Нацистските корени на гретенизма

Нацистските корени на гретенизма

Лозунгът на много от съвременните леви „Ние не сме леви или десни, ние вървим напред“ е исторически наивен и политически фатален

 

Андрей Иларионов, kasparov.ru

 

„Ние се съгласяваме, че отделянето на човечеството от природата, от пълнотата на живота води към гибел на човечеството и гибел на народите. Само по пътя на реинтеграция на човечеството в пълнотата на природата ще направи нашите хора по-силни. Това е фундаменталният смисъл на биологическите задачи на нашия век. Самото човечество вече не се явява центърът на мисълта, а по-скоро на живота в цялост…Този стремеж за съединяване с цялата съвкупност на живота, със самата природа, в която сме родени, е дълбокият смисъл и истинската същност на национал-социалистическата мисъл“, пише Ернст Леман, професор по ботаника, който характеризира национал-социализма като „политически приложна биология“
В стремежа си да осъдят статуквото, радикалите често небрежно подхвърлят епитети като „фашист“ или „екофашист“, като по този начин подпомагат една специфична концептуална инфлация, която по никакъв начин не подпомага ефективната социална критика.
В такава ситуация е лесно да „извадим“ от общата картина факта, че в нашата политическа култура все още присъстват опасни форми на фашизъм, които, макар и незначителни, изискват нашето внимание.
Един от най-малко признаваните „щамовe“, е феноменът, който може да бъде наречен

 

„реално съществуващ екофашизъм“, 

 

тоест, истинно фашистки движения за опазване на околната среда.
За да разберем особената интензивност и устойчивост на тази връзка, би било полезно по-внимателно да изучим нейното най-печално известно въплъщение, така нареченото „зелено крило на германския националсоциализъм“.
Независимо от обилието от документи, предметът остава изплъзващ се, недооценяван от професионалните историци и активисти еколози. В англоезичните страни, а също така и в самата Германия самото съществуване на „зеленото крило“ в нацисткото движение, а още повече неговите идеи, цели и последствия все още предстои да бъдат адекватно изследвани и анализирани.
Мнозинството достъпни тълкувания се свеждат или до тревожната интелектуална близост до техния субект, или до наивния отказ да се изследва цялата степен на идеологическо съвпадение между опазването на природата и национал-социализма“.
В тази статия се прави кратък и базов схематичен обзор на компонентите на нацизма, подчертаващ тяхната централна роля в нацистката идеология и тяхното практическо прилагане по времето на Третия райх.
Предварителният обзор на предшествениците на класическия екофашизъм от XIX и XX век трябва да помогне да се осветлят концептуалните основи, общи за всички форми на реакционната идеология.
За начало едно разяснение:
Термините „околна среда“ и „екология“ тук ще се използват в една или друга степен взаимозаменяемо за обозначаването на идеи, постановки и практики, обичайно асоциирани със съвременните движения за околната среда.
Това не е анахронизъм, а просто интерпретационен подход, подчертаващ връзката със съвременните проблеми.
Задачата е, да бъде показана идеологическата приемственост и да бъде проследена политическата генеалогия в опит да бъде разбрано миналото на сегашната ситуация – да бъде направена историята актуална спрямо сегашната социална и екологична криза.
Германия е не просто място, където се ражда науката екология и място, където зелената политика става известна; тя също така е и мястото на своеобразния синтез между натурализма и национализма, сформиран под влиянието на традиционния за романтизма ирационализъм на анти-Просвещението. Две фигури от XIX век илюстрират това зловещо съединяване – Ернст Мориц Арндт и Вилхелм Хенрих Рил.
В Германия Арндт е известен предимно със своя фанатичен национализъм, но той е предан и на делото на селячеството, което води до грижата за благополучието на самата земя.
Историците на германския екологизъм го споменават в качеството на най-ранния пример на „екологично мислене в съвременния смисъл“.
Неговата забележителна статия от 1815 година: „За грижата за горите и тяхното опазване“, написана в зората на индустриализацията в Централна Европа, е насочена срещу недалновидната експлоатация на горите и почвите, осъжда изсичането на горите.
Понякога той използва думи, поразително приличащи на тези, които се използват в съвременния биоцентризъм:
„Когато човек вижда природата в необходимата връзка и взаимовръзка, тогава всички предмети стават еднакво важни – храст, червей, растение, човек, камък, нищо вече не е първо или последно“.
Екологизмът на Арндт обаче е неразривно свързан с яростно ксенофобски национализъм, неговите ненормални полемични атаки срещу смесването на расите, изискванията му за тевтонска расова чистота, нападките срещу французите, славяните и евреите доминират във всеки аспект на неговите възгледи. В самото начало на XIX век е установена

