Стигнах до извода, че политиката е нещо твърде сериозно, за да се остави на политиците.
Шарл де Гол (1890–1970 г.) – френски генерал, президент на Франция (1959–1969 г.)
Приемането на 12-та поправка на американската конституция е следствие от недостатъчната прецизност, с която първоначално е постановен параграф ІІ, раздел І в нея: „Изпълнителната власт се осъществява от Президента на Съединените щати на Америка. Той заема своята длъжност в продължение на четиригодишен срок, и неговият избор и изборът за същия срок на Вицепрезидента се извършва по следния начин: Всеки щат назначава по установен от неговото Законодателно събрание ред електори в количество, равно на общото число сенатори и представители, които щатът има право да изпраща в Конгреса, но не могат да бъдат назначавани като електори сенатори, представители (в Камарата на представителите на американския Конгрес или в самите щатски законодателни събрания – бел. авт.) и лица, заемащи отговорна или платена длъжност в служба на Съединените Щати.
Електорите се събират по своите съответни щати и гласуват с бюлетина за двете лица, от които поне едното не трябва да бъде жител на един и същи с тях щат. След това те съставят списък на всички лица, за които са били подадени гласове, с посочване на броя на гласовете, подадени за всеки от тях. Списъкът се подписва и удостоверява от електорите, а после се изпраща в запечатан вид до местопребиваването на Правителството на Съединените Щати на името на председателя на Сената. Председателят на Сената в присъствието на Сената и на Камарата на представителите отваря всички удостоверени списъци, след което извършва преброяване на списъците. Лицето, получило най-много гласове става президент, само ако това число превишава половината от броя на всички електори. Само ако това мнозинство от гласовете са получили няколко души или за тях са подадени равен брой гласове, то Камарата на представителите непосредствено избира с бюлетини един от тях за президент, ако нито едно лице не събере мнозинство от гласовете, то Камарата на представителите в същия порядък избира президент от петте лица, получили най-много гласове. При тази процедура при избирането на президент гласовете се подават по щати и представителството на всеки щат има един глас, избирателният кворум за тази цел съставлява две трети от щатите, а за избирането е необходимо мнозинство от всички щати. Лицето, получило след избирането на президента най-голям брой гласове, във всички случаи се счита за вицепрезидент. Ако се окаже, че няколко лица имат равен брой бюлетини, то Сенатът избира измежду тях вицепрезидент чрез подаване на бюлетина. …“
Тази система се оказва не добре премислена още на изборите през 1796 г., когато кандидатът от Партията на федералистите Джон Адамс побеждава на президентските избори кандидата на Демократическо-Републиканската партия Томас Джеферсон в съотношение 71:68 електорални гласа. Съперникът на Джон Адамс става вицепрезидент. Като резултат, президентът и вицепрезидентът представлявали враждуващи политически партии, което направило тяхното съвместно управление практически невъзможно. Като реакция на този проблем Конгресът през 1803 г. предлага 12-та поправка на Конституцията, предписваща отделни избирателни бюлетини за постовете президент и вицепрезидент: „ … Лицето, получило най-голям брой гласове при изборите за вицепрезидент, става вицепрезидент, ако това количество надминава половината от всички електори; ако никой не получи такова мнозинство, то Сенатът избира вицепрезидент от двамата кандидати, получили най-голям брой гласове; кворумът за тази цел съставлява две трети от сенаторите, и за избирането е необходимо тяхното мнозинство. При това нито едно лице, което съгласно Конституцията не може да бъде избрано на поста президент, не подлежи на избиране и поста вицепрезидент на Съединените Щати“.
Дванадесетата поправка внася изменение и в броя на кандидатите за поста президент, измежду които е избиран ръководителят на изпълнителната власт, в случаите, когато нито един от тях не събере необходимия брой от половината електори. След приемането на 12-та поправка на конституцията на САЩ, Камарата на представителите вече избира само измежду трима, а не сред петима от кандидатите, получили най-много гласове на електори.
