За съзидателна революция и разграждане на дълбоката държава на посткомунизма

Трудният и противоречив, макар и формално успешен 30 годишен преход към демокрация и пазарна икономика дава много примери за възходи и успехи, но и за падения и провали. Превалирането на последните е водело винаги до политически и социални кризи и конфликти, които са се решавали винаги половинчато и недостатъчно относно решаване на основната формула на промяната – превръщането на България в правова и справедлива държава, а не полицейско-прокурорска олигархична република.

Протестите в България и този път показват основния си дефицит – те са разрушителни, но не и съзидателни, предлагат оставки, но не и ясна политическа алтернатива. В същото време наличието на разнопосочен протестен „шум в системата“ –  като искане за машинно гласуване, мажоритарни избори, Велико народно събрание и нова конституция, с прикритата идея да се установи президентска република по руски образец и с проруски президент, допълнително замъгляват и водят до провал същността, която трябва да имат едни демократични и проевропейски протести – изграждане на справедлива държава с върховенство на правото, което може да се постигне единствено и само чрез разграждане на олигархично-мафиотското задкулисие и неразградената дълбока съветско-комунистическа държава.

Без това протестите са обречени на провал, дори да постигнат минималистичните цели, които са си поставили – оставка на премиера, главния прокурор и предсрочни избори.

Основен елемент от провалите на българския преход към демокрация е, че дори неговите успехи бяха половинчати, защото идваха от формално разграждане на комунистическата тоталитарна държава, а практическите неуспехи – от запазеното господство на дълбоката, съветско-комунистическа в същността си, посткомунистическа и постпреходна държава. Това белязва развитието на цялостния български обществено-политически живот през последните три десетилетия.

Всички основни революционните периоди досега – 1989-1992, 1996-1997, 2013-2014, всички досега така и не решиха основната си задача – разграждането на дълбоката държава на съветско-комунистическото задкулисие.

Но какво представлява „дълбоката държава“?

Терминът „Дълбока държава” (The Deep State) се свързва с подобни термини като „задкулисие“, „държава в държавата”, „правителство в сянка”, „тайно правителство”, „задкулисна власт” и т.н. Който и термин да използваме обаче, същността му се свежда до политическа ситуация в дадена страна, в рамките на която някакъв вътрешен и скрит от официалната власт орган („дълбока държава”) действа независимо от официално избраното политическо ръководство на страната, често дори противно на неговите намерения. „Дълбоката държава“ се определя от Майк Лофгрен, бивш помощник на Републиканския конгрес на САЩ, като „хибридно обединение на държавни служители и финансисти и индустриалци от най-високо ниво, които ефективно управляват САЩ, без да питат избирателите, нарушавайки същността на политическия процес“.    Lofgren, Mike (February 21, 2014). „Essay: Anatomy of the Deep State“. BillMoyers.com. Retrieved October 18, 2018.

В „ Скриване от държавата “ професор Джейсън Ройс Линдзи твърди, че ако оставим теориите на конспирацията настрана, дълбоката държава е полезен термин, който помага да се разберат редица аспекти на институциите за национална сигурност в развитите страни, с акцент върху САЩ. Линдзи пише, че „дълбоката държава черпи силата си от националната сигурност и разузнаването, превръщайки се в царство, където тайната е източник на власт“. Lindsey, Jason Royce (2013). The Concealment of the State. Bloomsbury. ISBN 978-1-4411-7245-7.

Според Джордж Фридман, Deep State съществува от 1871 г. и продължава да функционира под федералното правителство, контролирайки и често прекроявайки политиките; в това отношение американската държавна служба е създадена, за да ограничи властта на президента. Преди 1871 г. президентът е можел да избира федерални служители, които са служили по удоволствие на президента. Това вече не е така. Friedman, George (March 15, 2017). „The Deep State Is A Very Real Thing“. HuffPost.

Това дискредитира политическия демократичен процес, поражда предпоставка да се говори за задкулисна власт и поражда популизъм и конспиративни теории.

Задкулисният фактор е оставал встрани от погледа на политолозите по простата причина, че политиката се е разглеждала по презумпция като изцяло публична дейност. Непубличната, или задкулисната политика има различни интерпретации, които зависят от начина, по който публичното и политическото се комбинират помежду си. Там, където публичното и частното са ясно разграничени, „публичното намира самостоятелен израз и се интерпретира като органически свързано с политическото“ (Николай Найденов, Публичност и политика, 2009).

