Политикът е човек, с чиято политика не сте съгласен;
ако сте съгласен с него, той е държавник.
Томас Карлайл (1795–1881 г.) – шотландски есеист и историк
Единствената държава в света, където всяка година биват извършвани избори, това са Съединените американски щати.
През всяка високосна година, в първия вторник след първия понеделник на месец ноември американските гласоподаватели участват в избори за президент и вицепрезидент на страната. Тогава с нов шестгодишен мандат биват избирани и една трета от 100-те сенатори в американския Конгрес, както и целият състав от 435 заседаващи в Камарата на представителите. Легален кандидат за сенатор е всеки навършил 30 години, гражданин на САЩ най-малко от 9 години и резидент на щата, от който участва в изборите, за да бъде негов представител.
В 48 от щатите мандатите на губернаторите са четиригодишни, а в Ню Хемпшир и Вирджиния – двегодишни. В 36 щата и 3 територии (Гуан, Вирджиния Айлъндс и Норт Мариана Айлъндс) губернаторските избори съвпадат с междинните избори. В 9 щата и 2 територии изборите за губернатор съвпадат с президентските; в щатите Кентъки, Луизиана и Мисисипи те се провеждат в годината преди гласоподавателите да определят стопанина на Овалния кабинет в Белия дом, а в щатите Ню Джърси и Вирджиния изборите за губернатор са в годината след президентските избори. Щатските законодателни събрания се избират на всеки две години. На ниво отделни щати се избират генералните прокурори и други длъжностни лица, а на местно ниво – кметове, съветници, ковчежници, клеркове, съдии, шерифи, констабли, надзиратели на училищата и пр.
При изборите за 45-ия президент на Съединените американски щати първият вторник след първия понеделник на месец ноември на високосната 2016 г. се падна на дата 8-ми. Тази година важният ден е 3 ноември.
Не е прецизно, а и не отговаря на фактическото положение, да бъде твърдяно, че „изборите за президент на Съединените щати през 2016 г. са били на 8 ноември“. Понеже чрез своя глас пълнолетните американци над 18 години, които са пожелали да гласуват, не избират пряко своя държавен глава. Ето защо по-вярно е да бъде казано, че чрез своя глас на 8 ноември 2016 г. редовите американци с право на глас дадоха старт на процедурата за избор на президент и вицепрезидент на страната.
Да участва в изборите за президент има право всеки, който по рождение е гражданин на Съединените американски щати, би имал навършени 35 години към деня на евентуалното си встъпване в длъжност, и през последните четиринадесет години живее в страната.
Парадокс е, че жителите на федералния окръг Колумбия, където е разположена столицата Вашингтон, до 1961 г. не участват в изборите за президент. Генезисът на тази ситуация е назад във времето. През дълъг период от историята на страната мнозинството в града са били афроамериканците, понеже тук никога не е имало промишленост, а само управленски институции и нискоквалифициран персонал от афроамерикански произход, като белите държавни служители, заедно с членовете на своите семейства, когато са ги придружавали във Вашингтон, са били малцинство. Ето защо градът дълго време не получава право на самоуправление, тъй като федералните власти се опасявали, че тогава столицата би станала по-трудна за управление, стабилна и пригодена за дейността на държавните учреждения. Несъмнено тази ситуация директно противоречи на американските закони, затова и „основанието“ за нейното съществуване е твърде ловко скроено. Аргументът е, че столицата на държавата би трябвало да е максимално деполитизирана, за да е в състояние която и да е администрация, дошла на власт след изборите, независимо от нейната партийна принадлежност, да попадне в благоприятна за изпълнение на функциите й среда. Не е пропуснато това положение да бъде наложена по „демократичен“ начин: било е мобилизирано националното обществено мнение, срещу което позицията на самите жители на федералния окръг Колумбия (District Columbia – D. C.) се оказва подкрепена от едно незначително малцинство в национален мащаб. Като резултат, то и понастоящем населението на D. C. няма представителство в Конгреса на САЩ, въпреки че жителите на окръг Колумбия добросъвестно си плащат федералните данъци, които се вливат в хазната, с която се разпорежда същият този Конгрес. В знак на несъгласие върху всички автомобили, регистрирани в окръг Колумбия, включително и автопарка на президента и членовете на неговия кабинет, по решение на местните власти, е нанесен съкратен вариант на лозунга на въстаналите северноамерикански колонисти срещу господството на английската корона, събираща им данъци, без да им предоставя представителство в английския парламент: „Данъци без представителство“. Оригиналният текст, отразил духа на Американската революция, е: „Няма данъци без представителство!“
Всъщност президентът на Съединените щати е избиран от Електоралната (избирателна) колегия. Това се хората (електори), селектирани или избрани от всеки щат, за да се срещнат изключително с цел да дадат гласовете на своя щат за избирането на президент и вицепрезидент на страната, както постановява конституцията на Съединените щати. Броят на електорите от всеки щат е равен на общия брой на сенаторите (двама) и членовете на Камарата на представителите от съответния щат.
