Сблъсъкът на мнения в конфликтния анализ може да се анализира като естествено или неестествено противопоставяне на идеологически позиции, които са израз на реални или нереални обществени конфликти. В условия на ценностно-единно общество възникващите конфликти са нещо естествено и те както допринасят, така и са доказателство едновременно и за стабилността на системата, и за нейното развитие „в правилна посока“. В ценностно разделените общества обаче наличието на конфликти се разглеждат като нещо недопустимо, нещо, което трябва да се премахне или да се прикрие, защото се смята, че конфликтите разрушават целостта и стабилността на обществената система и водят не до нейното развитие, а до застой или деградация.
Преди 30 години американското общество като цяло бе ценностно единно, убедено, че американската политико-икономическа система е най-добрата работеща система в света и изобщо западният модел на развитие е приложим навсякъде, защото води до просперитет и освобождение на хората. Но днес това не е така. Новите реалности разкриват едно ценностно разделено и противопоставено на две непримирими една към други групи в американското общество – нещо подобно на разделението в българското общество в десетилетието след 1989 г. Освен това днес не съществува предишната вяра във всеобщата приложимост на демокрацията и нейните ценности в целия свят.
В самото американско общество това произтече най-общо от кризата на модела на съвременната либерална демокрация и нейната тясна връзка с модела на пазарната икономика. Защо възникна тази криза и беше ли тя естествен резултат от развитието е въпрос, който все още няма еднозначен отговор. Една от причините е свързана с хипертрофираното разрастване на пазарния модел, на консуматорското общество и изобщо на крайно хедонистичната култура на необуздано потребление, присъщ за развитието на западната цивилизация. Друга причина е западното самоуспокоение, че е дошъл „краят на историята“, само че не като окончателна победа на пруския държавен модел ала Хегел, не като възцаряване на световния комунизъм ала Маркс и Ленин, а на безконкурентната победа на модела на либерална демокрация. Трета причина е свързана с подмолната идейно-политическа работа от половин век насам в посока на левичарско „усъвършенстване“ на либералната демокрация чрез разрушаване на базовия либерално-демократичен консенсус с помощта на ултралибералните левичарски оръжия на „мултикултурализма“ и репресивната „политическа коректност“.
У нас имплозията на комунистическата политико-икономическа система не доведе, за разлика от централно-европейски страни като Полша, Чехия и Унгария, до обединение на обществото на основата на ценностите на успешния политико-икономически синтез между демокрация и пазар, а до тотално разделение и противопоставяне между привържениците на либералната демокрация и пазарната икономика от една страна и техните противници – привърженици на системата на централно планиране и на комунистическата диктатура. Последните, макар и под друго име и „под чуждо знаме“ все още доминират ако не напълно политически, то поне като обществен манталитет.
Затова и опитите от 30 години в българското общество да се извърши качествена и необратима позитивна промяна на обществената система като приобщаване към цивилизования свят претърпяха само частичен успех – в периода на реформите на ОДС от 1997 г. до 2001 г. За съжаление от вече почти две десетилетия позитивната промяна на обществото става все по-трудно осъществима, а все по-видима става обратната тяга към реставрация на банкрутиралия съветско-комунистически модел на развитие.
От 2001 г. на практика у нас, както и в целия свят започна т.нар. „популистки Zeitgeist“, т.е. възход на популистката демокрация, която доведе през последните години в много страни на власт популистки или националпопулистки правителства. В тази ситуация обществената конфронтация се засили на основата на появата на нов кливидж в центъра на политическия живот – между старите рационални и политико-идеологически оформени като цяло либерални елити и новите ирационални и неидеологизирани анти-либерални елити на популистката демокрация.
В такава ситуация опитите за адаптация и приложение на предимствата на „най-добрата обществена система“, олицетворена в западния модел на развитие, се натъкна у нас на още едно препятствие – популизмът от 2001 г. насам подменя рационалната алтернатива с развитие, което следва прищевките на едно все по-слабо информирано и манипулирано мнозинство, което води до нова опасна тенденция – превръщането на популизма в охлокрация.
При една неконсолидирана демокрация като българската това естествено води и до политически завой обратно към авторитаризъм и командна олигархична икономика.
В американското общество на консолидирана демокрация тази опасност не съществува в такива размери, но това не прави американският проблем с развитието на демокрацията и пазара по-малък от българския. Разпадането на базисния консенсус на основата на модела на либерална демокрация и пазарна икономика в САЩ доведе до две тенденции в условията на доминираща популистка демокрация. Първата е свързана с радикализацията на политически противопоставящите се групи в американското общество, обединени около двете основни политически партии. Американската либерална левица става все по-лява и все по-социалистическа в европейски аспект. Американската либерално-консервативна десница става все по-радикално консервативна и националистически изолационистка.
Втората тенденция е свързана с това, че не се забелязва възможност за изграждане на нов базисен консенсус в близко бъдеще, защото още не е избистрена основата на този нов консенсус.
В световен мащаб в момента две събития допринасят за популистката демокрация – хибридната война, която подмолно се води против основните демократични ценности и пандемията коронавирус, която едновременно затваря отворените западни общества и „отваря“ пътя на нови популисти, още по-радикални от предишните.
Да вземем отношението към пандемията коронавирус. В американското общество сблъсъкът по повод пандемията е изключително остър и е свързан, както и навсякъде, с противопоставяне на две гледища – кое е по-опасно – пандемията за живота на хората, или затварянето на икономиката и икономическа катастрофа като следствие от това затваряне. Президентът Тръмп и днешната американска десница настояват за отваряне на икономиката, докато американската левица го смята за предателство към живота и здравето на американците. Днес по улиците на САЩ малкото пешеходци могат лесно да бъдат разпознати политически – демократите ходят задължително с маски и ръкавици, а привържениците на Тръмп – без маски и ръкавици. Първите искат „затваряне“, вторите „отваряне“ на икономическия живот.
У нас е точно обратното – либералите настояват за „отваряне на икономиката“, за премахване на ограничителните мерки, докато проправителственото мнозинство иска и води политика на постепенно отпадане на ограниченията. Традиционните левичари остават маргинализирани, настоявайки едновременно за „всичко“ – и за защита живота на гражданите, и за „социална защита“ и за „премахване“ на ограниченията. В тази ситуация България изглежда по-нормална от САЩ, поне в това отношение.
Основно е обаче да се разбере и осъзнае необходимостта преодоляване на ирационалния популизъм и левичарските заблуди след края на кризата.
Алтернативите са две – или изграждане на нов политико-икономически модел, който се връща към класиката в отношенията между свободен пазар и либерална държава, или се реализират две противоположни, но еднакво пагубни крайности – на неограничения пазар или на неограничената държавна намеса. Необходимо е ново взаимодействие, който преодолява противоречията между днешната неолиберална икономическа система, която поражда необуздан консумативизъм и води до увеличение на пропастта между бедността и богатството и връщане ролята на държавата като законен ограничител на свободния пазар. Това поражда необходимост от коригиране на модела на либералната демокрация, но не към хипертрофия на свободите, краен индивидуализъм, привилегии на фабрикувани политически малцинства и уравниловка, а към върховенство на правовата държава и закона, личната отговорност, справедливото преразпределение на благата и равенство пред закона.
Възстановяването на връзката между пазар и демокрация чрез разумни и отговорни политики, лишени от крайности е алтернатива на задълбочаване на противоречията и конфликтните зони на ирационални вражди, което е вече сериозна заплаха за цивилизования живот.
Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter
или да ни подкрепите ТУК