Връзката между публичност и политика дълго не е била обект на изследователски интерес, просто защото те са се отъждествявали. Политиката се е разглеждала като изцяло публична дейност, както и всяка публична дейност се е разглеждала като политическа.

Но днес правенето на политика е пред погледа на публиката и цялата политика не изглежда като тайнствена и загадъчна професия, в която са посветени само царе, жреци, военачалници и изобщо тези, които държат цялата власт в ръцете си. Ако в домодерните общества няма публика и публичност, граждани и гражданско общество, а поданици, чиято социална роля е била само да се подчиняват на властимащите, днес публичната политика е водеща и затова скритите фактори, които влияят върху нея нямат видима власт, а действат невидимо за публиката дълбоко в държавните институции и извън тях.

„Правенето на политика“ е процес на създаване на приоритети за развитие на обществото и държавата и управление на социални конфликти. И политиците са длъжни да действат обществено отговорно – и затова е техният легитимен контрол върху политическата власт. В този смисъл „безотговорни фактори“ могат да влияят само зад кулисите. Ако може изобщо да се говори за „задкулисие“ и „дълбока държава“, то това винаги е свързано с непублична дейност, която не притежава легитимност, за разлика от официалната власт, избрана според демократичните процедури.

Подценяването на ролята на непубличния фактор в политиката, особено в преходни политически епохи, означава в края на краищата оставането на повърхността на политическата събитийност, неразкриване на дълбоките вътрешни политически пластове, неразбиране на смисъла на политическите действия или бездействия. Не е възможно всичко в политическата дейност да е видимо, „прозрачно“ по простата причина, че в политиката винаги е имало и ще има скрити егоистични мотиви, неизказани помисли и цели, невидими за публиката преговори, съглашения и раздели.

„Дълбоката държава“ в условията на посткомунизъм изобщо не се е изследвала досега. Описана е частично „дълбоката държава“ при комунизма в СССР. Съветската тайна полиция често е описвана като „държава в държавата“. Повечето лидери на КГБ от Лаврентий Берия насам, особено Юрий Андропов и Владимир Крючков, винаги са се състезавали за власт с главатарите на комунистическата партия и са ги манипулирали.

„Не е вярно, че Политбюро на ЦК на комунистическата партия е върховна власт. То е само сянка на истинската върховна власт, която стои зад стола на всеки член на Бюрото … Истинската власт мисли, действа и диктува за всички нас. Името на властта е НКВД-МВД-КГБ. Сталинският режим се основава не на Съветите, партийните идеали, силата на Политбюро или личността на Сталин, но на организацията и техниките на съветската политическа полиция, където Сталин играе ролята на първия полицай.“ (Абдурахман Авторханов, Технология власти, 1991 г.) Въпреки това той също отбеляза, че „Да се ​​каже, че НКВД е „държава в държавата“ означава да се омаловажат значението на НКВД, защото този въпрос предпоставя две състояния – нормално състояние – подчинение на НКВД-КГБ на политбюро и неестествено -НКВД –КГБ контролира партията – докато всъщност единствено на власт е чекизмът“.

След идването на власт вече в „демократична Русия“ на кагебиста Владимир Путин властта на тайните руски служби става явна и много по-голяма от властта на КГБ в бившия СССР. Наследникът на КГБ, прекръстена ФСБ, все още има право да наблюдава по електронен път населението, да контролира политически групи, да претърсва частни домове и фирми, да прониква във федералното правителство, да създава свои собствени предприятия, да разследва случаи и управлява собствена затворническа система. Съветският съюз имаше един офицер от КГБ на всеки 428 граждани. Путинската Русия има един офицер от ФСБ на всеки 297 граждани. /Йон Михай Пачепа, 2006 г./

В цивилизованите демократични общества дълбоката държава има по-сложен произход и съществуване. Тя се проявява като разминаване между политиките на официалната легитимна власт и задкулисни неофициални фактори, които може и да я манипулират, и саботират. Във Великобритания „дълбока държава“ често се нарича несменяемата държавна администрация. Бившият премиер Тони Блеър казва за нея: „Не можете да подценявате доколко си вярват, че тяхната работа е да управляват действително държавата и да се противопоставят на промените, предложени от хора, които те отхвърлят като политици. Вие днес сте тук, утре ви няма, а те остават… Те се възприемат като истинските пазители на националния интерес и мислят, че тяхната работа е просто да ви изтощят и да изчакат да си ходите.“ Усилията на държавната администрация да осуети избраните политици е предмет на популярната сатирична комедия на Би Би Си „Да, г-н Министър“.

