Русия: гнилият остров на световната нестабилност

Русия: гнилият остров на световната нестабилност

Външнополитическата концепция на Русия неизбежно изисква поддържане на трайни напрежения по протежение на цялата й периферия

 

„Русия прави много, за да гарантира, че ситуацията на Балканите остава стабилна и безопасна“, каза преди дни руският президент Путин на традиционна среща за връчване на акредитивните писма на новоназначените посланици в Москва. Това изказване е не само израз на цинизъм, както личи на пръв поглед. То е и белег за това как Русия гледа, мисли и действа само в един от важните региони на света и съдържа дългосрочно послание за народите на Югоизточна Европа.
Още от края на 2014 г., когато бе представена новата външнополитическа концепция на Русия, личеше, че тя задълго ще се отклонява от нормалните и ферментирали правила на междудържавните отношения. И нещо повече – ще отразява пълното разминаване на руското разбиране за света с тенденциите, с които европейските народи се съобразяват.

В тази концепция, превърнала се в стратегиччески документ на московската политика, Русия е дефинира като

„остров на стабилност в един нестабилен свят“

 

Това не е куха фраза, а несъмнено напълно погрешно разбиране за света като цяло. „Островното“ мислене, като външнополитическа и геостратегическа концепция, е характерно за държави, които са острови по смисъла не само на своето географско положение, а и по отношение на европоцентричния възглед за света. Цялата дипломатическа и военна история на Великобритания например е изградена около това „островно“ мислене, а по-късно и концепцията за атлантическа солидарност разглежда Европа и Северна Америка като „острови“ от двете страни на Атлантика, които гарантират стабилността в своите периферии.

 

Но какъв е „островният“ характер на държава, изградена в сърцето на Евразия, която вярва, че целият останал заобикалящ я свят е генератор на нестабилност? Очевидно не става дума за стратегическо късогледство, а още по-малко – за липса на реализъм. Става дума за добре премислен подход, чрез който евразийската идея (антиевропейска по същността си) да бъде трансформирана в стратегия за създаване на нестабилна на Русия периферия. Поддържането на периферни регионални конфликти в периферията на „руския остров“ подхранва

 

идеята за руската  геоцентричност

 

която стои в основата на класическото евразийско мислене.
Когато тази идея бе взета на въоръжение от Кремъл през 2015 г. резултатите не закъсняха – осъществяването й изискваше създаване на широк фронт на инициативи, нямащи нищо общо с други геополитически концепции – интеграционно-европейската (провеждана от ЕС), атлантическата (която стои в основата на НАТО) и т. н. Поддържането на нестабилна регионална периферия в Евразия (от Източна и Централна Европа, през Балканите и Близкия изток, Югоизточна Азия и Корейския полуостров) се разглежда от Кремъл като геополитически буфер, в който трябва да се генерират социални, политически и етнически напрежения. Този пояс на нестабилност е необходим на Русия, за да оправдава тя необходимостта от намеса в тези райони и да поддържа имиджа си на стабилизираращ фактор в света.
Затова и всякакви опити на регионално ниво за създаване на други „острови на стабилност“, основани на инфраструктурната, културната или икономическата свързаност на отделни исторически близки страни, се разглеждат в Кремъл като рискови. Съгласно действащата руска външнополитическа концепция, такъв тип образувания или усилия торпилират генералната стратегия, че поддържането на напрежения в периферията може да акумулира повече стабилизираща мощ в Кремъл.

 

В този смисъл нито разширяването на ЕС в посока на Западните Балкани, нито създаването на мироопазващи формати в Близкия Изток, нито каквато и да друга регионална мирна или инфраструктурана алтернатива в Азия или Европа може да се разглежда като подкрепяща руската стратегия и влиза в противоречие с интересите на Кремъл.
Затова и  активизирането на т. нар.

 

мерки на „меката сила“

 

в последните месеци, Москва залива световните новини. Те всъщност представляват прикритие на това, което Русия винаги е правела – поддържането на напрежение и конфликти в евразийската периферия. Загниването на социалната и политическа тъкан в отделни зони (държави или региони) в резултат на етнически или политически напрежения, позволява на Русия да предявява претенции за разширяване на влиянието си там и да ги интегрира в геостратегическата си орбита. Това в последното десетилетие се случи в Украйна, в Турция, в Сирия и т. н. Колективните миротворчески формати (ОССЕ, НАТО или ООН) са иманентно чужди и противоречат на руската политика, но служат за удобно оправдание за нейното активизиране в проблемни райони.
Реализацията на тази руска политика се случва чрез три основни инструмента. Първият са енергийните проекти – петролни и газови. От времето на залеза на Съветите на тях се гледа като на важно политическо оръжие. Толкова важно, че то бе предмет на последните големи преговори от времето на Студената война между Райгън и Горбачов. Отстъпките, които Москва тогава бе принудена да направи под натиска на САЩ, бяха свързани с развитие на руските газови и петролни коридори, за които в края на 90-те бе постигнат стратегически консенсус.
Но появата на алтернативни на руските проекти за енергийна диверсификация, по същество означава пазарен натиск за разкъсване на руската газова мрежа, на която от края на студената война в Москва се гледаше като на кръвоносната система на руския политически империализъм. В този смисъл естественият стремеж на народите да търгуват помежду си – нещо, което движи човешката цивилизация от столетия, може да се дискредитира единствено чрез механизмите на конфликта в неговите директни или скрити форми. Затова и технологичният скок, който се случи в областта на газовите доставки, не можеше да бъде компенсиран от Москва в условията на пазарна конкуренция.

