За престъпленията срещу човечността и за истината няма давност!

За престъпленията срещу човечността и за истината няма давност!

Снимка: debati.bg
Снимка: debati.bg

75 години  комунистите не спират да внушават, че осъдените са престъпници, че присъдите били справедливи

 

На 1 февруари 1945 г. вечерта към своята Голгота поемат осъдените на смърт от Първи и Втори върховен състав на тъй наречения народен съд регенти на Царство България княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген.-лейтенант Никола Михов, осем от съветниците на Цар Борис Трети, почти всички министри от кабинетите, управлявали от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., както и 67 депутати от ХХV Обикновено народно събрание. Присъдите са произнесени съответно в 16 часа за подсъдимите по първия процес и в 16,30 часа за тези от втория. Предават се по радиото, а пред Съдебната палата от цялата страна са докарани с камиони ремсисти, комунисти и техни симпатизанти, които дивашки крещят „Смърт! Смърт!”

 

Показателно е, че турският вестник „Танин” пише, че българското правосъдие било надминало „жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци”. А пристигналият през октомври 1945 г. у нас американски журналист Марк Итъридж, пратеник на президента Хари Труман, заявява на комунистическите властници: „Не мислите ли, че ако продължавате да убивате така, както досега, ще стане нужда да ви изпратим население от Америка?”

 

Изминаха 75 години от геноцида, осъществен от българи спрямо българи в угода на чужда държава и в името уж на някакъв „хуманизъм”, на някакво „равенство”.  Една утопия отнема през отминалия ХХ век на насилието живота, според изчисленията на авторите на френското изследване „Черната книга на комунизма”, на около сто милиона човешки същества в СССР, Китай, Северна Корея, Камбоджа, Източна Европа, Африка, Афганистан, Куба. Заради тази утопия, както се опитваха да ни убеждават нейните пропагандатори, преди 75 години беше прекършен гръбнакът на Българската държава, беше унищожен не само нейният политически и интелектуален елит, а бяха садистично ликвидирани цели слоеве от най-будната, най-работлива, най-енергична част от населението. Защото гаврата „народен съд” е само привидният уж законен финал на изтреблението, започнало веднага след извършването на военния преврат на 9 септември 1944 година.

 

Не заради осъществяването на комунистическата утопия е ликвидирането на около

 

трийсет хиляди българи само за около един месец

 

Всъщност методичното унищожаване на духа и силата на нашата държава се извършва единствено в интерес на шепа предатели и безродници, на един кръг от лумпенизирани и криминални типове, от чиито среди всеки метеж, всеки преврат рекрутират своя контингент. Комунизмът, започнал своята неспирна агресия след болшевишкия преврат през 1917 г. в Русия, идва на щиковете на съветската армия, окупирала България на 8 септември 1944 г. и поставила едно марионетно правителство от колаборационисти начело с московския агент за влияние Кимон Георгиев. Така се слага началото на системни репресии, наложили терора – физически и психически, като начин на управление до самия крах на съветския блок, започнал с падането на Берлинската стена. За съжаление могобройните престъпления на комунизма не само у нас, но и в цял свят нито бяха осъдени, нито бяха обстойно проучени, нито бяха безапелационно отречени като човеконенавистни практики, както това става след края на Втората световна война с по-малкото братче на болшевизма – Хитлеровия националсоциализъм.

 

И макар да са изминали 75 години от разправата с българските политици и държавници, от необяснимите за нормалния човешки ум и морал зверства,

 

кървавите събития не могат да бъдат забравени

 

И няма как да бъдат забравени, докато истината за случилата се общобългарска трагедия не бъде официално призната и жертвите не получат справедливост, а виновните за нея не получат историческото си осъждане. Няма как да настъпи помирение и да бъде запълнена дълбоката пропаст в българското общество, докато издънките на палачите днес са олигарси, депутати, заемат високи административни постове, представят държавата в редица авторитетни международни структури, заседават като депутати в европейския парламент, без да са осъдили, без да са отрекли действията на бащите си. Няма как да спре разединението и противопоставянето вътре в обществото, докато БСП, правоприемницата на БРП/к/, която не само е дирижирала, а активно е изпълнявала палаческите функции, не се саморазпусне и не поиска прошка от българския народ за кървавия кошмар, в който го потапя преди 75 години.