Но под дълбока държава може да се разбират и други фактори, които действат легитимно в рамките на дадените им от конституцията правомощия. През последните десетилетия, когато се засяга темата за „дълбоката държава” обикновено се дава за пример Турция. Първенството в популяризирането на термина принадлежи на именно Турция, в която усилено се говори за „турско нелегално правителство.“ Терминът „държава в държавата“ – или „дълбока държава” се появява за пръв път в Турция (на турски deren devlet). Тази „държава в държавата“ се отнася до ролята на военните и службите за сигурност, които в Турция на Ататюрк са гарант на светския характер на турската република и парират всеки опит за оспорване на неговото наследство. Това продължава до утвърждаването на властта на умерения ислямист Ердоган. Особено след неуспешния опит за преврат през 2016 г. Ердоган почти успя да ликвидира тази прозападна и просветска „дълбока държава“. През 2012 той заявява: „Всяка страна има своя собствена дълбока държава; това е като вирус; тя се появява отново, когато условията са подходящи. Продължаваме да се борим с тези структури. Разбира се, не можем да твърдим, че сме ги елиминирали и унищожили напълно, защото като политик не вярвам, че която и да е държава по света е успяла да направи това”.

Особено много се говори за дълбоката държава през последните 4 години в САЩ. Това е свързано с избора на Доналд Тръмп за президент. В Съединените американски щати „дълбоката държава“ се използва, за да се опише „хибридна асоциация на правителствени елементи и части от индустрията и финансите на най-високо ниво, която е в състояние да управлява САЩ без позоваване на съгласието на управляваните изразено чрез официалния политически процес. „. Lofgren, Mike (21 февруари 2014 г.). „Essay: Anatomy of the Deep State“. BillMoyers.com. Retrieved October 18, 2018.

Разузнавателни агенции като тъй като ЦРУ бяха обвинени от членове на администрацията на Доналд Тръмп в опит да осуетят политическите му цели. Пишейки за „Ню Йорк Таймс“, анализаторът Исандър Ел Амани предупреди срещу „нарастващото несъгласие между президент и неговите бюрократични служители“.

Въпреки че дълбоката държава понякога се обсъжда като мрачна конспирация, тя помага вместо това да се мисли за политически конфликт между лидера на нацията и нейните управляващи институции.

Дали „дълбоката държава” е реалност в американската военна, финансова, икономическа и медийна политика или е конспиративна параноя може да съдим най-вече от изказвания на водещи политици и президенти на САЩ.  Според 26-тия президента на САЩ Теодор Рузвелт (1901-1909): „Зад привидното правителство седи невидимо правителство, невярно и непризнаващо никаква отговорност към хората. Да се унищожи това невидимо правителство, този мръсен и  нечестив съюз между корумпирания бизнес и корумпираните политици е първата задача на държавническата мисия на деня „. https://www.brainyquote.com/quotes/theodore_roosevelt_169571

Както е известно президентът Доналд Тръмп също имаше сериозни проблеми с разузнавателните служби. На първо място поради това, че редица негови сътрудници и съветници се оказаха в необясними връзки с руски разузнавателни агенции. На второ място поради обвинения към разузнавателни агенции на САЩ, че са подпомагали Хилари Кринтън в предизборната надпревара и са разкрили, че руските служби от своя страна на подпомагали избора на Тръмп. Тръмп обвинява например ЦРУ в целенасочено изтичане на информация. Мнозина от онези, които го подкрепят, са убедени, че най-опасните противници на Тръмп не следва да се търсят сред демократите в залите на Конгреса, а именно сред служителите на структурите в сферата на сигурността, чиято лоялност към президента, по презумпция, би трябва да е безспорна. Т.е. те също са интегрална част от „дълбоката държава“.