Именно правилото, по което се изчислява колко да е броят на делегатите в Камарата на представителите от даден щат, става повод за първото президентско вето в историята на Съединените щати. Наложено е през март 1792 г. от първия американски президент Джордж Вашингтон. Този на пръв поглед чисто технически въпрос: колко места трябва да бъдат отделени в Камарата на представителите на всеки щат, известен като „проблемът за разпределението“, е спорен и понастоящем. Той се поражда от обстоятелството, че за да бъде спазен принципът на пропорционалността, броят на представителите от даден щат следва да бъде такъв процент от общия брой (435) на представителите, колкото е съответният процент на населението на щата спрямо цялото население на страната. Например, ако броят на жителите на определен щат е 1 процент, то според алгебричното правило на него се полагат 4,35 броя места в Камарата на представителите. Но понеже е очевидно, че този брой може да бъде само цяло число, то е необходимо той да бъде закръглен. Именно правилото за закръгляване през цялата история на Съединените щати поражда голяма полемика поради наличието на различни гледни точки.
Освен това, в аргументите на отците-основатели в полза на представителното управление често било упоменато понятието „волята на народа“, предполагало се, че правителството трябва да й придава законна сила. Но това станало източник на нови несъответствия. Нали на изборите се имало предвид волята на избирателите, но по това време избирателите не съвпадали с цялото мнозинство „народ“. Те били едно скромно малцинство, понеже право на глас имали само белите мъже по-възрастни от 21 години, като имало и имуществен ценз. Докато „числеността“, която е упомената в конституцията на САЩ – това представлявало общото население на всеки щат, което включвало и лицата, които нямали право да гласуват, тоест жените, децата, имигрантите и робите. По такъв начин в американската конституция бил направен опит да бъдат дадени равни права на населението, но при това тя нееднакво се отнася към избирателите. Като краен резултат на онези щати, които имат по-висока част на тези жители, които не гласуват, се „отделяли“ по-голям брой представители. Това решение имало този очевиден дефект, че в щатите, където избирателите и без това били привилегировани (тоест там където тяхната част в цялото население била относително малка), те получавали и допълнителна привилегия по отношение на избирателите в другите щати, а именно – на всеки такъв щат се падали повече места в Конгреса, понеже получавал повече места в Камарата на представителите. По отношение на робовладелците този казус се превърнал в остър политически проблем. Защо политическото влияние на робовладелските щати трябва да расте пропорционално на количеството на робското им население? За да бъде неутрализиран този ефект, Филаделфийският конвент през 1787 г. взима решение един роб да бъде приравнен „към три пети на човек“. Но дори и тогава мнозина смятали, че три пети несправедливост – това въпреки всичко е несправедливост. Разногласия от същото естество съществуват понастоящем относно нелегалните имигранти, които от гледна точка на пропорционалното разпределение на местата в Камарата на представителите също биват считани за част от американското население. Щатите с голям брой нелегални имигранти получават допълнителни места в Конгреса, а останалите щати съответно в този смисъл губят.
Противоречията в определянето на броя на местата, полагащи се на всеки отделен щат в Камарата на представителите, се появяват още след първото преброяване на новооснованата държава през 1790 г. Въпреки записаното в конституцията правило за пропорционалност на местата, броят бил определян по начин, който нарушавал принципа за пропорционалност, понеже броят трябвало да бъде цяло число. Това правило, предложено от бъдещия президент Томас Джеферсън, също така облагодетелствало щатите с по-голямо население, макар и голяма част от него да нямала право на глас. Ето защо Конгресът гласувал за неговата отмяна, като бъде заменено с правилото, предложено от Александър Хамилтън, отдавнашен и яростен съперник на Томас Джеферсън, според което се гарантирало представителство в рамките на квотата, също отсъствието на очевидни преимущества за едни или други щати.
Точно на това изменение наложил вето президентът Джордж Вашингтон. Своето решение той обяснил чрез довода, че правилото на Хамилтън включва в себе си преразпределение, а всички схеми с преразпределение първият президент на Съединените американски щати считал за противоречащи на основния закон. Но неизбежно възникнали подозрения, че истинската причина за наложеното вето било обстоятелството, че Вашингтон, както и Джеферсън, произхождали от най-населения щат – Вирджиния, който по правилото на Хамилтън би се оказал в загуба по отношение на определения брой места в Камарата на представителите.