Процедурата за определяне на електорите варира в различните щати. Най-често срещаните варианти са издигането на кандидатурите по време на партийните конгреси на щатско ниво или посредством гласуване на централния комитет на партията във всеки щат. Възприета традиция е електорите да бъдат утвърждавани след като са демонстрирали своята преданост в служба на една или друга политическа партия. Ценна препоръка е ако притежават лични или политически контакти с кандидата за президент. Кандидатите за електори се назначават от структурите на политическите партии във всеки щат няколко месеца преди изборния ден. Има щати, в които одобряването на кандидатите за електори преминава през ситото на „праймъриз“ (предварителни избори), заедно с другите кандидати на дадена партия. В други щати, като например Оклахома, Вирджиния и Северна Каролина, електорите получават номинации на партийните конгреси. А в Пенсилвания електорите биват назначавани от комитетите за предизборна кампания на всеки кандидат. Тази процедура има за цел да минимизира шанса за появата на недобросъвестни електори (faithless electors). Например, при президентските избори през 2016 г. 7 електори от три щата (1 от Хаваите, 2 от Тексас и 4 от Уайоминг) гласуваха за кандидати, с които не са свързани според партийното им поръчителство.
Електорите не са длъжни да гласуват по начина, по който мнозинството от избирателите в техния щат го е направило, въпреки че обикновено те действат именно така и победителят при гласуването в щата получава всички гласове от щата в Избирателната колегия. Това правило на практика е валидно във всичките петдесет щата, с изключение на Мейн и Небраска, които имат свои правила. Там законът позволява на електорите да гласуват пропорционално на подадените гласове при „народния вот“ за един или друг кандидат за президент, т. е. електоралните гласове могат да се разделят. Например един от електорите от щата Мейн през 2016 г. гласува за Доналд Тръмп, а другите трима – за Хилъри Клинтън. Конституцията на Съединените щати изисква от електорите да дадат своя глас при гласуването за президент и вицепрезидент, като поне едно от двете лица не е жител на щата, чийто представител е електорът. По този начин се гарантира, че президентският и вицепрезидентският кандидат няма да са жители на един и същи щат. При отсъствието на федерален закон, който да задължава електорите да гласуват за кандидата, който е бил предпочетен от гласоподавателите на съответния щат, е имало случаи, когато електорите противоречат посредством гласовете си на своите избиратели и отдават предпочитанието си в електоралната колегия на друг кандидат. Такива случаи в историята на президентските избори в Съединените американски щати са единични и сравнително редки, като нито веднъж не са успели да обърнат крайния резултат от изборите.