 

За целенасоченото унищожаване на носителите на будния български дух говори красноречиво фактът, че са ликвидирани потомци на видни наши възрожденци и революционери, синове на строителите на Третото Българско Царство, както и много герои от войните, които нашият народ води за своето национално обединение. Сред тях са ген. Теодоси Даскалов, внук на Бачо Киро, носител на всички отличия на Царство България; д-р Иван Вазов, син на Кирил Вазов, герой от войните, носител на три кръста за храброст и орден „Австрийски орел”; д-р Иван Горанов, юрист, кавалер на четири ордена „За храброст”; д-р Иван Бешков, брат на художника Илия Бешков, герой от Първата световна война с два ордена „За храброст”; Светослав Помянов, юрист, дипломат, кавалер на два ордена „За храбост”; полковник Димитър Генчев, герой от войните. Заслужава да се споменат ген.-лейтенант Руси Русев, ген.-лейтенант Константин Лукаш, ген.-майор Рафаил Жечев, ген.-лейтенант Никола Стойчев – командир на Втора българска армия, ген-лейтенант Никола Христов – командир на Трета Българска армия, ген-лейтенант Атанас Стефанов – командир на Четвърта българска армия, ген.-лейтенант Никола Наков – командир на Първа българска армия, ген.-майор Петър Цанков – командир на Школата за запасни офицери, ген.-майор Рафаил Банов – командир на Шеста Бдинска дивизия, ген. Никола Жеков – командващ Българската армия през 1915-1918 г., ген.-лейтенант Димитър Айранов – командир на Военно-въздушните сили, контраадмирал Асен Тошев – командир на Морските сили, ген. Борис Димитров – герой от войните, комендант на жандармерията и много други.

 

Комунистическите вождове и обслужващите ги агитатори през изминалите десетилетия на пролетарска диктатура

 

не спират да внушават, че осъдените са престъпници,

 

че присъдите били справедливи. И днес те твърдят, че убитите от „народния съд” 2730 души са получили заслужено наказание. Други пък, облъчвани от идеологическата пропаганда в продължение на половин век, папагалски повтарят, че „такова било времето”. Причина пък за „стихийния терор” в септемврийските дни и нощи на 1944 г. била избликналата справедлива жажда за мъст на хилядите жертви на митичния „монархофашизъм” – нелепа измислица на продажни историци, които с нея заемат едно от челните места по скудоумие сред изфабрикуваните комунистически „учени”. Това, че и досега комунистите продължават да говорят за фашизъм или монархофашизъм в Царство България едва ли може да изненадва някого, защото, ако е нямало „фашизъм”, то естествено е нямало и „антифашизъм”. Нямало е и „антифашисти”, а онези, които са били из шумака с оръжие в ръце, са терористи и чужди оръдия. Тогава в името на какво след окупацията на страната от съветската армия бяха извършени убийствата над напълно невинни хора? В името на какво огромен национален продукт се разхищаваше в полза на тъй наречените активни борци против фашизма и капитализма и за грамадата от творения на всички видове изкуства, възхваляващи по същество делата на терористи и убийци, както и за въздигнатите в чест на съветския окупатор паметници на альошковци в София, Пловдив, Русе?

 

Слугите на Сталин тук не само не крият нечовешката си жестокост,

 

а дори се гордеят с нея. По случай петата годишнина от 9 септември 1944 г. Вълко Червенков произнася голяма реч, посветена на „великата българо-съветска дружба”. В нея между другото казва: „С желязна ръка правителството на Отечествения фронт разгроми монархофашистката клика и германската агентура в страната, сурово наказа виновниците за разбойническия съюз с германския империализъм, разчисти пътя за пълнокръвното и най-активно участие на трудещите се в управлението на страната. В страната закипя невиждан по своя размах, по своята дълбочина и сила политически живот. В небивали размери се развиха политическите, обществени, стопански и културни организации на трудещите се. Бяха не само възстановени, но разширени и гарантирани демократичните права и свободи на народа, за да може той да бъде истински господар на съдбините си…” Да запомним: с желязна ръка! Но комунистите не само с желязна ръка смазаха буквално стотици хиляди човешки съдби. Те стъпкаха с желязна пета всичко, което за изминалите дотогава 65 години свободен живот българският народ беше постигнал в своето материално, културно и духовно развитие.