В комисията на Националната академия на науките на САЩ, която изготвила доклад по този проблем до Конгреса през 1948 г., влизал математикът и физик Джон фон Нойман. Комисията стигнала до заключението, че правилото, създадено от статистика Джоузеф Хил (и използвано и понастоящем), е най-малко преднамерено по отношение на щатите. Но по-късно математиците Мишел Балинский и Пейтън Янг доказали, че правилото на Хил облагодетелства щатите с по-малък размер на населението.
Ето защо и понастоящем този въпрос не е в категорията на окончателно решените, понеже различните критерии за „безпристрастност“ отдават предпочитание на различни методи за пропорционално разпределение и математическата наука не е в състояние да определи кой от тези критерии е правилният.
От 1975 г. съществува математическо откритие, което завинаги изменило характера на споровете за пропорционалното разпределение. Сега вече е известно, че търсенето на метод за пропорционално разпределение, който да бъде и пропорционален, и свободен от парадокси едновременно, никога няма да завърши с успех. Именно през 1975 г. Балински и Янг доказват своята теорема, че „Всеки метод за пропорционално разпределение, който удовлетворява правилото за квотата, води до парадокса на населението“.
И все пак, и понастоящем избирателните окръзи се пренареждат в полза на управляващата партия в щата. Това се постига през възможното групиране на територии с преобладаващо значително мнозинство на опозиционно настроени гласоподаватели в един избирателен район. Така че голям брой противници на управляващата партия в щата излъчват само един свой представител в долната камара на щатското законодателно събрание. Обратно: управляващата в щата партия подрежда други избирателни окръзи така, че нейните симпатизанти там да имат предимство по брой, макар и с малка преднина. Но напълно достатъчно, за да неутрализират чрез изборния резултат опонентите си.
Ето как системата на целия изборен процес в Съединените щати може – и е! – фризирана в съответствие с темпоралното съотношение на отделните групи на интереси сред хайлайфа в американското общество.
Има защо роденият в началото на миналия век именно в Съединените щати журналист Мак Лърнър да заключи, че „Вкусът на демокрацията става горчив, когато се отрича нейната пълнота“. Освен това, едва през 2018 г. Демократическата партия взе решение да ограничи правомощията на „суперделегатите“ при избора на кандидат за президент. „Суперделегатите“ са членове на висшето ръководство на партията, които имат право да номинират по собствено желание даден кандидат за президент, без да са обвързани с резултатите от първичните избори в отделните щати. През 2016 г. „суперделегатите“ бяха 18 процента от всички членове на партийния конгрес за определяне на съперника на Републиканската партия за стопанин на Овалния кабинет в Белия дом, т. е. имаха 714 гласа от общо 4 051. В огромната си част те подкрепяха Хилъри Клинтън срещу Бърни Сандърс.
… От началото на 2016 г. до самия ден на изборите на 8 ноември политическото пространство в Съединените щати беше наситено с надпреварата между Магарето и Слона. Именно графичните символи на тези две животни са емблеми съответно на Демократическата партия и на Републиканската партия.
Магарето за първи път се появява като политически символ на американските демократи в карикатури през 1831 г. От 1992 г. употребата на този символ в известна степен намаля, понеже се появи саксофонът като символ на президента-демократ Бил Клинтън.
Образът на слона се асоциира с Републиканската партия в Съединените щати и е въведен от политическия карикатурист Томас Наст през 1874 г.
Но от последното десетилетие на миналия век употребата в средствата за масова комуникация на графичните символи на Демократическата и Републиканската партии в Съединените щати е сравнително по-рядка. От една страна, поради флуктуации в традиционните партийни идентичности, а, от друга страна, поради опити за предефиниране на идеологическите постаменти на двете понастоящем най-влиятелни партии под петдесетзвездния флаг.
Всъщност основаването на Демократическата партия през 1793 г. предхожда с шестдесет и една години появата на Републиканската партия в Съединените щати. Основатели на Демократическата партия са Томас Джеферсън и Джеймс Медисън от Вирджиния, заедно с настроени антифедералистки политици от Ню Йорк. Оригинално името е било Демократично-републиканска партия, за да бъде акцентирано върху антимонархическите възгледи на нейните основатели.