Механизмът за интегриране на гласовете на всички електори от даден щат в полза на кандидата, спечелил мнозинството от гласовете, води до няколко последствия. Първо, той превръща спечелването на гласове в електоралната колегия практически невъзможно за кандидатите от „трети“ партии или независими политически формации, тъй като би им се наложило да получат мнозинството от гласовете на избирателите като минимум поне в един щат. Второ, изключително важна роля в изборите притежават т. нар. „колебаещи се щати“ (swing states), в които традиционно липсва установено доминиране на републикански или демократичен електорат. Понеже гласовете на избирателите в такива щати претърпяват темпорални флуктуации от едни избори към следващите избори и са неопределени като предпочитание, то предизборните щабове на кандидатите са принудени да им отделят повече време, като на практика пренебрегват щатите, които са населени от гласоподаватели, чието мнозинство е трайно ориентирано към една от двете основни партии в страната.
Процедурата за избиране на стопанин на Овалния кабинет в Белия дом посредством Електорална колегия създава възможността за американски президент да бъде избран кандидатът, който в национален мащаб е получил по-малкото гласове на (първичните) избиратели – т. нар. „народен вот“. Това е така, понеже в САЩ единадесет от щатите имат жители, които превъзхождат по численост цялото останало население на страната. Откъдето следва, че който от кандидатите в президентската надпревара спечели мнозинство във всичките тези единадесет щата, то съответните електори в Избирателната колегия ще имат числено предимство пред останалите електори от другите щати и са в състояние самостоятелно да определят бъдещия президент на страната.
Но – поне теоретично, – в тези единадесет щата спечелилият мнозинството от гласовете на избирателите може да има превес само с 1 глас във всеки от щатите, тоест във всичките единадесет водещи по население щати победителят ще има преднина общо само единадесет гласа. Докато в останалите 39 щата той може да загуби от своя съперник с разгромяваща разлика, дори с милиони гласове. Тъй като обаче електоралните гласове на тези 39 щата са по-малко от броя на електоралните гласове в Избирателната колегия на единадесетте най-населени щати, то победата – дори с огромна разлика, – в броя на подадените гласове в тридесет и деветте останали щати не променя крайния резултат от решението на Избирателната колегия.
Ето защо съществуват различни варианти, при които Избирателната колегия може да избере кандидат, който не е спечелил мнозинството от общия публичен вот. Президенти, които не са спечелвали мнозинството от народния избор, но гласуването в Избирателната колегия е било в тяхна полза, са Ръдърфорд Хайес, който побеждава Самюел Тилдън само с един електорален вот през 1876 г. (4 300 590 „народни“ гласа за С. Тилдън, но само 184 електора в негова подкрепа, срещу 4 036 298 „народни“ гласа за Р. Хайес, като 185 електора го подкрепят). Джон Куинси Адамс през 1824 г. получава 114 023 „народни“ гласа и 84 електора са в негова подкрепа, като в същите президентски избори Андрю Джаксън регистрира 152 901 „народни“ гласа и 99 електорални вота, а трети по общия брой подкрепили неговата кандидатура „първични“ избиратели е Уилям Крауфорд с 46 979 гласа и 41 електорални вота. Но понеже нито един кандидат не спечелва необходимото мнозинство в Избирателната колегия, изборът на бъдещия президент, съгласно конституцията, е предоставен на Камарата на представителите, като гласуването е само за първите трима от общо четиримата кандидати за най-висшия държавен пост. Класиралият се на четвърто място Хенри Клейс с 47 217 „народни“ гласа и 27 електора в своя подкрепа пренасочва гласуването в Камарата на представителите на щатите, в които той е спечелил изборите, в полза на Джон Куинси Адамс, който по този начин събира необходимото мнозинство в Камарата на представителите, за да бъде избран за следващия американски президент. Гроувър Кливлънд в изборите за президент през 1888 г. получава 5 540 329 „народни“ гласа, но само 168 електора в своя подкрепа, докато неговият съперник Бенджамин Харис, макар че получава само 5 439 853 „първични“ гласа, т. е. със 100 476 гласове по-малко от победителя в „народния“ избор, в електоралната колегия си осигурява печелившите 233 вота за своята кандидатура. Без да е спечелил по общия брой „народни“ гласове, Джордж Буш печели срещу Ал Гор през 2000 г., както аналогично и Доналд Тръмп срещу Хилъри Клинтън през 2016 г., макар и да получава 2 868 691 „първични“ гласа по-малко, от общо 136 669 237, или 62 984 825 срещу 65 853 516, т.е. 46,09 %, спрямо 48,18 %, като останалите 5,73 % са за други кандидати или „за никого“.
