Изборите в Съединените щати: химери и реалност – част трета

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – част трета

Снимка: Glenn Castellano
Снимка: Glenn Castellano

 

Капиталистическата система не е „хармоничен“ режим, чиято цел е да задоволява нуждите на своите граждани, а е „антагонистичен“ режим, осигуряващ печалба на капиталистите.

Михал Калеки (1899–1970 г.) – полски икономист

 

При повечето президентски избори, проведени след 1860 г., по-малко от един глас от двадесет е бил подаван за кандидат от т. нар. „трети“ партии. Въпреки това независимите и излъчените от трети партии кандидати често са привличали вниманието на избирателите към важни въпроси и са могли да влияят на крайния резултат между кандидатите на двете главни партии.

 

През 1912 г. Теодор Рузвелт, като независим кандидат за президент, след два мандата в Овалния кабинет на Белия дом, в „народния“ вот превъзхожда бившия си съпартиец на Републиканската партия Уилям Хауърд Тафт, като печели 28 % от гласовете и 88 електора. В 1948 г. Стром Търмонд, също като независим кандидат, печели 39 електорални гласа от пет южни щата, но независимите кандидати получават само 5,75 % от народния вот. Популярността на десния политик Джордж Уолъс в някои региони на страната му позволява да спечели 46 електора и 13,5 %  от „народните“ гласове.

 

През 1992 г. Рос Перо постига 19 % от „народния“ вот, но не успява да си осигури нито един електор в своя полза. В 1996 г. Рос Перо, отново като кандидат за президентството, получава 8 % от „народния“ вот, като всички кандидати за различни изборни длъжности от трети партии печелят малко над 10 % от гласовете. През 2000 г. Ралф Нейдър, въпреки своята известност като критичен общественик, получава едва 3 % от вота на своите сънародници за президент. При изборите през 2016 г. Гари Джонсън от Либертарианската партия е признат от 3,28 % от гласоподавателите като достоен за най-високия държавен пост.

 

Логично се натрапва въпросът: Защо в условията на партиен плурализъм в Съединените щати и редовно провеждани избори, ножицата на социалното неравенство все повече се разтваря? Тоест коя е причината държавното управление, функциониращо в условията на наличие на формални индикатори за демокрация, да не разултира в полза на мнозинството?

 

Отговорът е универсално валиден и за България: липсва действена система за контрол върху изпълнението на обществения договор от страна на лицата, заемащи публични длъжности, на които суверенът е делегирал властови пълномощия. Както и не е налице механизъм за отзоваване от постовете им във всеки момент на персоните (в САЩ на федерално ниво), които не са оправдали гласуваното в аванс доверие. Или както е писал холандският философ Барух Спиноза (1632–1677 г.): „… безразсъдно е да се оставиш някой да ти обещава вечна вярност и да не се погрижиш от разтрогването на договора той да получи повече загуби, отколкото полза“.

 

Ето защо все по-важна става ролята на масмедиите за усилията на всеки от кандидатите да убеди потенциалните гласоподаватели, че именно той би бил защитник на техните интереси, ако бъде избран за президент на Съединените щати.

 

„Колко ужасно е всичко да зависи от ракурса на камерата!“ – възкликва с разочарование кандидатът за президентския пост от Републиканската партия Ричард Никсън през 1960 г., след първия си телевизионен дебат със своя съперник от Демократическата партия Джон Фицджералд Кенеди.

 

Тези четири публични презентации на възгледите, ораторските умения, физиогноматичните прояви на двамата кандидати за стопани на Овалния кабинет в Белия дом през следващите четири години всъщност са първите предавани едновременно по телевизията и радиото дебати между президентски кандидати в Съединените щати. Датите са 26 септември и 7, 13 и 21 октомври 1960 г. Освен това през същата година президентската надпревара е първата, когато мнозинството от американските семейства вече притежават телевизионни приемници. Дебатите привличат близо 70 милиона зрители, най-високия показател за телевизионна аудитория на събитие до този момент, ако бъдат изключени световните серии по бейзбол и голф. За да направи дебатите възможни, американският Конгрес суспендира правилото, изискващо електронните масмедии да предоставят „еднакво време“ и на кандидатите от малките партии. По това време съществуват не по-малко от 14 второстепенни политически партии, включително консерваторите, социалистите и Националните вегетарианци.