Самият Доналд Тръмп определя „дълбоката държава” като „закрепена на власт по закон бюрокрация“, обвини определени представители на американската правораздавателна система, че също са част от „дълбоката държава”. Някои негови съюзници, както и редица десни медии, пък изразиха опасения, че бившата администрация на президента Барак Обама активно е координирала съпротивата на „дълбоката държава” срещу Тръмп.  https://en.wikipedia.org/wiki/Deep_state_in_the_United_States

Тоталният разрив между републиканци и демократи, не позволява обективен анализ на това доколко и самата „дълбока държава“ в САЩ действа в подкрепа на една или друга партийна кауза – защото има сведения за действия в различни посоки и това се преплита и с представата, че националната дълбока държава не е лишена от външни въздействия – от една страна – и, от друга страна– не е хетерогенна и цялостна.

В епоха на глобализация наднационалният характер на американската „дълбока държава“ не би следвало да буди съмнение. „Дълбоката държава” не може да се разбира и едностранно като  перманентно противоречие с обществените интереси и националната държава. Очевидно има аспекти на дълбоката държава, които са силно антидемократични и антиобществени. Но в някои случаи дълбоката държава, може и да съответства на националния манталитет и на може би погрешно разбран национален интерес. Но може и да се противопоставя на негативни тенденции, свързани с доминация на популизъм, на демагогия и на масови политически митове, легенди и заблуди.

Затова и когато се говори за същността на дълбоката държава, мненията се разминават. Едни твърдят, че тя не е съюз, а съвкупност от конкуриращи се влиятелни групи, които разнопосочно работят зад кулисите, като всяка се стреми да реализира различни и понякога противоположни цели. Други изследователи определят дълбоката държава като механизъм за господство в държавата, свързан с високото ниво на полицейска или военна автономия и позволяващ на апарата за сигурност да ерозира официалните демократични институции, използвайки неформални структури – автократични клики, организирана престъпност и корупция. Трети разглеждат дълбоката държава като група от влиятелни антидемократични коалиции в рамките на политическата система, включваща високопоставени служители на местни и чужди разузнавателни служби, в армията, сектора на сигурността, в съдебната власт и организираната престъпност.

При всеки случай в ценностно отношение дълбоката държава е разглеждана критично като фактор или за поддържане на статуквото или за такова влияние, което излиза извън легитимните средства за политическа дейност.

Дълбоката държава в българския преход

Съвсем не е случайно, че в самото начало на прехода комунистите предлагаха на демократичната опозиция да затворим страницата на миналото, без да сме я прочели. Това бе удобен повод не само да се спаси Партията от разгром, ако се разкрият огромните и престъпления против българския народ, но условие за забрава и запазване на дълбоката криминална същност на социализма у нас, установен с кървава революция и див терор след съветската окупация на страната по време на Втората световна война.

Затова и първа задача на мирната революция в България след 10.11. 1989 г. бе разграждането на тоталитарния режим бе извършена сравнително бързо и успешно, но втората основна задача – изграждане на нови демократични политически институции и установяване правова държава и на неолигархично ориентирана пазарна икономика бе осъществена половинчато и на практика блокирана от мощно противодействие на т.нар. „задкулисие на прехода“.

Символ на „дълбоката държава“ е моделът „КОЙ?“, породил се като термин с назначаването на ключов олигарх за шеф на службите за сигурност след Костинбродския преврат, осъществен от „дълбоката съветско-комунистическа държава“ на парламентарните избори през 2013 г. и формирането на „кешовото мнозинство“ и правителство на БСП, ДПС и пропутинската партия „Атака“.

Този модел има история във времето. Той се определя първоначално като „модела Луканов“ за изграждане на олигархична икономика и запазване на водещата роля на БСП в политическата система като  доминираща партия, призвана вечно да управлява както либерал демократическата партия в Япония след Втората световна война или Институционната революционна партия в Мексико, която управлява страната в продължение на повече от 70 години. Същата е член на Социалистическия интернационал, както и конкурентната Партия на демократичната революция, което прави Мексико една от малкото страни с две основни съперничещи си партии с еднаква идеологическа ориентация. Нещо подобно мечтаеше Луканов  – две леви партии с еднаква политико-икономическа и геополитическа ориентация – управляваща БСП и опозиционна СДС: с еднаква ориентация, но при запазена доминация на БСП. Този модел парадоксално се реализира донякъде днес, доколкото и управляващата партия ГЕРБ, и уж опозиционната БСП на практика почти нямат различия по ключови въпроси за развитието на страната – изграждане на руските корупционни проекти Южен-Турски поток, АЕЦ Белене, спиране на съдебната реформа, формално членство в евроатлантическите структури и пр.