 

В излизалия в началото на 90-те години на ХХ век в. „Свободен народ” беше публикувана поредица от статии на проф. Милен Семков, където бяха анализирани идеологическите характеристики на марксизма-ленинизма. Там, между другото, известният историк твърдеше: „По всички показатели за тоталитарна система комунизмът и фашизмът си приличат — те са огледални образи, близнаци, лявата и дясната ръка на една антидемократична система. Не е случайно, че между тях е поставян знак за сходство още през 20-те години. Създателят на Италианската народна партия дон Луиджи Стурцо е един от първите, оставил едно запомнящо се сравнение: „Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно, че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини.“ Френският историк М. Бомон поставя въпроса: „Без Ленин биха ли съществували Мусолини и Хитлер?“ и отговаря, че Рим и Берлин само следвали пътя на Москва, че „диктатурата на пролетариата откри пътя на другите диктатури“.

 

Изпълнението на смъртните присъди, произнесени от Първи и Втори състав на „народния съд” слагат началото на поредица подобни

 

гаври с правото

 

Няколко месеца вървят процеси из цялата страна. Например подсъдими в девет процеса във Варненска област са 1241 души, от които 1066 получават ефективни присъди. На смърт са осъдени 340 обвиняеми, а 164 са с доживотни присъди. Във Варна Първи състав на „народния съд”, заседавал от 22 януари до 5 февруари 1945 г., от обвиняемите 136 души осъжда на смърт 60 души, а присъдите са изпълнени същата вечер. Не е необходимо голямо въображение, за да си представим с какъв стахановски размах работят 135-те масови процеси в цялата страна! Дори в сравнително малки населени места на смърт са осъдени десетки души. Например по наказателно дело № 1 в Провадия по данни на Държавния архив-Варна на смърт са осъдени 34 души, от които двама са в „неизвестност”. Част от тях са били стражари по селата. Прави впечатление, че почти всички са на възраст между 30 и 45 години, тоест в разцвета на живота си. На смърт са осъдени и хора като Атанас Георгиев Атанасов, 37-годишен книжар от Провадия, като Петър Александров Кожухаров, 32-годишен банков чиновник във Варна, родом от Добрич, като Катели Иванов Попов, 54-годишен, кмет на с. Раковец. Също и Дантес Димов Дюкмеджиев, 56-годишен, учител в с. Горни чифлик, Васил Пенков Хранов, 47-годишен, учител в с. Тръница. Заради телеграми, изпратени до Цар Борис и до проф. Богдан Филов в периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. на смърт са осъдени Стоян Димов Стоянов, 38-годишен, секретар-бирник в с. Ганчево, Никола Георгиев Миланов, 49-годишен и Юрдан Ганев Чолаков, 59-годишен земеделец от с. Мурна. За произнесена реч на събрание  и като председател на дружеството на запасните офицери в Провадия на смърт е осъден 63-годишният адвокат Христо Цонев Годев, както и 59-годишният адвокат Цонко Иванов Харбов. Такава е участта и на търговеца Янко Димитров Джамбазов, на кметове и кметски наместници.