Избирателната колегия не заседава и не се среща като единен орган, а във всеки щат съответните електори се събират в щатските административни центрове (столици) в първия понеделник след втората сряда на месец декември и гласуват. Бюлетините биват подпечатани и изпратени на председателя на американския Сенат (вицепрезидента на САЩ) и биват отворени на 6 януари преди общата сесия на американския Конгрес. Системата значи е такава, че народният вот във всеки щат дава на победителя в това гласуване всички съответни гласове на щата в Избирателната колегия, независимо колко голяма е разликата в подадените гласове за отделните кандидати, дори да е минимална.
Президентските кампании от началото на 80-те години на ХХ в. (първия мандат в Белия дом на Роналд Рейгън), бяха фокусирани върху щатите с голям брой гласоподаватели и игнорираха щатите с по-малко население. Избирателите в тези по-малки щати са лишени от внимание, представяне и контакти с националните кандидати – именно съперниците за президентския пост.
Ето как идеята за демократично управление – следствие от волеизлиянието на мнозинството от избирателите, партокрацията в Съединените щати умело трансформира чрез финансовите потоци към избирателните кампании в добре насочени усилия за спечелване на изборите в щатите с голямо население. Именно затова са правени много опити и са полагани усилия, особено от политически аутсайдери спрямо двете основни партии в Съединените щати – Републиканската и Демократическата, да бъде премахната системата за Избирателна колегия, като президентът и вицепрезидентът биват избирани посредством пряко гласуване.
Един пряк народен вот би подтикнал – поне теоретично, – кандидатите за стопани на Овалния кабинет в Белия дом да посещават всички щати без презрителна дискриминация към по-малките измежду тях, както и да премахнат възможността потенциалният губещ кандидат в общонационален мащаб по общ брой спечелени гласове да елиминира своя съперник чрез пресметливи маневри за спечелване на изборите именно в щатите с по-голям брой население, достатъчни да му осигурят необходимото мнозинство електори за неговото избиране като американски президент.
Още по време на първичните дебати на Филаделфийския конвент през 1787 г. неколцина делегати застъпват становище за всенароден пряк избор на изпълнителната власт, тоест за определянето на президента и вицепрезидента. Но „бащата на Конституцията“ Джеймс Медисън изразява опасения, че такава договореност може да доведе до изкривяване на резултатите от изборите в полза на избирателите от Севера за сметка на южните щати, в които най-голяма част от населението са робите, които нямат право на глас. Докато при системата за определяне на президент и вицепрезидент посредством гласуване в електоралната колегия, южните щати не биха били дискриминирани, тъй като броят на електорите от даден щат, в частта му, която е равна на броя на щатските представители в долната камара на Конгреса, е пропорционален на цялото население, включително и робите.
Ловък метод за манипулиране на принципа за управление на мнозинството от избирателите е чрез административното пренареждане на избирателните райони (на англ. език – „reapportionment“).
В конституцията на Съединените американски щати, параграф І, раздел ІІ, постановява, че населението на страната трябва да бъде преброявано на всеки десет години, така че разпределението на членовете на Камарата на представителите по щати да бъде актуализирано на сравнително кратки периоди от една декада. Всеки щат има най-малко един представител в долната камара на Конгреса. Големината на броя на резидентите като население, т. е. сумарно гражданите на САЩ, както и тази част от населението там, която не притежава това гражданство, определя дали щатът ще запази броя на своите представители в долната камара на Конгреса, ще ги увеличи или ще ги намали след поредното преброяване. Прерайонирането на изборите се е извършвало на всяко кръгло десетилетие с изключение на това, което се падало на 1920 г. До 1870 г. робите са били преброявани като три пети от пълноценен избирател. От 1970 г. (с изключение на 1980 г.) военнослужещите и цивилните служители извън границите на САЩ, заедно с членовете на семействата им, които ги придружават по месторабота, биват включвани в избирателните списъци на щата по постоянното им местоживеене. Резидентите на окръг Колумбия, Пуерто Рико и островните територии на Съединените американски щати не са включени в избирателните списъци за райониране, тъй като те не излъчват свои представители за долната камара на Конгреса.