Политически инженеринг на дълбоката държава в България

1. Подпалването на партийния дом на БСП през лятото на 1990 г. бе първото типично активно мероприятие на неразградените комунистически тайни служби, останали извън контрола на „новата“ партия БСП в самото начало на прехода, но продължаващи да обслужват нейните интереси така, както те си знаят. Делото по това подпалване така и не достигна до никъде, въпреки натрупания огромен материал. Целта бе спасение на изпадналата в дълбока криза БСП след спечелването на манипулираните, нечестни и на практика фалшифицирани от нея първи демократични избори през 1990 г., спиране растежа на СДС и обвиняването му за подпалването, въпреки че СДС няма нито желание , нито възможност да осъществи такава провокация с използването на напалм и други запалителни смеси, с които по онова време разполагаха само комунистическите служби и армията – изцяло под контрола на БСП. Аналогията с подпалването на Райхстага от тоталитарните близнаци на комунистите – националсоциалистите през 1933 г. се набива в очи. Но само Малина Петрова в документален филм, разследващ подпалването „Приключено по давност“ (2009) с епитафия „Следствието приключи. Забравете!“ свърши работата на служби, следствие и прокуратура. Напразно!
2. Един от най-успешните политически проекти на дълбоката съветско-комунистическа държава безспорно е помощта и при създаването на ДПС – партия – формално бореща се за правата и свободите на мюсюлманите и изобщо на малцинствата в България, партия, създадено на противоконституционна етническа основа, но въпреки това легитирана от дълбоката социалистическа държава не само за да се избегне етнически конфликт, а за да имитира защита на интересите на малцинствените общности, а на практика – интересите на дълбоката държава и зараждащата се на мястото на комунистическа номенклатура нова посткомунистическа олигархия. „ДПС е замислено като корупционно-корпоративен субект, чрез който Кремъл и бившите комунисти да контролират политиката на България. Най-важната задача е да се разбие монополът на етническия вот. Формално евроатлантическа и либерална партия, ДПС има и друго, скрито лице – безличното лице на посткомунистическата олигархия и дълбоката посткомунистическа държава. Това разкри бившият лидер на ДПС Лютви Местан. https://www.dw.com/bg/
3. Следващ успешен проект бе подмяната на историческото ВМРО с организация изцяло под контрола на комунистическите тайни служби. Изобщо се предполага, че национализмът като идеология може успешно да замени комунизма за да се предотврати просто установяването на демокрация и европейски избор на българското общество и запазване на господството на ребрандираната партийно-полицейска номенклатура. Нещо такова се случи в бивша Югославия и Югославия вече не съществува. Изобщо национализмът на Балканите е изключително глупав и опасен.

Но освен това в началото на прехода бяха създадени и други националистически организации и партии. Например Общонародния комитет за защита на националните интереси ОКЗНИ, който се противопостави на връщането на рождените имена на българските турци и в който закалка получи бъдещия социалистически президент Георги Първанов.

4. България не тръгна по пътя на Югославия през 90-те години – тръгна по европейски демократичен път, влезе в руслото на демократизацията и европеизацията на Централна Европа. И макар у нас това да премина през много трудности и два фалита на държавата, този тежък преход, с толкова заложени трудности и капани в него като цяло се оказа успешен, щом все пак, въпреки огромната съпротива все пак сме част от НАТО и Европейския съюз. Създаде се мощно демократично опозиционно движение, което макар и след два неуспешни опита, след като комунистическата партия успя на два пъти да фалира държавата в продължение на 7 години, започна радикална икономическа реформа, която създаде условия да влезем в клуба на богатите и цивилизовани народи на Западна Европа. За съжаление дълбоката държава, претърпяла оглушителен провал през 1997-2001 г. подготви успешно своя реванш.
5.  Този реванш се изразява в гениалния ход с връщането на бившия български цар и създаването на „неговото“ Национално Движение Симеон Втори. Идеята бе запленила половината народ прогонен от съветско-комунистическите окупатори бивш български цар да подмени с монархическа идея демокрацията и демократичния дневен ред, но не чак до там да се върне монархията, а да се изгради олигархична република под контрола на дълбоката държава. Това бе и първият популизъм, който отвори кутията на популистката Пандора и оттам, когато им дойде времето“ изскачаха нови инженерни политически проекти като национално-популисткото пропутинско движение, коалиция и партия „Атака“ през 2005 г., „Ред, законност и справедливост“ /2005-2009/, „България без цензура“ /2014 г. /от 2017 г.“Презареди БГ“/ и сега новото популистко движение „Има такъв народ“.