Първият президент (от 1789 до 1797 г.) на новообразуваната държава е Джордж Вашингтон, наричан „Баща на своето Отечество“, и не е принадлежал към нито една партия, но по възгледи е бил федералист, тоест привърженик на силна централна власт. Вторият президент на Съединените щати (от 1797 г. до 1801 г.) е федералистът Джон Адамс.
Следващият американски президент (от 1801 до 1809 г.) Томас Джеферсън е първият представител на Демократическата партия на най-високия държавен пост в Съединените щати. Томас Джеферсън виждал своята партия като популярна народна партия на йоманите1 и фермерите, въпреки че той, както и Джеймс Медисън, а и другият им сподвижник Джеймс Монроу, били аристократи.
По време на президенстването на Андрю Джексън (1829–1837 г.) партията официално приема името Демократическа и има своя първи конгрес като такава през 1831 г. Тя се обявява като решителен поддръжник на системата на робството на негрите (афроамериканското население) в Съединените щати на основата на концепцията за правото на отделните щати да определят своето законодателство (по този въпрос също!), както и чрез доводи за защита на правото на частна собственост – в случая върху робите-негри. Ето защо партията губи мнозина свои симпатизанти, които се прехвърлят към основаната през 1854 г. Републиканска партия, подкрепяща идеята за освобождаване на негрите-роби.
Демократическата партия запада по време и непосредствено след Гражданската война (1861–1865 г.), с малък прилив на нови симпатизанти сред новодошлите градски имигранти, както и в Южните щати, което е една реакция на наложената от Републиканската партия т. нар. „реконструкция“ на тези от южните щати, където робството на негрите е било официално узаконено преди гражданската война между Севера и Юга. С изключение на двата непоследователни мандата на Гроувър Кливлънд (1885–1889 г. и 1893–1897 г.), демократите са извън властта в Белия дом, чак до изборите през 1912 г., когато демократът Удроу Уилсън е избран за президент.
Факт е, че до четиридесетте години на ХХ век демократите се делят на враждуващи крила вътре в партията: либерали (интелектуалци, „про-сини якички“ или с други думи защищаващи интересите на работниците, и дребни фермери); и консервативни демократи (големия бизнес и белите поддръжници на расовата сегрегация от южните щати). Умерените либерали си осигуряват контрол над партията чрез избора на Франклин Делано Рузвелт през 1932 г. за президент и оттогава преобладават във висшия партиен апарат, както и като електорални кандидатури на Демократическата партия. Всичко това се извършва чрез непрекъснат процес на предефиниране на понятията „умерен“ и „либерал“ всяка година. Управленските мерки на демократите по време на президенстването на Франклин Д. Рузвелт са насочени към реформи по отношение на социалното осигуряване, защита на консуматорите, мероприятия в защита на профсъюзите, опазване на околната среда, подкрепа на публичната собственост и активно държавно стимулиране на икономиката.
Демократическата партия официално се обяви в подкрепа на гражданските права на афроамериканското население в Съединените щати на своя национален конгрес през 1948 г. и затова започва да губи своята „солидна южна“ подкрепа, докато същевременно се сдобива със симпатизанти сред расовите малцинства. Втора важна схизма става, когато президентът Линдън Джонсън инициира изключително непопулярната Виетнамска война (средата на 60-те години на миналия век).
Републиканската партия се появява като убеден противник на системата на робството на негърското население в Съединените щати. Основана е през 1854 г. в Рипон, щата Уисконсин, от аболационисти2 от партията на вигите и демократи и фриисойлърс (движение на противници на установяване на робството на негрите върху новоприсъединените територии на САЩ). От последните десетилетия на ХІХ век Републиканската партия се характеризира посредством подкрепата си за частната инициатива и свободното предприемачество и засилено подозрение срещу идеята за активна държавна намеса в обществено-икономическия живот. Становището й е за ограничено участие на държавата в социалната дейност. Републиканската партия като цяло подкрепя морския добив на нефт, ядреното оръжие, смъртното наказание и консервативна външна политика. Членове на тази политическа формация са предимно бизнесмени, протестанти, професионалисти, представители на средната класа и на елита, фермери.