 

неразривна връзка между любовта към земята и войнстващия расистки национализъм

 

Рил, ученик на Арндт, развива тази зловеща традиция. Изпреварвайки някои тенденции в днешната екологична активност, неговото есе от 1853 година „Поле и гора“ завършва с призива „да се борим за правата на дивата природа“.
Рил е непримирим противник на индустриализацията и урбанизацията; неговото откровено антисемитско възхваляване на селските ценности и осъждане на съвременността го утвърждава като „основател на аграрния романтизъм и антиурбанизъм“.
Тези две идеи съзряват във втората половина на XIX век в контекста на движението „фьолкиш“ (völkisch, народностен), културна и социална тенденция, която обединява етноцентричния популизъм и мистиката на природата.
В основата си „фьолкиш“ е патологичен отговор на съвременността. Пред лицето на реалните изменения, предизвикани от триумфа на промишления капитализъм и националното обединение, мислителите на „фьолкиш“ проповядват връщане към земята, към простотата и приспособяването към природата.
Митичната ефективност на този извратен утопизъм се съчетава с неговата политическа пошлост обвинявайки във всички беди „рационализма, космополитизма и градската цивилизация“ и, в крайна сметка те са подменени с вечния обект на селската ненавист и негодувание на средната класа – евреите.
„Германците търсят тайнствената цялост, която ще им върне изначалното щастие, като унищожи враждебната среда на градската индустриална цивилизация, натрапена им от еврейския заговор“.
Така „фьолкиш“ се оказва неустойчива смес от културните предрасъдъци на 19 век, натрапчиви романтични идеи с антипросвещенски настроения в политическия дискурс.
Появата на съвременната екология е последното звено в съдбоносната верига, свързваща агресивния национализъм, мистично заредения расизъм и екологическите пристрастия.
През 1867 година германският зоолог Ернст Хекел въвежда термина „екология“ като научна дисциплина, посветена на изучаването на взаимодействието между организмите и околната среда. Хекел създава и своеобразна социална дарвинистка философия, която нарича „монизъм“.
Хекел вярва в арийското расово превъзходство, противопоставя се решително на смесването на расите и с ентусиазъм поддържа расовата евгеника.
Пламенният му национализъм се превръща във фанатизъм и той може да бъде приеман за човекът, който изгражда това особено мислене, което става

 

основата на национал-социализма

 

Той е един от главните идеолози на Германия по отношение на расизма, национализма и империализма.
В края на живота си той става член на Обществото „Туле“, тайна, радикална, дясна организация, изиграла ключова роля в създаването на наисткото движение.
Но тук не става дума само за лична приемственост. Пионерът на научната екология заедно с учениците си Вилибалд Хенщел, Вилхелм Белш и Бруно Виле формират в дълбочина мисленето на следващите поколения еколози, включвайки грижата за природата в плътната мрежа на регресивни социални теми. По този начин, от самото начало екологията е била свързана с крайно реакционен политически подход.
Конкретните контури на това ранно съчетаване на екологията и авторитарните социални възгледи са много поучителни. В центъра на този идеологически комплекс се намира прякото, непосредствено използване на биологични категории в социалната сфера.
Хекел твърди, че „цивилизацията и животът на народите се регулират от същите закони, като тези, които преобладават в природата и органичния живот“.
Това понятие „естествени закони“ или „естествен порядък“ дълго време е основа на реакционната екологична мисъл, съпътствано от антихуманизъм:
За монистите най-пагубната черта на европейската буржоазна цивилизация е значението, което придава на човешката личност в цялост, както и убеждението, че благодарение на уникалната си способност да разсъждава човек е способен да постигне по-хармоничен и етически справедлив социален ред.
Други монисти разширяват този антихуманистичен акцент, смесвайки биологичните и социалните категории.
Биологът Раул Франсе, признат от съвременните екофашисти за „пионер на екологичното движение“, разработва така наречените Lebensgesetze, „закони на живота“, според които естественият ред определя социалния ред.
По този начин към началото на 20 век определен тип „екологична аргументация“ наситена с дясно политическо съдържание получава представителност в политическата култура на Германия.

