Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Вирусологията като нагледен урок по национално бъдеще

Covid VS Socialism

Визирайки рестриктивните противоепидемични мерки на Щаба, тези дни моят политически съмишленик и духовен родственик, Иван Сотиров, написа в мрежите: „Сбъдна се мечтата на соцносталгиците – затворени граници, всякакви забрани и щабове за борба с врага!”. Като гражданин под тези му думи аз бих се разписал и с двете си ръце, но като човек, живял поравно и в недемократична, и в демократична България, ще се опитам и да ги допълня.

 

Врагът в случая е не, както беше в най-добрия от световете, класово-партиен, а вирусен. Враждебното ни отношение към него е не само естествено – и неминуемо е. То е отношение на живота към вероломно пропълзяващата към него повсеместна смърт. Но макар че посрещнахме с неприязън нашествието на коронавируса, съпротивата ни бледнее пред онази ненаситна и идеологически мотивирана врагомания, която бе сковала цялата страна за кажи-речи половин столетие. Споменът за онези времена не е чак толкова стар и е буден и до днес. А в съзнанието и в сетивността на потърпевши като мен този кървящ спомен ще будува цял един живот. Всъщност потърпевши бяха всички българи, но много от тях така и не го усетиха: само онзи, който не се движи, не усеща веригите си – установи Роза Люксембург. А не се движеха милиони: доктринерските общества са статични – динамични са само демокрациите и вирусите.

 

Та само допреди трийсетина години доносничеството не само бе взело епидемични размери, а се бе превърнало и в истинска пандемия – далеч по-страшна от настоящата, от вирусовата. По-точно е да се каже, че доносничеството се разрасна до общонационална художествена самодейност, до истински фолклор. Едно масово, едно общонародно писане и надписване, един поголовен тайнопис, в който всеки от нас беше или донасящ, или донасян, а най-често и двете ведно. Мнителността, шпиономанията и врагоманията шетаха безшумно и невидимо между хората, но ги усещаха, както споменах, само онези, които се движеха – другите, застиналите по местата си, не искаха и да ги знаят. Според спуснатите свише директиви ние ненавиждахме официално и неофициално класовия враг (външен и вътрешен) далеч по-яростно, отколкото днес ненавиждаме злосторния вирус. Тази ненавист течеше, протичаше и изтичаше под девизите на класово-партийния хуманизъм: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” и „Човек за човека е другар, приятел и брат!”. На това общонационално другаруване, приятелство и братство Радой Ралин противопостави строфите:

„Човек за човека е брат.

Как си бе, гад?!”

 

Сатирата на сатирика не спря, разбира се, гражданския маскарад, но стана за негова сметка – поуволниха го от в. „Литературни новини”, закриха, както му е редът, съответно и вестника и щафетата на ненавистта продължи в пълен ход надпреварата си по радиа, телевизии, вестници, списания и партийно-политически учебни години. Атмосферата на онези сурови и зли времена се побира цяла-целеничка в стиховете на поета-комунист:

„И после… после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата,

като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота и мрачна безнадеждност…”

 

Тези сърцати строфи можем да отнесем с чиста съвест към комунистическото общество. Макар че поетът-комунист ги бе адресирал до капиталистическото общество, към него те не се отнасяха. И така безредието става пълно.

 

Да насаждат токсична злост в името на човеколюбието – това го умеят само доктринираните циници – не и вирусолозите. Ако с тази гъста, с тази ожесточена ненавист ненавиждахме вируса, досега да сме го изпепелили без остатък. Но подобна ненавист е приоритет само на тоталитарната – не и на демократичната – държавност.

 

И така, по омраза и врагомания Партията-ръководителка несъмнено бие гнилото дребнобуржоазно общество. Бие го обаче и по опашките. Днешното стълпяване по магазините и презапасяването (според мен ненужно) с хранителни стоки е детска игра, сравнено с многолюдните ежедневни опашки пред кварталните бакалии за кило кокали или за шепа маслини. Портокали и банани пък пускаха само веднъж годишно, но за сметка на това – само по луксозните магазини на „Плод-зеленчук” в големите градове, и то само за по ден-два около Нова година.

 

И по затварянето на границите комунизмът е непобедим, и тук той бие убедително родните и международни вирусолози. Ако днес държавните ни граници са просто и само затворени, в онези човеконенавистни времена на граничната полоса се стреляше по всеки, дръзнал да потърси щастието си в съседни или далечни страни. Брой нямат нашите застреляни, ранени, пребити и вкарвани в затвора от „Гранични войски” сънародници. Така че и най-крутите, и най-рестрективните противовирусни мерки днес са в това отношение само бледо подобие на зверствата на „Гранични войски”.

 

Равносметката е ясна като ден: Суровите, но необходими противоепидемични ограничения днес не само ще прогонят от плътта ни плъзналия смъртоносен вирус – държавната битка срещу него има и едно недовидяно качество: Тя пресъздаде, макар и в много омекотен вариант, мракобесието на едно недалечно минало. Което, ако не си научим урока по вирусология и политология, ще се превърне и в наше мракобесническо бъдеще.

 

От Димитър Бочев

 

За повече анализи последвайте ни във Фейсбук и Туитър.

Абонирайте се и за канала ни в YouTube

Оставете коментар

Още
На училище по време на пандемия – за и против

На училище по време на пандемия – за и против

Оригинална публикация: toest.bg   Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение…
„Дахомейците“ и ескалацията

„Дахомейците“ и ескалацията

  Когато една задълбочаваща се политическа криза не бъде разрешена с политически средства, тя се премества на улицата, където всичко…
Печеливши и губещи при предсрочни и при редовни избори

Печеливши и губещи при предсрочни и при редовни избори

  Почти три седмици протести с различен интензитет настояват за оставката на премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев.…