 

Благодарение на своето обаяние, поведение и способност умело и компетентно да отговаря на твърди и неудобни въпроси, Джон Ф. Кенеди изглежда печели спрямо Ричард Никсън първия дебат. Републиканският кандидат се откроява на телевизионни екран със своята избухливост, несигурност и невротичност, а и бледа физиономия, като ярко контрастира на младостта, увереността и жизнеността на съперника му от Демократическата партия за президентския пост. Първият дебат е преценяван от американските политолози като източника на кредита на доверие, получен от Джон Кенеди на изборите, въпреки че превъзходството му по време на дебата е доста минорно, според извършените после социологически проучвания. По-късните три дебата са преценявани като равни.

 

Всъщност „прародителят“ на политическите дебати в Съединените американски щати е серията от публични полемики между Абрахам Линкълн и Стефан Дъглас в борба за сенатското място от щата Илиноис (1858 г.). Дъглас печели изборите, но дебатите създават за Линкълн национална известност. Само две години по-късно Абрахам Линкълн побеждава сенатора Стефан Дъглас и двама други кандидати за президентското кресло в навечерието на Гражданската война.

 

Един важен радиодебат се осъществява през 1948 г., при който републиканските кандидат-съперници Томас Дюи и Харолд Стасен се срещат преди предварителните избори в щата Орегон. Мелодичният глас и отработената дикция на Дюи дирижират дебата, доминират дискусията, като окончателно погребват шансовете на Стасен преди предварителните избори на републиканците в щата Орегон.

 

Популярността на телевизионните дебати генерира подобни изяви между окончателните президентски кандидати Джералд Форд и Джеймс (Джими) Картър (1976 г.), Джими Картър и Роналд Рейгън (1980 г.), после между двамата кандидати за стопанин на Овалния кабинет в Белия дом Роналд Рейгън и Уолтър Мондейл през 1984 г., както и изправя един срещу друг Джордж Буш и Майкъл Дукакис четири години по-късно.

 

През 1992 г., по време на своя първи мандат като президент на Съединените американски щати, по време на кампанията си за преизбиране на този пост, Джордж Буш отказва да се срещне с кандидата на Демократическата партия за президент Уилям (Бил) Клинтън в телевизионни дебати. Но категоричният публичен натиск принуждава Дж. Буш да промени на сто и осемдесет градуса своята позиция. Дори нещо повече: като умел политик, той си приписва „заслугата“ за инициирането на серията от телевизионни дебати между него и съперника му от Демократическата партия.

 

Но при изборната президентска надпревара през 1992 г. в публичните диспути между съперниците за висшия държавен пост в САЩ участниците са трима на брой. Към традиционните представители на двете най-големи американски партии се присъединява и независимият кандидат милиардера Рос Перо. Неговите непрекъснати атаки (по същество), срещу Джордж Буш позволяват на Бил Клинтън да се промъкне невредим през дебатната битка.

 

Твърде чувствително към публичния облик на евентуалния бъдещ държавен глава, американското избирателно тяло не прощава дори само един грешен ход. Например догматичното държане на Майкъл Дукакис през 1988 г.,  когато отговаря на журналистически въпрос дали би одобрил смъртното наказание на хипотетичен убиец-изнасилвач на собствената му съпруга, като противник на най-тежката наказателна мярка, М. Дукакис се увлича в абстрактно, но неемоционално теоретизиране за основанията за отмяна на смъртната присъда от арсенала на наказателното право. И този елемент в предизборната му кампания оказва силен негативен акцент върху нея.

