироничният смях на Владимир Путин е акустика на зловещия смях на Сталин. Под сянката на този смях преминаха маршируващите руски военни от постсъветски тип, гордо дефилиращи на грубо политизирания празник на победния ден, както и най-новите руски оръжия.
Сянката на този смях заслони поетапното, целенасочено въоръжаване на Турция и Сърбия току под носа на НАТО. Под уютния навес на този демоничен смях тази година в цяла Русия бяха арестувани стотици мирни граждани, протестиращи срещу диктаторския равнис, пръснати по улици и площади. Сред тях бяха не само хилядите недоволни млади, опасяващи се за бъдещето на семействата и децата си в задушаващия корсет на Путинова Русия, но и майките на убитите военни, паметта за които се оказа по-нетрайна от развалената храна, която ветераните си спомнят от една друга война, с паметта за чудовищните жертви, с които управляващите парадират.
До каква степен смехът на диктатора е излязъл извън пределите на очакваното, неотдавна успя да демонстрира и безпрецедентният протест на руските ветерани от Втората световна война. Въпреки че световните медии не забелязаха това, тези омерзени хора за първи път протестираха лично срещу Путин в родния му град против арогантното политизиране и ползване за евтина агитация на техния най-свиден празник. Поведението му се възприема като подигравка с драмата в живота им, както и с паметта за милионите руски жертви. Отделно, в Русия за първи път протестираха и едни други възрастни хора в така наречения „Марш на гнева на майките в Русия”. Спонтанно, в най-мразовитото време, по улиците излязоха майките на потърпевшите, които открито подкрепиха жертвите на безумията, нанесени от Путиновата Цензура (същите онези, пред които вечният президент с артистизъм рецитираше стихотворение, посветено на т.нар. Ден на жената, за да спечели предизборно гласовете на печално пенсионираните самотници). Този протест на старите майки също мина някак незабелязано от международната общественост, а беше изключително ценен, тъй като се организира не през фейсбук и не чрез политически звена, не беше повлиян от опозицията, а се случи изцяло на морална основа. Точно затова гневът им беше толкова силен, истинен и мотивиращ. Разбира се, имаше арестувани стари хора, тъй като маршът на майчиния гняв беше забранен в Москва и в Санкт Петербург.
Разликата тук е, че протестиращите бяха само възрастни – неполитизирани, образовани, тихи, невидими, скромни и реално нямащи какво повече да губят, освен достойнството си. Нещастното поколение, което имаше лошия късмет да се роди в мрачната ера на Хрушчов, да изтърпи на гърба си пиянските своеволия на Брежнев, да повярва на Горбачов, да бъде хвърлено в експерименталната центрофуга на Елцин и накрая тъжно да остарее без вяра в бъдното, преживя всевъзможни кризи и отчаяния, но не успя да се примири с режима на Путин.
Над всички тези достойни възрастни и млади хора ехти арогантният смях на диктатора.
ТЕАТРАЛЕН АРЕСТ, НЕТЕАТРАЛНА ПРИСЪДА
Един от най-абсурдните казуси, който тази есен взриви принудителното мълчание на руските интелектуалци и за пореден път успя да скандализира цивилизования свят, е шокиращият арест на театралния актьор Павел Устинов.
Случаят започва донякъде анекдотично, но завършва трагично – в духа на драматичната руска история, многократно повторена в драматургичните творби на големите руски писатели. Само че този път не става дума за поредната театрална роля. Не е и социален експеримент. Нито е „скрита камера” или тв шоу, въпреки че камери на това централно място наистина има и точно те стават неми свидетели на шокиращата сцена, която бива преекспонирана от защитниците в съдебната зала. Но без резултат.
