Безвъзвратно

Проехтялото тези дни откъм Калофер по цяла България, та и извън държавните й граници, ледено хоро завихри духовете. Заваляха от цял свят като порой една през друга присъди и възторзи, проклятия и похвали. За хората от моята черга леденото хоро се оказа вледеняващо – хоровод в моите очи беше не, както се опитват да ни придумат танцуващите в мътните речни води с калоферския им кмет воглаве, живописният ни фолклор и хилядолетните ни национални традиции. Хоровод беше примитивизмът, простащината, показността и вулгаризмите на подпийналите танцьори, чиито безобразни крясъци и надвиквания заглушиха и юбилея на Ботев. Който имаше защо да бъде честван, но чието гениално книжовно наследство (за революционното му наследство можем и да поспорим, но сега говоря само за безспорното) и този януари остана (остава година след година все повече) в мразовитата сянка на малограмотните му потомци.

 

За да разберем за какво всъщност става дума, най-добре е да тръгнем по дирите на сюжета – такъв, какъвто се разкри пред очите ни. И така, сбират се нейде в началото на всяка година двайсетина (а сезон след сезон техният брой нараства за сметка на ботевци) местни и принадошли юначаги, хващат се през рамене, нагазват до кръста във водата и под пронизителния писъка на гайди, зурли и тъпани започват да се люшкат нестройно, да се въртят и превъртат в кръговия танц до изнемогване. Шишетата бистра ракия препускат щафетно от танцьор на танцьор и от гост на гост, мокър и оклюмал, националният трибагреник се вее над главите им, неуморно скандираните възгласи „Българи – ю-на-ци!” цепят простора. На журналистическия въпрос, защо е всичко това, празнуващите и ликуващи бабаити нямат ясен отговор. Най-оправните от тях уверяват, че танцуват, бушуват и празнуват за здраве, за късмет и берекет, но как тези блага се съчетават с целия салтанат, не знае никой. Всъщност никой и не иска да знае – само по себе си събитието изглежда е по-важно от неоткрития му от краеведи и пишман историци смисъл. Разногласия за смисъла и безсмислието има както сред присъстващи, така и сред отсъстващи. Кметът на града провъзгласи начинанието за вековна национална традиция, директорката на Музея на Ботев обаче, в чиято историчност аз вярвам повече, отколкото в кметското кредо, обясни просто и ясно, че има подобна практика, но подобен народен обичай няма, че, подхванато от отегчени местни градски безделници, леденото хоро се вие само от някое-друго десетилетие насам.

 

А иначе всичко е налице – и въодушевлението на танцьори и публика, на гости и журналисти, и хвалебствията на медии и форуми, и буйният ритъм, и кметското менторство, и аплодисментите лично на г-жа Нинова, която почете и зачете събитието за сметка на Ботевия юбилей. Налице е и хоровата песен, съпровождаща спектакъла. Пеят се обаче не автентични народни песни – пеят се някакви гласовити имитации, пее се градски фолклор (доколкото е фолклор), че и откровена чалга. И всичко това (повтарям!) в името на род и родина, за всеобщото благо и с претенции за един патриотизъм, присъщ на кръчмарските юначаги от „В механата” и „Патриот” на калоферския гений. Всичко, всичко е налице – само смисълът липсва.

 

Та този елементарен, нескопосан и изопачаващ фолклорното ни наследство вулгаризаторски ритуал неотдавна издигна международни претенции, заканвайки се да бъде включен в културната съкровищница на Юнеско. Аз пък горещо се моля това да не се случи. Не защото, както често и голословно ме винят и обвиняват по кръчми и медии, съм антибългарин, а тъкмо обратното – защото моето понятие за българщина е различно, защото не бих желал родната ми страна да бъде представена пред света, пред съвременниците и потомците и като родина на този скверен парад на парвенющината и кича. Подобно представяне ми прилича по-скоро на опозоряване, отколкото на почит. А от обстоятелството, че във водите на Тунджа наред с местните и околни бабаити пъргаво подскачат и журналисти и телевизионни водещи от първата фаланга, не прави позора по-малко позорен – само по-видим го прави.

 

Националната ни културна традиция има защо и има с какво да бъде представена и на европейската, и на световната сцена.  Но това е не  маскарадът на калоферци, а с калоферецът Ботев, да речем. Чието талантливо перо принадлежи и на родния му град, и на родната му страна, и на Стария континент, и на цялата цивилизация – ако иска тя да бъде християнска и Христова не само по име, а и по дух и смисъл.

 

Разправят, още под суровата сянка на комунизма разправяха, че на стените на Сорбоната е изписано едно Ботево четиристишие. Ходих в Париж, питах и търсех, но така и не открих нийде там „Настане вечер, месец изгрее”. А има, има защо да са там тези магически строфи. Има защо да бъдат те чествани и от съгражданите на Ботев. Но не са – чествана е само тяхната жалка пародия, езическото, махленско и булевардно по дух ледено хоро е чествано. Докато аз тая надеждата един предстоящ ден куплетите на великия поет да бъдат изписани върху великите стени на Сорбоната. А леденото хоро да не бъде изписано там – дано мътните води на Тунджа го повлекат надолу по течението. Безвъзвратно!…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…
Няма кой да постави приоритети за лечение на психични заболявания

Няма кой да постави приоритети за лечение на психични заболявания

Не знам защо, но в днешната световна бутафория, преструваща се за загрижена в деня на Душевното Здраве, аз, посветил живота…