 

Русия трайно изпадаше от пазара

 

на ключова за нейната икономика стратегическа суровина. Нейната роля на основен евроазиатски производител и доставчик е силно дискредитирана не само поради факта, че тази индустрия извърши технологичен скок в последните десетилетия, позволявайки втечняването и транспортирането на продукта до пазари, намиращи се далеч от новите световни находища. Пазарните механизми, чужди на начина, по който се управляваха руските енергийни монополи, позволиха географското положение и регионалните форми на сътрудничество постепенно да заобикалят газовия монопол на Москва. Малките европейски държави, над които вкупом тегнеше  енергийната сянка на Русия, по естествен начин се обединиха, за да преодолеят мрежата на зависимост, която тя изграждаше в годините след разпада на СССР.  И изненадващо за руснаците се оказа фактът, че директният купувач на руски газ може може да се превърне в дистрибутор на същата суровина на пазари, до които Москва нямаше директен достъп или контрол върху крайната цена на собствения си продукт. Точно този тип сътрудничество най-ярко пречи на руските стратегически интереси и обезсилва монополната им роля на доставчик на газ.
Като втори елемент на руската стратегическа офанзива в последните 15 години станахме свидетели на безпрецедентен възход на

 

кампании за дезинформация

 

и подкрепа за маргинални, антиправителствени и антинатовски групи в руската периферия. Това, което анализаторите нарекоха относително късно „хибридна война“, представляваше премислено и много добре координирано усилие на кремълските институции за сигурност за създаване на „блатен“ политически терен в целия геостратегически пояс по руската граница – от Балтика до Далечния Изток. Тук напредъкът на технологията и нейната дисперсия до най-широки слоеве на обществото работеше в полза на Москва. Уникалната социална ситуация от последното десетилетие на човешка и технологична конверсия позволи на мнозинството хора по света, без оглед на степен на грамотност, социален статус или културна идентичност да са

 

технологично равни, относително анонимни и свободни в информационния си избор

 

Но липсата на базови социални умения, съчетани с технологична интеграция превърна големи маси от хора в лесна цел от първия фронт на глобалната информационната война. В случая става дума не за пропаганда или за комуникация от нов порядък, каквато беше телевизията през 50-те години на 20 в. Масовият достъп до интернет изравни моралните избори, събра ги в едно, вместо те да останат полярни. Успехът на руската хибридна война се коренеше в обезценка на ценностите ориентири на Запада и бе диверсифицирна отлично в експлотиране на национални комплекси, колониална и историческа вина и др. Парадоксът в случая бе, че загубила Студената война, Русия печелеше Информационната така. И то с технологичните средства на Запада и моралното оправдание на великата свобода на словото – грандиозната западна либерална победа от времената на Хелзинкското споразумение.

 

Fake news смениха радикално Fact news

 

и Москва имаше ключова роля в това. Засега не се наемам да прогнозирам как ще завърши тази информационна война и колко още ще бъдат жертвите й, но със сигурност изглежда дълга и продължителна, защото сме в разгара й.
Третият външнополитически инструмент на въоръжение във външната политика на Москва може да се дефинира като „система на избирателно насилие“. Той представлява ветрило от конфликтни практики, включващи планиране и извършване на откровени убийства до мащабни саботажни действия върху инфраструктурата на поразените от кремълското внимание общества. Дали ще се стигне до опит или убийство на политически противник, провокиране на етнополитически конфликт, износ на престъпност, рекламиране на екзотичен идеологически конструкт, корумпиране на политически лидер, намеса в изборна кампания или атака върху дигиталната инфраструктурата на целевата държава, в случая няма съществено значение. Списъкът от действия се обогатява практически ежедневно и разтварянето на ветрилото показва големите пробиви в обществените отношения на демократичните общества, останали десетилетия неподготвени и незащитени. И вероятно изисква отделен анализ.
Системните усилия на държавите, в които днес метастазират активно порочните руски практики, са изправени пред сложна задача. Утвърдените външнополитически инструменти сякаш не работят добре. Необходими са повече от институционални усилия за поддържане на виталност в иначе нормални общества, поразени за дълго от кремълската зараза.

 

От Иво Маев

Оставете коментар

Още
100 години жертваме историческата истина и правото на свободен живот на един окупиран народ

100 години жертваме историческата истина и правото на свободен живот на един окупиран народ

„През гробища черни браздата минава. Напразно: в задушница тука гори кандилница глинена, дим се развява, и вятър отвъдни гробове кади…”…
Пропагандатори на Путин: Русия има право да се намеси в Беларус на всички нива

Пропагандатори на Путин: Русия има право да се намеси в Беларус на всички нива

  Ще се окаже ли беларуската мирна революция последен акт от разпада на умрелия отдавна СССР? Ще успеят ли беларусите…
Беларус между свободата и войната

Беларус между свободата и войната

  След еуфорията от националната еманципация, Беларус сега е изправена пред несигурност за своето бъдеще. Може да се разиграе опасен…