Накратко историята. По време на поредните протести срещу Путиновия режим, с епицентър – московският Пушкинов площад, един млад театрален актьор се озовава случайно на местопроизшествието. На видео материалите, разпространени в интернет, ясно се вижда, че той всъщност стои съвсем спокойно с гръб към протестиращите и на достатъчно голямо на разстояние от тях, гледайки в телефона си. Стои точно до станцията на метрото… преди няколко тежко въоръжени полицаи с бронежилетки, шлемове и палки да го нападнат в гръб, да го смелят от бой, а след това и да заведат съдебно дело срещу него за физически щети (изкълчено рамо) спрямо един от полицаите. Както и за неподчинение. Това не е „театрален етюд”, нито е флашмоб със социално послание. Това е сегашната постсталинистка руска действителност.
Такава е жестоката реалност в Путинова Русия.
Заплахата от осъждане по бързата процедура на един абсолютно невинен човек безпрецедентно обедини голяма част от руските актьори, режисьори и театрални творци от различни генерации. Наскоро Устинов бе пуснат под гаранция временно, но истинският ужас по този казус тепърва предстои. Защото три години и половина затвор (в началото такава беше присъдата на актьора) или дори само една година (в момента намалената присъда след масовите протести) с излежаване в строга каторга, с тежък физически труд и т.н. – това вече е присъда, която мнозина от постмодерните руски драматурзи трудно могат да се осмелят да опишат в антиутопична политическа пиеса. След чудовищния арест и излежаване на няколкогодишна строга присъда на украинския филмов режисьор Олег Сенцов (който най-сетне бе освободен след многократни протести на международните организации за защита на човешките права и след политически натиск върху Русия отстрана на редица европейски лидери) този вид осъждания по бързата процедура на невинни млади творци, свързани с театъра, киното и литературата в Русия започнаха да се превръщат в порочна диктаторска практика.
ИНФОРМАЦИОННА СТЕНА СРЕЩУ „СТЕНА НА ПАМЕТТА”
Точно преди една година в Москва се случи и още нещо важно.
На бившия спецобект на НКВД, известен като „Комунарка”, беше открита специална „Стена на паметта”. Това е едно от петте зловещи места, където масово са погребвали разстреляните по време на сталинските репресии в Москва. През 1930-а в местността Комунарка се е намирала вилата на вътрешния министър Ягода. След като той сам попада под ударите на репресиите през 1937 г., имотът е предаден за разпореждане от НКВД. Установено е, че от 2 септември 1937 до 24 ноември 1941 година там са били заравяни телата на безпощадно разстреляните над 11 000 души. В момента са известни имената точно на 6 609 убити и те са изписани върху новия паметник. На този обект са били избивани висши политически дейци от Царска Русия, висши кадри на Комунистическата партия на СССР, както и ръководители на Балтийските републики. Интересен детайл е, че така наречената „Стена на паметта” е изградена с усилията на Международното историко-просветителско дружество „Мемориал”, членовете на което отдавна са под ударите на Путиновата цензура.
Протестните акции на руските историци, които се опитват да реабилитират истината за престъпленията на Сталиновия режим, непрекъснато срещат отпор отстрана на жестоката нова цензура, имитираща схемите и методологията за „чистки”. Вероятно не е случайно също, че за първи път тази година към масовите протести срещу диктаторския режим се присъединиха и руските православни свещеници.
Какъв е отговорът на диктатора?
Преди броени дни, а именно на 1 ноември, в Русия официално влезе в сила нов мракобеснически закон за „суверенен интернет”. Това означава, че руските информационни агенции и независими сайтове (тези, които все още не са закрити) ще бъдат изолирани от големите световни сървъри. Със завързани ръце и запушена уста. Законът беше подписан от Путин още през месец май, но никой не очакваше толкова бързо развитие в негативна посока. Със силен мирис на националсоциализъм и тоталитаризъм, свободата на словото в Русия е на път да се превърне в утопичен сън. Нима това е цената на многохилядните протести, които тази година за първи път обхванаха и обединиха три генерации, включително творците и работниците, интелектуалците и служителите, децата и пенсионерите, атеистите и свещениците, писателите и ветераните от войните?
Смехът на диктатора предвещава обрат в жанровете, в които се пише История.
И за какви орли, маслини и прочие военни метафори става дума, когато неизразходваните стрели са много повече от хвърлените.