 

Президентските избори в САЩ през 2016 г. бяха проведени в условията на все по-засилващо се социално разслоение и при относително обедняване на т. нар. „средна класа“. В ситуация, когато петдесет и три години след убийството на 22 ноември 1963 г. на Джон Кенеди в Далас става все по-актуален въпросът постигната ли е неговата социална утопия: „В Америка трябва да има само граждани, разделени не на първа и втора категория, а само граждани на изток, на запад, на север и на юг.“.

 

Отговорът е „категорично не“!

 

Именно затова още по време на своя първи мандат президентът-демократ Уилям (Бил) Клинтън въведе термина „външна класа“ – онези американци, които вече не се вписват в икономическата система на Съединените щати. Представителите на тази социална група са безработни; не притежават необходимите квалификации за променящите се изисквания на пазарното стопанство; липсва им образование, за да се нагодят към новите насоки на икономическо развитие; не получават държавни помощи или пък не биха могли да съществуват без системата за социално подпомагане; имат нужди, които не са посрещнати от администрацията. И са считани за досадници, дори за социална напаст от мнозина сред преуспелите американци.

 

Само една година (1962 г.), преди да бъде застрелян Джон Ф. Кенеди, в неговата родина излезе от печат епохалната книга „Другата Америка“. Авторът Майкъл Харингтън е социалист-интелектуалец, който убедително доказва в своето произведение чрез силата на документалистиката, че има широко разпространена „невидима“ бедност в Съединените американски щати сред забележимото охолство.

 

Появата на книгата със своята безупречна убедителност не можа да бъде отмината с пренебрежение и поне формално оказа влияние върху редица политици от администрацията на Джон Кенеди, като например тогавашния министър на правосъдието – неговия брат Роберт Кенеди, както и вицепрезидента Линдън Джонсън. Като пряк резултат „Другата Америка“ довежда до провъзгласената от Линдън Джонсън след инаугурацията му за президент (съгласно американската конституция в случай на смърт на президента), „Война на бедността“. В дългосрочен план тезата на Майкъл Харингтън се превръща в постоянен индикативен елемент, характеризиращ състоянието на всяка една съвременна икономика.

 

Повече от половин век след отпечатването на „Другата Америка“, носителят на Нобелова награда по икономика Джоузеф Щиглиц в своята монография „Цената на неравенството“ актуализира констатацията на Майкъл Харингтън, като фактологично изведе образа на широко разтворената ножица на социалното неравенство, съществуващо понастоящем в Съединените американски щати.

 

Още по време на първия мандат на президента Ричард Никсън (1969–1973 г.) провъзгласената от неговия предшественик в Белия дом Линдън Джонсън програма за „война срещу бедността“ се разпада. Това намерение за действия в подкрепа на бедните американци Линдън Джонсън излага в своето първо обръщение към Конгреса през м. януари 1964 г., в качеството си на държавен глава. Успява да си осигури законодателна подкрепа в Сената и Камарата на представителите относно по-широко приложение на ваучъри за храна на бедните американци, по-голяма помощ за резидентите в района на Апалачите, по-добри осигуровки при безработица, както и програма за осигуряване на повече работни места за младежи.

 

Но заявеното амбициозно твърдение на Линдън Джонсън, че „Америка може да си позволи едновременно и пушки и масло“, имайки предвид бюджетното финансиране едновременно на програмата за подпомагане на бедното население в Съединените щати и войната във Виетнам, се спуква като надут пропаганден балон. По време на първия мандат на републиканеца Ричард Никсън „пушките изяждат маслото“ и много от съставните елементи на финансовото подпомагане на бедните американци са премахнати.

 

Чак от президенстването на Франк Делано Рузвелт (1933–1945 г.) територията на социалното подпомагане на американското население, разположено в долната част на социалната пирамида, е обект на остра, безкомпромисна полемика, както и на съответни политически действия, между либералите и консерваторите.

