Безвъзвратно

Проехтялото тези дни откъм Калофер по цяла България, та и извън държавните й граници, ледено хоро завихри духовете. Заваляха от цял свят като порой една през друга присъди и възторзи, проклятия и похвали. За хората от моята черга леденото хоро се оказа вледеняващо – хоровод в моите очи беше не, както се опитват да ни придумат танцуващите в мътните речни води с калоферския им кмет воглаве, живописният ни фолклор и хилядолетните ни национални традиции. Хоровод беше примитивизмът, простащината, показността и вулгаризмите на подпийналите танцьори, чиито безобразни крясъци и надвиквания заглушиха и юбилея на Ботев. Който имаше защо да бъде честван, но чието гениално книжовно наследство (за революционното му наследство можем и да поспорим, но сега говоря само за безспорното) и този януари остана (остава година след година все повече) в мразовитата сянка на малограмотните му потомци.

 

За да разберем за какво всъщност става дума, най-добре е да тръгнем по дирите на сюжета – такъв, какъвто се разкри пред очите ни. И така, сбират се нейде в началото на всяка година двайсетина (а сезон след сезон техният брой нараства за сметка на ботевци) местни и принадошли юначаги, хващат се през рамене, нагазват до кръста във водата и под пронизителния писъка на гайди, зурли и тъпани започват да се люшкат нестройно, да се въртят и превъртат в кръговия танц до изнемогване. Шишетата бистра ракия препускат щафетно от танцьор на танцьор и от гост на гост, мокър и оклюмал, националният трибагреник се вее над главите им, неуморно скандираните възгласи „Българи – ю-на-ци!” цепят простора. На журналистическия въпрос, защо е всичко това, празнуващите и ликуващи бабаити нямат ясен отговор. Най-оправните от тях уверяват, че танцуват, бушуват и празнуват за здраве, за късмет и берекет, но как тези блага се съчетават с целия салтанат, не знае никой. Всъщност никой и не иска да знае – само по себе си събитието изглежда е по-важно от неоткрития му от краеведи и пишман историци смисъл. Разногласия за смисъла и безсмислието има както сред присъстващи, така и сред отсъстващи. Кметът на града провъзгласи начинанието за вековна национална традиция, директорката на Музея на Ботев обаче, в чиято историчност аз вярвам повече, отколкото в кметското кредо, обясни просто и ясно, че има подобна практика, но подобен народен обичай няма, че, подхванато от отегчени местни градски безделници, леденото хоро се вие само от някое-друго десетилетие насам.

 

А иначе всичко е налице – и въодушевлението на танцьори и публика, на гости и журналисти, и хвалебствията на медии и форуми, и буйният ритъм, и кметското менторство, и аплодисментите лично на г-жа Нинова, която почете и зачете събитието за сметка на Ботевия юбилей. Налице е и хоровата песен, съпровождаща спектакъла. Пеят се обаче не автентични народни песни – пеят се някакви гласовити имитации, пее се градски фолклор (доколкото е фолклор), че и откровена чалга. И всичко това (повтарям!) в името на род и родина, за всеобщото благо и с претенции за един патриотизъм, присъщ на кръчмарските юначаги от „В механата” и „Патриот” на калоферския гений. Всичко, всичко е налице – само смисълът липсва.

 

Та този елементарен, нескопосан и изопачаващ фолклорното ни наследство вулгаризаторски ритуал неотдавна издигна международни претенции, заканвайки се да бъде включен в културната съкровищница на Юнеско. Аз пък горещо се моля това да не се случи. Не защото, както често и голословно ме винят и обвиняват по кръчми и медии, съм антибългарин, а тъкмо обратното – защото моето понятие за българщина е различно, защото не бих желал родната ми страна да бъде представена пред света, пред съвременниците и потомците и като родина на този скверен парад на парвенющината и кича. Подобно представяне ми прилича по-скоро на опозоряване, отколкото на почит. А от обстоятелството, че във водите на Тунджа наред с местните и околни бабаити пъргаво подскачат и журналисти и телевизионни водещи от първата фаланга, не прави позора по-малко позорен – само по-видим го прави.

 

Националната ни културна традиция има защо и има с какво да бъде представена и на европейската, и на световната сцена.  Но това е не  маскарадът на калоферци, а с калоферецът Ботев, да речем. Чието талантливо перо принадлежи и на родния му град, и на родната му страна, и на Стария континент, и на цялата цивилизация – ако иска тя да бъде християнска и Христова не само по име, а и по дух и смисъл.

 

Разправят, още под суровата сянка на комунизма разправяха, че на стените на Сорбоната е изписано едно Ботево четиристишие. Ходих в Париж, питах и търсех, но така и не открих нийде там „Настане вечер, месец изгрее”. А има, има защо да са там тези магически строфи. Има защо да бъдат те чествани и от съгражданите на Ботев. Но не са – чествана е само тяхната жалка пародия, езическото, махленско и булевардно по дух ледено хоро е чествано. Докато аз тая надеждата един предстоящ ден куплетите на великия поет да бъдат изписани върху великите стени на Сорбоната. А леденото хоро да не бъде изписано там – дано мътните води на Тунджа го повлекат надолу по течението. Безвъзвратно!…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Държавен Департамент на САЩ: Международен доклад за религиозната свобода в България (2019)

Държавен Департамент на САЩ: Международен доклад за религиозната свобода в България (2019)

Kонституцията на Република България предвижда свобода на религията и съвестта. Религиозните групи могат да функционират без регистрация, но регистрираните групи…
Митрополит Гавраил освети Кошлуков – сам отишъл в Синода да търси съюзници срещу Горан Благоев и махането му от БНТ

Митрополит Гавраил освети Кошлуков – сам отишъл в Синода да търси съюзници срещу Горан Благоев и махането му от БНТ

СЕМ да не замита скандала под чергата, вече се готвят протести в защита на водещия на „Вяра и общество”  …
10-те незаменими роли на Началника на отбраната в съвременната демокрация: Натрупан опит и (не)научени уроци

10-те незаменими роли на Началника на отбраната в съвременната демокрация: Натрупан опит и (не)научени уроци

Предстояща публикация: Grant and Milenski, The 10 Indispensable Roles of a Chief of Defense in a Modern Democracy: Experience and…