Че най-актуалната заплаха за националната ни сигурност е ненаситният руски империализъм, не ще и дума – така е било векове наред, така е и днес. Събитията в Крим и в източна Украйна, която е само на няколко стотин километра от нас, го илюстрират по кървав начин. Отчитайки това тревожно обстоятелство обаче, ние често недооценяваме друга една опасност, идваща от юг. Става дума за Турция. Всъщност не за Турция става дума – Турция, турската общественост със сигурност не копнее да пороби страната ни. С казаното фокусирам по-скоро режима на Ердоган, който властва над Турция, но който, слава Богу, не е Турция. Eдин едноличен, авторитарен режим, на който подобни хегемониални копнежи съвсем не са чужди – вътрешнополитическият деспотизъм на Анкара закономерно търси свое външнополитическо алиби.
Докато свързаният и с Царство България най-далновиден турски политик и държавник, Кемал Ататюрк, целеше европеизиране на Турция, днес целта на Ердоган е обратна: туркизиране на Европа. Става дума за една, макар и непровъзгласена официално, повсеместна ислямизация – както на страната, така и околовръст. Колкото и парадоксално да звучи, тази културна агресия се осъществява с активното или пасивно участие на Запада. Блокираните съвсем наскоро от Франция преговори за присъединяване на Албания и Северна Македония към Европейския съюз могат да имат драматични последици за региона. Създаденият по този начин на Балканите вакуум няма да остане (и не остава) незапълнен – като физическата, и политическата природа не търпи празно пространство. Във вакуума вече се настаниха две надпреварващи се сили, които от векове предявяват претенции към Балканите и които наложеното от Макрон вето обслужва – Русия и Турция. Към тяхната традиционна агресия неотдавна се присъедини и Китай. Събитията препускат главоломно. Само преди месец вечният ортак на Кремъл Сърбия подписа споразумение за свободна търговия с предвождания от Русия Евразийски икономически съюз. Черна гора пък взе от Китай милиарден заем, който рискува да доведе малката държавица до финансов фалит. Фалит, който може да бъде избегнат, само ако Подгорица се себепостави в тотална политическа зависимост от Пекин.
Най-активна в това отношение е обаче Анкара – и особено Анкара на Ердоган. Създадена през началото на новото хилядолетия, Турската държавна агенция за сътрудничество и координация започва да оперира в страните с тюркско население в Централна Азия. Но през последните две десетилетия тази агресивна институция непрекъснато разширява обсега си на действие, включвайки в полезрението си и Близкия Изток, и Африка, и (особено) Балканите. Агенцията вече има представителства в Подгорица, Тирана, Скопие, Прищина, Сараево, Белград – София вероятно предстои. Турция финансира и строежа на най-голямата джамия в центъра на Тирана, а Турската държавна агенция за сътрудничество и координация непрекъснато изкупува на балканска земя светски учебни заведения, за да ги превърне в ислямски школи с фундаментален дух. Не само наивно – и опасно е да мислим, че всичко това се прави безкористно и единствено и само от любов към Аллаха. В ръцете на автократи като Ердоган религията открай време е била средство за прокарване на политически цели.
Този неудържим културен империализъм засяга и нас, българите. В грозни намеци Ердоган неведнъж е декларирал афинитета си към нашего брата, заявявайки дословно, че Кърджали е в сърцето му. Утре в сърцето му могат да се окажат и Смолян, и Мадан, и Исперих, и Шумен. Сърцето на един имперски настроен деспот е огромно – то побира много народ. За мен обаче едно е ясно като ден: така не говори един миролюбив и добронамерен съсед – така говори само един войнолюбив, злонамерен и прикрит плячкаджия. И за да предотвратя евентуални недоразумения, държа да повторя: говоря не за турския народ и дори не за турската общественост – говоря за турския деспот Реджеп Таип Ердоган.
Няма съмнение, че една огромна държава с огромна и въоръжена до зъби армия е заплаха за всеки съсед – особено ако тази държава е стопанисвана с недемократични средства и оглавявана от деспот, доказал бруталната си нетърпимост към собствените си малцинства. И никакви неуморно повтаряни от българските правителства уверения в миролюбие и добросъседство няма да ни опазят – нашето малодушие може само да насърчи попълзновенията на Ердоган и компания. Наша единствена надежда за национално себесъхранение както от хегемонизма на Кремъл, така и от похода на Анкара за османизция на Балканите е още по-тясното ни партньорство, още по-всестранната ни политическа, военна, икономическа и културна солидарност с Евроатлантическата общност. Солидарност, без която сме обречени.