 

Във Варна „народните съдии” в процеса срещу интелектуалците осъждат на смърт шест души, от които тримата са журналисти! На този фон изглеждат „меки” присъдите, дадени в Разград, където само 15 души са осъдени на смърт. Дори в Дряново подсъдими са 40 души, седем от които получават смъртни присъди. Двама от тях са журналисти от в. „Дряновски глас”. На 25 февруари 1945 г. от затвора във Велико Търново 46-годишният Михаил Минчев Заевски пише прощално писмо до сина си Данчо: „Днеска изживявам последните си часове, с гордост и усмивка на уста ще посрещна песента на шмайзера и куршума в тила и то за милото ни отечество България. Всичко това се извършва по предварително изготвения план от хората, жадни за чиста българска кръв. Знай, че милият ти татко е невинен, нито е убивал, нито е заповядал да убиват, всичко е вършено законно и затова не плачи, знай, че от мене не си опетнен. Слушай милата си майка, пази я като зеницата на окото си, давай ѝ импулс за по-дълъг живот. Целува те твоят татко”

 

Как е отнет животът на тези мъже? Петър Семерджиев, един от участниците в екзекутирането на осъдени на смърт от сливенския „народен съд”, свидетелства в спомените си години по-късно: „А разстрелът тогава беше един разгул”. Остава въображението ни да пресъздаде зловещата картина…

 

Желязната метла,

 

въртяна от крещящите „Терорът долу! Съюз със СеСеСеРе!” и отнесла хиляди българи в Елисейските полета, а духовно смазала милиони, предизвиква смут и стъписване дори у онези, които не са били съгласни с предишния режим и са го критикували от позициите на един „извисен европеизъм”. Старият дипломат Димитър Йоцов, чиито дневникови записки, водени в продължение на десетилетия се намират в ЦДА, оставя за поколенията следните няколко реда, отбелязани с дата 7 април 1954 г.: „Свободата и разумът в България, въпреки кипящия казан на партизанските страсти, живееха дружно. Те преодоляваха агресията на вулгарните страсти, вероломните капани, които ни се подлагаха от външни „приятели” и „доброжелатели” и мъжествено носеха заедно светлината и напредъка в нашата малка и неспокойна България… Те живяха, като в един щастлив брак заедно, заедно те загинаха на 9 септември 1944 година”. Две години по-късно, на 15 ноември 1956 г., записва: „Сталинският терор надвисна отново над България. Казаха ми, че милицията дори прибегнала до оръжие против граждани, които коментират в неблагоприятен за Русия дух събитията в Унгария и Египет”. Много събития от годините на старост, самота и изчезване на нормалния обществен живот го карат да изрича по адрес на новите всесилни властници думи като следните: „Има много влечуги, още повече побеснели кучета между комунистическата бюрокрация…”

 

Едва ли и днес, 75 години след отсичането на държавния, политически, военен, интелектуален елит на Царство България, комунистите от БСП ще ни изненадат с трезвост, с разкаяние, с извинение за геноцида, осъществен от тяхната партия-майка БРП/к/. Едва ли ще отхвърлят трайно утвърдения си образ на телохранители на лъжата. Не е ли крайно време тази партия, изповядваща един човеконенавистнически идеал, да бъде забранена, както са забранени в цивилизования свят, към който принадлежим, всички терористични, антидемократични идеологии и партии?! Време е светът да изправи на съд комунизма, както осъди националсоциализма в Нюрнберг в периода 20 ноември 1945 г. – 1 октомври 1946 година.

 

 

От  Д-р Виолета К. Радева

Оставете коментар

Социални мрежи
Последно
ИМЕЙЛ БЮЛЕТИН

Запишете се за нашия бюлетин,
за да получавате най-интересните статии.

Още
Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Визирайки рестриктивните противоепидемични мерки на Щаба, тези дни моят политически съмишленик и духовен родственик, Иван Сотиров, написа в мрежите: „Сбъдна…
Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

Несправедливата паника спрямо натикани от вируса в безгласни нарове на човешкото страдание

  Реакцията срещу тази епидемия, в някакъв смисъл е опровергаване на преобладаващото мнение в този секуларен свят, че е невъзможно…
Основни предизвикателства в етапа на изпълнение на решeнията от стратегическите прегледи

Основни предизвикателства в етапа на изпълнение на решeнията от стратегическите прегледи

В първите две части на настоящото изследване, посветени на Стратегическите прегледи, разгледахме какви са очакванията от тях и тринадесетте критични…