На училище по време на пандемия – за и против

На училище по време на пандемия – за и против

Снимка: Pexels
Снимка: Pexels

Оригинална публикация: toest.bg

 

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

 

аргументите против връщането на децата в училище.

 

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителитезначителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

 

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

 

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

 

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

 

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

 

От

 

 


Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter

или да ни подкрепите ТУК

Оставете коментар

Още
„Дахомейците“ и ескалацията

„Дахомейците“ и ескалацията

  Когато една задълбочаваща се политическа криза не бъде разрешена с политически средства, тя се премества на улицата, където всичко…
Печеливши и губещи при предсрочни и при редовни избори

Печеливши и губещи при предсрочни и при редовни избори

  Почти три седмици протести с различен интензитет настояват за оставката на премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев.…
Безсмъртен спомен за една несъстояла се смърт

Безсмъртен спомен за една несъстояла се смърт

  „Не върви пред мен – мога да не те следвам. Не върви след мен – мога да не те…