 

Консерваторите критикуват социалното подпомагане като взимане на пари от богатите и даването им на бедните, които биха могли – според възгледа на консерваторите, – да си помогнат сами, ако се стараят повече. Те смятат, че социалните помощи стимулират зависимостта на бедните и „мързеливите“ да разчитат единствено на държавното подпомагане. Консерваторите в Съединените щати често вярват, че социалното подпомагане, мошениците в тази система, както и средствата, насочени по публични програми към неомъжените майки, подриват устоите на американската икономика. Либералите пък обикновено защищават социалното подпомагане като правилна държавна политика по отношение на нуждаещите се американци. Привържениците и на двата възгледа обаче са единодушни, че социалното подпомагане се е превърнало в стереотип на съществуване за твърде много американци и че тази система се изражда в капан срещу социалната динамика на своите ползватели, отчасти и защото посредством социалното подпомагане получателите му нерядко си осигуряват по-високи редовни доходи, отколкото са стартовите заплащания при много от ниско заплатените трудови места в икономиката на САЩ. И все пак либералите оценяват системата за социално подпомагане като „по-малкото зло“ спрямо липсата на подобен механизъм за социална защита на бедните американци.

 

Докато неродените „със сребърна лъжичка в устата“ хора върху територията на петдесетзвездния флаг нямат друг избор освен да въстават или да очакват примирено милостта на управляващите в Съединените щати – на федерално и на местно ниво, – то истинските „правачи“ на законодателството в Съединените щати не стоят със скръстени ръце, а постоянно заемат активна позиция. Като образуват т. нар. „Комитети за политическо действие“ (Political Action Committees – PAC). Те биват формирани от корпоративни, професионални или други групи на специални интереси, за да лобират пред служители на държавната администрация, да допринасят за кариерния успех на удобни за защита на груповите им интереси политически деятели, както и – което е от изключително значение, – да избягват ограниченията при извършването на персонални финансови дарения при предизборни кампании. Като организации с идеална цел (тоест нямат за задача реализирането на печалба), комитетите за политическо действие имат право да получават дарения с произволен финансов размер и да ги насочват към фаворизираните от тях политически кандидати за публични длъжност, към фондовете на политическите партии или пък директно да заплащат разходи за предизборни кампании. Обичайна практика на тези изключително действени формации е да пазят в неведение широката публика от информацията относно имената на техните дарители, като тайната е скрита дори от бенефициарите на даренията. За да им е чиста съвестта, че са „слуги само на народа на Съединените американски щати“, а не на отделни субекти със собствени, частни интереси, като правило противоречащи на интегралните интереси на американския суверен – народа на САЩ.

 

Комитети за политическо действие образуват притежателите на едра недвижима собственост, лекарите и други представители на професии от сферата на здравеопазването, също селскостопанският бизнес, военно-промишленият комплекс, застрахователните компании. Преподавателите и предприемачите строители на жилища традиционно се явяват дарителите на най-значителни суми за политически кампании.

 

Комитетите за политическо действие подсигуряват десетки, дори стотици милиони долари на кандидатите за изборни длъжности и на фондовете за предизборни кампании, като по този начин си гарантират благоприятно отношение към техните нужди. Съвсем логично това влияние е непропорционално по значение спрямо интересите на онези групи от американското население, които не притежават финансов потенциал, за да си напазаруват защитници на техните интереси. Затова пък който има, получава!

 

От Славчо Кънчев

Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

 

Следва продължение

 

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – първа част

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – втора част

 


Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter

или да ни подкрепите ТУК

Оставете коментар

Още
Изборите в Съединените щати: химери и реалност – шеста част

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – шеста част

  Малодушието е участ на нищожните. Този, чието сърце е твърдо, чиито постъпки не се разминават със съвестта, ще отстоява…
Идеологията на радикалния ислям

Идеологията на радикалния ислям

  Тази статия черпи от книгата на Алекс Алексиев, „Радикалният ислям и заплахата от него  за Запада и мюсюлманския свят”,…
Изборите в Съединените щати: химери и реалност – пета част

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – пета част

    Политиката има за източник повече порочността, отколкото величието на човешкия дух. Волтер (1694–1778 г.) – френски писател, публицист…