Die deutsche Jugendbewegung (Германско младежко движение) играе решаваща, но крайно двусмислена роля във формирането на германската масова култура през първите три десетилетия на ХХ век. Тяхното страстно преклонение пред природата, природосъобразния начин на живот и източен мистицизъм им спечелва сполучливото определение „десните хипита“, а по-късно, по-голямата част от тях се вливат в редиците на нацистите.

Странното е, че техният романтизъм изключително лесно се приспособява към съвършено различен тип политическа мобилизация – „неполитическия“ фанатизъм на фашизма.
Привлекателността, която съдържа подобна доктрина за младежта е очевидна: мащабите на кризата сякаш изискват пълен отказ от очевидните и причини.
Именно в особената форма на този отказ се крие и опасността.
Тук особено полезни се оказват и работите на още няколко теоретици. Философът Лудвиг Клагес пише през 1913 година изключително важното есе „Човекът и Земята“ – което се оказва не само „един от най-великите манифести на радикалните екопацифисти в Германия“, но и класически пример за съблазънта на терминологията на реакционната екология.
„Човекът и Земята“ е предвестник на практически всички теми на съвременните екологични движения: осъжда ускорението изчезване на видовете, нарушаването на глобалния екосистемен баланс, изсичането на горите, унищожаването на коренните народи и дивите местообитания, разрастването на градовете и отчуждаване на хората от природата.
Но в същото есе той рязко осъжда християнството, капитализма, икономически утилитаризъм, свръхпотреблението и идеологията на „прогреса“.
И всичко това през 1913 година!
Но трябва да отбележим, че Клагес през целия си живот е яростен антисемит, наричан „интелектуалният стимулатор на Третия райх, прокарал пътя на фашистката идеология“.
Неговото пълно отрицание на разума и интелекта като основополагащи за обществените отношения не може да не доведе до ужасни политически последствия. Това изключва всяка възможност за рационално възстановяване на отношенията на обществата с природата и оправдава и най-жестокия авторитаризъм.
Но еколозите явно не са си извадили поуките от живота и работата на Клагес. През 1980 година есето „Човекът и Земята“ беше преиздадено с почести от германските Зелени в качеството му на

 

„оригинален и заслужаващ уважение трактат“

 

Друг известен философ и герой на „екофашистите“ е Мартин Хайдегер, който става активен член на нацистката партия и известно време с ентусиазъм и дори с обожание подкрепя фюрера.
Неговите мистични панегирици по отношения на Heimat (родината) са допълнени от дълбок антисемитизъм, а неговите метафизично формулирани критики срещу технологиите и съвременността се сриват с популистката идеология.
Независимо, че продължава да преподава близо 30 години след падането на Третия райх, Хайдегер нито веднъж не се разкайва, да не говорим и, че не се отказва от своята причастност към национал-социализма, както и нито веднъж не осъжда престъпленията му.
След краха на Ваймарската република започва да се развива и да набира сили друга организация – германската националсоциалистическа работническа партия (NSDAP).
Опирайки се на наследството на Арндт, Рил, Хекел и останалите предшественици на национал-социализма, включването в нацисткото движение на теми, свързани с околната среда, се превръща в решаващ фактор за нарастването на популярността му и постигането на държавната власт.

