* Оригинален текст на разказа на Райко Алексиев „Медицински проявления“, 1935 г.
Тежка е лекарската професия. Требва наука, требва умение, требва да знае човек кого какво го стега във вътрешностите и за коя болест какъв лек е необходим.
Това го зная от личен опит. Защото и аз некога закачих от тая професия. И то така закачих, че шегата настрана, и до ден днешен изпитвам душевно тревълнение, колчем зърна доктори и лекове.
Беше то в ония времена, когато, снабден с утвърденото от инспекцията постановление на общинското училищно настоятелство, пристигнах в определеното ми от съдбата село, за да поема браздите на народната просвета.
Установих се, с други думи, учител в Лютитрън, кацналото на подплес върху урвите балканско селище. Малко селище, разположено в центъра на немотията, далече от Бог, далече от цар, далече от медицинска помощ. Защото Бог немаше туристически куки, за да се изкачи по стръмните му чукари, царят не притежаваше кокили, за да изгази дълбоката му кал а фелдшерът от големото село от пиене, немаше време да простре лекарските си грижи и към лютитрънските неволи.
И поради тия причини на голобрадия осемнадесет-годишен даскал, освен с просветата, се наложи да се занимава с божеските работи и да държи религиозни проповеди при оброка, когато на попа от почерпване устата и мислите се сковаваха; да тълкува законите на общинската управа, когато тая последната се канеше да препусне некоя кушия и през наредби и през закони; най-после, да дава съвети на населението по разни медицински случки и напасти.
И със завидна смелост пристъпи лютитрънският просветител към гореописаните задачи. Защото, като ученик, беше се търкалял из църковните хорове и знаеше наизуст всички литургии и ектении, беше наследил от брат си – бивш студент по право – един вехт екземпляр от пълното събрание на действующите закони и по съвета на главния лекар в града беше се снабдил от бащината си библиотека с обемистия том „Домашен лекар“ – семеен наръчник по всички медицински въпроси.
Защото, запомни той думите на медика: учителът в село, дето нема лекар, требва да бъде и надзорник на народното здраве и да насажда здравна просвета в невежествената маса. А невежествена маса в Лютитрън имаше в изобилие в това отношение, защото, както споменахме, участковият фелдшер от пиене не смогваше да се допре до тази забутана по чукарите маса.
И ето защо споменатата маса, като узна, че даскалът има голема книга, в която пише по всички болки, наостри уши и почна да се тътри пред вратата му за помощ и упътване.
— Даскале, я виж какво пише в книгата за цицина от ударено.
— Даскале, жена ми я свива под лъжичката, та чак света й се замайва. Какво ще речеш?
— Даскале, за изкълчено…
— Даскале, за изкилено…
— Даскале за урочасано…
И даскалът отваряше дебелата книга, прочиташе на кое каква първа помощ е нужна и даваше съвети. И по цело село, та чак в затънтените колиби славата му така се разнесе, че не минаваше ден да се не яви пред къщата му човек за помощ и съвет. Само селските ергени, които подозрително изглеждаха голобрадата му физиономия, лъскавата му гумена яка и хварчащата половинметрова връзка, се държаха враждебно към знанията му, виждайки в изконтената просветителна персона, опасен съперник пред селските моми.
Но когато се убедиха, че даскалът не проявява никаква склонност към едрогръдестите селски хубавици, а, нарамил китарата, всека събота тръгваше по околните села, да търси в средата на даскалиците случаи за своите романтически проявления, и те започнаха да търсят неговите съвети. И то по такива въпроси, за които в благонравствени писания не бива да се отваря дума.
Въпроси, тъй да се каже, от крайно деликатно ергенско естество, които караха чистата даскалска душа да изпитва стеснение и направо заставяха голобрадия му образ да се залива в червенина.
— Кажи де, даскале, виж там у книгата какво пише… Ще мине ли от баяне, или ще требва некакъв лек?
Даскалът прелистваше дебелия медицински наръчник, прочиташе всички упътвания, който той даваше по деликатния въпрос, и не желаейки да издаде невежеството си в тая област, сериозно отсичаше:
— Разкопчай се да видим.
И след като хвърляше стеснителен поглед върху заболелата от любовни напасти телесна част и след като разпитваше за всички признаци и болезнени проявления, поставяше диагнозата:
— Загазил си, друже по-скоро в града при доктор да се лекуваш, докато е време.
Селските моми, онези, разбира се, които не беха срамливи и имаха належаща нужда от съвет, не останаха по-долу от ергените и сегиз-тогиз некоя ще го срещне по здрач, излеко ще се приближи и ще пришепне:
— Даскале, срам не срам, да ми кажеш лек за пустото му тегло… огин да го гори, да му скокнем на гробеца ега… лъга ме, лъга ме, че ще се земем и ей на какво дередже ме докара…
Невинната и чиста душа на просветителя изпадаше в още по-големо стеснение, отколкото с ергенските въпроси и, бидейки краен невежа по материята в която го просвещаваше селската мома, измънкваше под носа:
— Това, моме, си е твоя работа. Книгата ми там не помага, ами гледай да се ожените по-скоро… па викайте ме за кръстник.