В Камарата на представителите заседават, без право да гласуват, по един представител от Американски Самоа, окръг Колумбия, Северните Мариански острови, Вирджинските острови, със стандартни двугодишни мандати и представител на Пуерто Рико с четиригодишен мандат. Тези представители имат право на глас в съответните комитети на Конгреса. Първият състав на Камарата на представителите, избран през 1789 г., има 65 члена, според установения брой от конституцията. Щатите Вирджиния (10), Масачузетс (8) и Пенсилвания (8) излъчват най-много представители. Щатите Аляска и Хаваите получават всеки по едно място в Камарата на представителите, когато получават статут на щати (1959 г.) и временно повишават общия брой на конгресмените в долната камара на Конгреса до 437, докато преброяването на населението на САЩ през 1960 г. и съответното райониране по броя на жителите в отделните щати възстановява предишното статукво, като населението на щатите Аляска и Хаваите участва в районирането до 435 места в Камарата на представителите.
Оригинално пренареждането променя само районите за избиране на членове на американския Конгрес, като се започне с 65 членове и съответните райони в първата сесия на американското законодателно събрание. След 1790 г. цензът нараства до 106 членове на Камарата на представителите и се увеличава след това едва при присъединяването на нови щати в състава на държавата. Едва през 1910 г. закон, приет от Конгреса, фиксира броя на избирателните окръзи за избиране на членове на Камарата на представителите на 435. Пренареждането на конгресните, щатските и местните избирателни окръзи е било контролирано изцяло от щатските и местните закони, докато Върховният съд решава (през 1962 и 1964 г.), че небалансираните окръзи са противоконституционни. Висшата съдебна инстанция също решава, че пренареждането на конгресните райони и тези за избиране на членове на двете камари на щатските събрания трябва да се основава на паритет на броя на гласоподавателите и установява правилото за равенство на гласовете. Като резултат, всички конгресни и щатски избирателни окръзи трябва да имат еднакво население вътре в границите на щата и не могат да бъдат съставяни неестествено, за да облагодетелстват или да възпрепятстват волеизлиянието на политически или етнически групи.
Понастоящем общият брой на електорите е равен на сбора от общия брой на сенаторите – по двама от всеки щат, тоест общо сто, плюс общият брой на представителите в Камарата – 435, като се добавят и три броя за федералния окръг Колумбия. Неговите жители, сред които е и населението столицата на страната град Вашингтон, получиха правото да определят трима електори благодарение на 23-та поправка към Конституцията, приета едва през 1961 г. До този момент жителите на столицата и целият окръг Колумбия бяха изключени от участие в президентските избори. Първото им участие в определянето на ръководителя на изпълнителната власт на федерално ниво е през 1964 г., когато за президент е избран Линдън Джонсън.
Пълният брой на електорите е 538. Мнозинство от 270 гласа е необходимо за изборна победа. При положение, че нито един кандидат не получи магическия брой гласове на електори (в случай, че има трима кандидати за президент, печелили изборите в отделни щати), то съгласно 12-тата поправка на конституцията на САЩ, приета през 1804 г., Камарата на представителите избира президент, а Сенатът – вицепрезидент. Ако ли пък всеки един от двамата кандидати спечели по 269 електорални гласа, то на 6 януари в годината след проведените избори, на общо заседание на двете камари на Конгреса, бива извършен изборът на президент и вицепрезидент. Като всеки щат притежава един глас и, следователно, за победа е необходима подкрепата на 26 щата.
От Славчо Кънчев
Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
Следва продължение
Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter
или да ни подкрепите ТУК