 

Природата в национал-социалистическата идеология

 

Реакционните екологични идеи, чиито очертания приведохме по-горе, оказват мощно и продължително виляние върху мнозина от ключовите дейци на НСДАП.
Национал-социалистическата „религия на природата“, както я описва един историк представлява „гъвкава смес от първобитен тевтонски природен мистицизъм, псевдонаучна екология, ирационален антихуманизъм и митология за расовото спасение чрез връщане към земята“.
Всички тези аргументи би трябвало да поохладят съвременния екологически дискурс  – ключ към социално-екологичната хармония става установяването на „вечните закони на природните процеси“ (Хитлер) и организация на обществото, която съответства на тях.
Фюрерът особено обичал да подчертава „безпомощността на човечеството пред вечния закон на природата“.
Повтаряйки Хекел и монистите, в „Майн Кампф“ той обявява: „Когато хората се опитват да въстанат срещу желязната логика на природата, те влизат в конфликт със същите тези принципи, на които са задължени за съществуването си в качеството на хора. Техните действия срещу природата ще доведат до тяхното собствено падение“.
През 1934 година директорът на Имперската агенция по охрана на природата Валтер Шенихен поставя следните задачи за учебните програми по биология:
„Младежта съвсем рано е длъжна да разбере гражданското значение на термина „организъм“, тоест, координацията на всички части и органи за благото на единната и висша жизнена задача“.
Тази позната ни непосредствена адаптация на биологичните концепции към соицалните явления служи за оправдание не само на тоталитарния ред в Третия райх, но и на експанзионистката му политика, наречена Lebensraum (план за завладяване на „жизнено пространство“ в Източна Европа за германския народ).
Тя, също така осигурява връзката между идеите за

 

екологичната и расовата чистота

 

Следва да подчертаем, че това не е просто риторика: тя отразява твърдото убеждение и действителните практики във върхушката на нацистката йерархия. Хитлер и Химлер са били строги вегетарианци, както и любители на животните, увличали се от природната мистика и хомеопатията, обявявали се против опитите с животни и жестокото отношение към тях. Химлер създава експериментални органични ферми, където се отглеждали билки за СС. А Хитлер звучи като истински зелен утопист, обсъждайки авторитетно и подробно различни възобновяеми източници на енергия като алтернатива на въглищата и обявявайки хидро-, ветро- и приливната енергетика за енергетика на бъдещето.
Дори по време на войната Химлер издава декрети за „новите“ земи в Източна Европа с класическа екофашистка терминология: Lebensraum, Heimat, аграрна мистика, здравето на Народа, близостта до природата и уважение към нея (постулирани като стандарти, в съответствие с които трябва да бъде оценявано обществото).
По този начин, на ниво идеология, екологичните теми играят жизнено важна роля в германския фашизъм.
Но би било грешка да се отнесем към тези елементи като към проста пропаганда, умело разгърната за маскировка на истинския характер на нацизма.

 

„Кръв и почва“ (Blut und Boden) като официална доктрина

 

„Единството на кръвта и почвата трябва да бъде възстановено“ провъзгласява през 1930 година Ричард Валтер Даре. Тази печално известна фраза обозначава квази-мистичната връзка между „кръвта“ (расата или народа) и „почвата“ (земята и околната среда), характерна за германските народи.
За адептите на „Кръвта и Почвата“ евреите са „безродни, блуждаещи хора, неспособни на истински отношения със земята“.
С други думи, германската кръв поражда изключителната претенция за свещената германска земя и с времето се превръща в ръководен принцип за осигуряването на расово здраве и екологична устойчивост.
Опирайки се на тази концепция Даре заявява:
„Концепцията „Кръв и почва“ ни дава моралното право да завземем толкова земи на Изток, колкото са ни необходими за установяването на хармония между тялото на нашия народ и геополитическото пространство“.
Даре често е смятан за предвестник на съвременното движение на Зелените, а самите Зелени упорито подценяват фашистките елементи в мисленето му, представяйки го само като „неинформиран радикал“.
Макар че, екологичните аспекти в мисленето му не е възможно да бъдат отделени от чисто расистките му възгледи, това само показва до каква степен „екологичната аура“ се явява индулгенция за тези движения.
Но Даре сам по себе си представлява зловещ призрак на екофашизма на власт.