6. Безспорно най-успешен политически проект от 2009 г. насам е ГЕРБ, който е особен и труден за политическо разгадаване популистки проект. Но доколко е автентичен и в каква степен посткомунистическото задкулисие е намесено в неговото бабуване, доколкото политиката на Борисов излезе от популистката обвивка частично е спорен въпрос. За разлика от НДСВ, което можеше да се представя без проблем за центристка либерална партия, оперираща вляво от десния СДС, ГЕРБ трябваше да се позиционира вдясно от центъра и да представя и води автентични десни проевропейски политики, доколкото традиционната десница бе обезсилена и прекратена нейната роля като основен политически фактор някъде около разпадането на Синята коалиция /2009-2012 г./. С тази задача до тази година Бойко Борисов и ГЕРБ се справяха отлично. Неговите първи две правителства, особено второто с участието на Реформаторския блок наистина се доближаваше до представата за дясно-центристка политика, но третото правителство в коалиция с „Обединени патриоти“ провежда политика, която доведе до масови протести през лятото на 2020 г.

Прояви на влиянието на „дълбоката държава“ можем да открием и при редица други частни случаи

В посочения по-горе случай с разследването на Малина Петрова и нейния документален филм се разбира, че една година ръководството на Народното събрание не я допуска до бившия партиен дом да снима, въпреки решение на съда. Стига се до там Административният съд да осъди Народното събрание. Но въпреки това Малина Петрова не е допусната да снима в сградата на партийния дом и трябва да промени сценария си. Това показва доколко съдът е независим и доколко тези, които създават законите първи ги нарушават. /Виж: Зрителите сами разбират кой запали Партийния дом https://www.24chasa.bg/Article/84895/

Друг такъв случай е случаят Полфрийман. В ранните часове на 28 декември 2007 г. 21-годишният Джок Палфрийман е замесен в инцидент, по време на който българският студент Андрей Монов е намушкан смъртоносно. Полфрийман е ранен, след като ударен в главата и ръката с бетонни тротоарни плочи от приятелите на убития. Андрей Монов е син на влиятелен член на БСП, Христо Монов, който е влиятелен агент на комунистическите тайни служби. Полфрийман е обвинен в убийство с хулигански намерения. Той твърди, че е видял групата на Андрей Монов да гони двама роми, спуснал се за да помогне на жертвите. Тогава атаката се обръща към него, той вади нож от джоба си, но вместо да избягат, младежите го атакуват, докато в схватката се стига до убийството. Сред опечалените на погребението на Андрей Монов са шефът на Върховния касационен съд Лазар Груев и членове на управляващата Социалистическа партия, включително министърът на вътрешните работи Михаил Миков и бившият юрисконсулт на президента Първанов Чавдар Георгиев. По време на процеса някои от младежите и полицейските служители променяха версиите си за събитията, като твърдяха, че няма роми и никакви спорове в началото на смъртта на Андрей Монов. Когато защитата се опита да докаже, че това противоречи на това, което младежите бяха казали на полицията първо на местопроизшествието и полицейските разследващи, гражданските ищци и прокурорът успяха да предотвратят проверка на тези данни. Показателно е че записите от камерите в района мистериозно изчезват. Въпреки това на 3 декември 2009 г. Софийският градски съд призна Полфрийман за виновен и го осъди на 20 години лишаване от свобода.

На 19 септември 2019 г. Полфрийман неочаквано получи окончателно условно предсрочно освобождаване от състав от трима съдии в Софийския апелативен съд. Полфрийман е преместен в имиграционен център, докато чака нов австралийски паспорт. На 24 септември българският прокурор Сотир Цацаров подаде молба до Върховния касационен съд за отмяна на условното освобождаване на Полфрийман. Междувременно Христо Монов обвини съдиите за тяхното решение, което той нарече „морален позор“, а Корнелия Нинова нарече предсрочното освобождаване „срам“. На 7 октомври Върховният касационен съд изслуша прокурора и адвоката на Полфрийман, след което като освобождението беше отложено за срок до два месеца.