И така славата ми се разрасна до такива размери, че и дедо поп, който не особено дружелюбно гледаше дългата ми „сцуолизка“ коса, започна да приседа до мен, да се изкашлюва като дръглива коза и да ми подмета:
— Хм… такова, даскале, щерката нещо линее… яде я безбели отвътре…
Тъкмо това линене на попска дъщеря стана причина до ден днешен да изпитвам тревълнение при спомена за некогашното си вмешателство по медицинските въпроси.
Известна ми беше тая щерка, известна ми беше и с огнените погледи, с които ме прострелваше, колчем поминеше край нас; известна ми беше и с къшното си кикотене, с което огласяваше улицата, когато с дружки минаваше край училището, в което вливах ум и разум в главите на селските сополанчета; известна ми беше и с ябълките, дюлите и орехите, които ми пращаше по братчето си с поздравлението: „На, даскале, кака ти праща да си зобнеш“.
Та именно защото ми беше известно това, дето гризеше попската щерка, аз приятелски успокоявах дедо попа, колчем отваряше въпрос за „нефелитото й здравословие“, както сам се изразяваше.
— Ще й мине, дедо попе, нищо и нема.
— Абе я мине, я не мине, даскале, знам ли аз? Оно, както я е загризало, току-така нема да мине… ами требва един преглед, да се види що й е на завалията. Оти, истина, може да е от мерак. Ама може и да е от некоя болка.
При думата мерак, дедо поп ми хвърляше един от оние попски погледи, чието съдържание не може да се измери и с дяволията на най-големия сатана.
Аз, обаче, не давах вид, че забелязвам хитрото пламъче в малките му зелени очички и го утешавах, че всичко ще мине.
И тъй се нижеха дните на тая тъмна болест, докато една вечер самият кмет не дотърча в малката ми самотна стаичка и не проплака:
— Ела бе, даскале, ела да видиш, какво й е… Побеляло е момичето, ни шава, ни мърда и току вика: „Ох, леле мале, чернее ми, викнете даскалчето за лек“. Дедо поп притича с коня до другото село за фелчера, а пък мен помолиха, нали сме рода, да дойда да те викна, та да кажеш, какво да се прави до като фелчера дойде.
Взимам аз дебелата книга, намирам в съдържанието й главата за припадъците, превивам ъгълчето на съответната страница и се запътвам с кмета към къщата на попа.
В къщи никого. Ни поп, ни попадия. Попа бил, както ми се изясни и по-рано, за фелдшера, а попадията щукнала да вика баячката. А и кучетата се беха смълчали в пълно състрадание.
— Влез, даскале, – бутна една врата кметът и аз се намерих в една широка низка одая, в единия ъгъл на която върху железен, украсен с лъскави топки и покрит с бели чисти завивки креват забелязах своята нещастна пациентка.
— Какво ти е, моме, как се чувстваш?
— Ох, зле, даскалееее… зле съм! Простенва, като че се намира в обятията на смъртта, примижалото попско чедо.
— Ами де усещаш да ти е зле?
— Ох тука, тукаааа…
И с бързина, която не ми позволи да проявя и най-малкото съпротивление, тя измъкна изпод завивката ръцете си, сграбчи с едната рошавата ми глава, обви с другата врата ми и така силно ме притисна до откритите си възвишения, че неволно се изхлузих от стола, на който бех седнал, и се струполих на колене пред леглото.
Правейки усилия да освободя затисната си между яките лакти рошава глава, аз безпомощно потърсих с очи кмета за първа помощ…
Но той… кметът, селският глава, блюстителят на законите и пазителят на личната свобода се хилеше като циганин на чорбаджийска софра и отваряйки вратата, дръпна попа който се измъдри внезапно на прага, и двамата, заедно с попадията се понесоха като градоносен облак в стаята.
— Е, дедо попе, щом се обичат, хаирлия да е! – подло се изкикоти кметът.
— Да бъдат благословени во имя отца и си…
Преди да изрече „и сина“, аз след едно гигантско усилие успех да изскубна злочестата си глава и, оставяйки в пръстите на пациентката си кичур от дългата си коса, подкрепен от избликналия след първото смущение кураж, понесох подплашеното си Аз право към градоносния облак. И стоварвайки един юмрук в козята физиономия на дедо поп, който се опита да ми препречи пътя, изхвръкнах на пруста и като фурия се понесох към улицата, сподирен от гръмкия лай на попските кучета, които, кой знае отде, връхлетеха отгоре ми…
………………………………………………..
Тъй завърши последното ми съприкосновение с медицинската наука. Никога след това не отворих уста да дам некому съвет, нито прелистих дебелата книга. Защото всичката ми охота за народополезна здравна дейност изчезна в тая злокобна нощ, а дебелата книга… остана на разположение на болната попска щерка, до като се намери некой по-подходящ, който да й излекува това, дето я гризеше и насмалко щеше да изгризе и мен.
За повече статии последвайте ни във Фейсбук и Туитър.
Абонирайте се и за канала ни в YouTube