 

Фашистската екология в контекст

 

За да направя този потискащ и неприятен анализ по-приемлив, може все пак да направя съвършено неправилния извод, че дори най-осъдителните политически начинания понякога дават похвални плодове.
Но истинският урок се състои точно в обратното: даже най-похвалните стремежи могат да бъдат извратени и използвани за служба на престъпна диващина.
„Зеленото крило“ на НСДАП не е било групичка невинни, объркани и управляеми идеалисти или реформатори „отвътре“; те са били съзнателни покровители и изпълнители на мерзка програма, явно посветена на нечовешко расистко насилие, на масови политически репресии и военно господство над целия свят.
Техните „екологични“ увлечения съвсем не компенсират тези техни фундаментални убеждения, напротив, задълбочават ги и ги радикализират.
В края на краищата, тяхната „конфигурация“ на екологична политика, както и нейната аргументация, е непосредствено и съществено отговорна за организирано масово убийство.
Нито един аспект на нацисткия проект не може да бъде правилно разбран без изучаването на последствията му пресъздадени в Холокоста. В него екологичните аргументи също играят зловеща роля.
Не само, че „зеленото крило“ екипира антисемитизма с традиционната реакционна екология, но и предизвиква ярки расистки фантазии за органичната расова неприкосновеност и политическа мъст.
Сливането на антихуманистичните догми с фетишизацията на естествената „чистота“ дава не просто обосноваване, но и стимул за най-отвратителните престъпления на Третия райх.
Коварната привлекателност на екофашизма освобождава убийствена енергия, непозната дотогава.
И това е истинското наследство на екофашизма на власт: „геноцидът се превръща в необходимост когато е скрит под покривалото на защитата на околната среда“.
Опитът на „зеленото крила“ на германския фашизъм е отрезвяващо напомняне за политическата нестабилност на екологията.
Съвършено очевидно е, че историята опровергава безсмисленото твърдение, че „тези, които искат да реформират обществото в съответствие с природата не са леви и не са десни, а са екологично ориентирани“.
Екологичните теми могат да бъдат мобилизирани както от ляво, така и от дясно и се нуждаят от ясен социален контекст, ако искат да имат някаква политическа привлекателност.
„Екологията“ сама по себе не определя политиката, тя трябва да бъде изтълкувана, опосредствана от някаква теория за обществото, за да получи политически смисъл.
Неспособността да бъде отчетена тази опосредствана връзка между социалното и екологичното е отличителна черта на реакционната екология.
Такова преднамерено невежество заменя дългосрочните социално-екологични изследвания с екомистицизъм и има катастрофални политически последствия, доколкото сложността на диалектиката между общество и природа се срива в разчистеното Единство. Идеологически зареденият „естествен порядък“ не оставя место за компромис, неговите изисквания са абсолютни.
По всички тези причини лозунгът на много от съвременните леви „Ние не сме леви или десни, ние вървим напред“ е исторически наивен и политически фатален.

 

От Андрей Иларионов

 

Превод: Faktor.bg

Оставете коментар

Социални мрежи
Последно
ИМЕЙЛ БЮЛЕТИН

Запишете се за нашия бюлетин,
за да получавате най-интересните статии.

Още
„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

Най-големият въпрос, пред който е изправена цяла Европа сега е свързан с проточилото се излизане на Великобритания от Европейския съюз,…
Путин и Полша

Путин и Полша

Владимир Путин публично определи полският външен министър Йозеф Липски от времето преди нападението на Германия над Полша в ранните часове…
Офшорният бизнес в Източна Европа - Част 2: комодизация на гражданството

Офшорният бизнес в Източна Европа - Част 2: комодизация на гражданството

Пребиваването в страната вече е комодизирано в Гърция. Ще се случи ли същото и с гражданството?   Продажбата на гражданство…