Републиканската партия става по-консервативна от Демократическата партия от около 70-те години на ХІХ век и оттогава преживява доста сблъсъци между своето умерено и консервативно крило. Умерените до либерално ориентираните републиканци включват и президенти през ХІХ в., по-конкретно Честър Алън Артър (1881–1885 г.), който извършва реформи на федералната администрация. През ХХ в. умерените републиканци са представени от президента Теодор Рузвелт (1901–1909 г.), кандидата за държавен глава Уендъл Уилки, губернатора на Калифорния и председател на Върховния съд Ърл Уорън, президента Дуайт Айзенхауер (1953–1961 г.), губернатора на щата Ню Йорк и вицепрезидент Нелсън Рокфелер. Консервативните републиканци включват президента Хърбърт Хувър (1929–1933 г.), Ричард Никсън (1969–1974 г.), Роналд Рейгън (1981–1989 г.), Джордж Буш-баща (1989–1993 г.), както и неговия син Джордж Буш, заемал президентския пост от 2001 до 2009 г. Както Хувър, така и Рейгън мигрират политически от либерални възгледи към консервативни, докато Джералд Форд се преорентира от консерватор-републиканец към либералния спектър на партията си.
От 1856 г. републиканците са владеели президентския пост 96 години, а демократите – 66 г.
Показателна е тенденцията за загуба на местно ниво на доверието у избирателите към двете големи политически партии. Например след изборите през 2016 г. измежду кметовете на стоте най-големи градове в САЩ само един е представител на Републиканската партия, осемнадесет са демократи, един е независим и осемдесет са надпартийни.
В исторически аспект важна политическа роля в национален мащаб е играла и партията на вигите, в периода между 1834 г. и 1854 г. Нейните членове са били предимно консервативни едри собственици на земя и банкери в Севера на Съединените щати и плантатори на Юг. Вигите обаче не създават своя постоянна философия или организационен потенциал. Партията се разединява относно анексирането на Тексас и разпространението на робството върху новозавладените територии на запад. Противниците на робството на негрите се присъединяват към новоучредената през 1854 г. Републиканска партия, включително и Абрахам Линкълн, който има един мандат (1847–1849 г.) като конгресмен от партията на вигите. Към 1860 г. партията на вигите е само спомен.
Една друга партия с важно историческо значение е Федералистката партия. В нея са влизали привържениците на силно национална (централно) управление при дебата относно конституцията на Съединените щати (1787–1788 г.). Федералистите доминират при администрациите на президентите Джордж Вашингтон (1789–1797 г.) и Джон Адамс (1797–1801 г.). По-консервативните в своите възгледи федералисти формират Федералистката партия, организирана от Александър Хамилтон. Избирането на демократа-републиканец Томас Джеферсън като президент на изборите през 1800 г. сигнализира началото на края на Федералистката партия.
В политическата терминология на Съединените щати е в употреба и понятието „трети партии“, макар че по-точно би било да бъдат наричани „минорни партии“.
„Трети партии“ в американската история обикновено са се появявали в качеството си на организации за едни единствени избори, или заемащи активна позиция по отделен проблем. По-късно те или колапсират или се вливат в някоя от двете главни политически партии, понякога и в двете едновременно – при наличие на разнопосочност в някои от възгледите на отделни техни фракции.
„Трети партии“ в Съединените щати са били: Антимасонската (1830–1840 г.), Свобода (1840–1844 г.), Свободна земя (1848 г.), Коренни американци (1850–1858 г.), Конституционният съюз (1860 г.), Грийнбек (1870–1890 г.), Социалистическа работническа и Социалистическа (съществуващи и понастоящем), Народната или Популистката партия (края на ХІХ в.), Прогресивната (1912, 1924–1938 г., 1948–1952 г.), Комунистическата (1920 г. и понастоящем), Партията за забрана на легалната употреба на алкохол (1900–1950 г.), Американската трудова партия на Ню Йорк (1930–1952 г.), Американска независимост (1964 г. и понастоящем), Селска трудова партия (1930–1944 г. и част от Демократическата партия сега), Либералната партия на Ню Йорк (от 40-те години на ХХ в. и понастоящем) и, напоследък, Либертарианската и Зелената партия.
1 – Дребни собственици на селскостопанска земя.
2 – Борци за отмяна на робството над афроамериканското население в Съединените щати.
Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
Следва продължение
Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter
или да ни подкрепите ТУК