Подписано е писмо и от близо 300 български съдии, защитаващи решението на съда, во въпреки това Полфрийман е освободен от имиграционно задържане едва на 16 октомври 2019 г., но не може да напусне страната поради това, че полицията му отнема насила паспорта /МВР пусна Полфрийман , но му отне насила паспорта https://segabg.com/node/99017 /

На 27 януари 2020 г. Българската национална телевизия съобщи, че Софийският административен съд е отменил забраната за пътуване, но Полфрийман каза, че все още не е в състояние да напусне страната, тъй като „Граничната полиция не го пуска и все още е без паспорт“. Към края на януари 2020 г., Върховният касационен съд, който на 7 октомври 2019 г. заяви, че ще се произнесе по жалбата срещу неговото условно освобождаване в рамките на два месеца, все още не се е произнесъл по резултата от жалбата.

Друг такъв пример за действие на дълбоката държава е предаването незаконно на турските власти, въпреки решение на съда, на турски дисидент, противник на режима на Ердоган. Турският бизнесмен Абдуллах Бююк е смятан от турските власти за финансист на движението на проповедника Гюлен, когото Анкара обяви за организатор на опита за преврат в Турция през 2016 г. Още преди Бююк да бъде задържан от турските власти, той напуска страната и пристига в България. Турската страна предявявя искане за екстрадирането му, но както Софийският градски съд, така и Софийският апелативен съд отказват да го уважат с мотива, че „молбата за екстрадиция за престъпления от общ характер има за цел преследване на исканото лице на основание политическите му убеждения“. Въпреки това Бююк е арестуван и предаден на турските власти.

Това има и друго обяснение, извън влиянието на дълбоката държава. След опита за държавен преврат в Турция на 15 юли, Бойко Борисов се среща с турския посланик в София. От тайната кореспонденция на турските дипломати става ясно, че Борисов “разбира сложността на ситуацията” и ще се постарае да намери “бързо решение на случая”. Следва среща между турския посланик и тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров, разказва “Шпигел”. Според една от депешите, Цацаров предава на турците много важна информация за Бююк. След провеждането на тайните срещи Абдуллах Бююк е задържан и предоставен на турските власти. Мъжът прекарва три години в ареста, от декември 2019 г. той е под домашен арест. През октомври 2016 година още седем турски граждани са експулсирани от България в Турция. Нито Борисов, нито Цацаров отговарят на запитвания по темата, пишат още от “Шпигел”. От изданието обобщават, че тайните преговори с турските власти явно не са навредили и на двамата. Цацаров вече е председател на КПКОМПИ, а при последната миграционна криза, предизвикана от Анкара, България не беше засегната. https://www.dw.com/bg

Съдът и съдебни решения най-често са обект на незаконно погазване от дълбоката държава. Но тя разполага и с много верни помощници в съдебната институция. Такъв е  случаят със съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов. Главният прокурор поиска Инспектората към Висшия съдебен съвет да проверка на дейността му. Поводът е, че той е разрешил на обвиняемия за шпионаж лидер на организацията „Русофили“ Николай Малинов да напусне страната и да замине за Москва. Според прокуратурата разрешението е дадено в нарушения на процедурата, без преди това да е било отправено искане до наблюдаващия разследването прокурор и да е получен отказ. По този начин съдия Миталов се е произнесъл с определение, което не подлежи на обжалване. В сигнала си до Инспектората главният прокурор сочи още, че в съда е внесено искане за цялостна отмяна на забраната за напускане на страната, а съдебният състав е разрешил еднократно напускане, каквото не е искано от него.

Лидерът на движение „Русофили“ Николай Малинов бе награден от Путин с руски орден и Русия заплаши българските власти, ако той бъде даден под съд. Вече повече от година прокуратурата не е внесла в съда обвинение против Малинов и неговите съучастници от движение „Русофили“. По този начин стана ясно и топлата връзка на българската „дълбока държава“ с чужди, антибългарски сили, целящи да дестабилизират държавата и я отклонят от евроатлантическия и път.

Русия води все по-интензивна хибридна война с българската държава и покушението срещу българския бизнесмен Гебрев е едно от доказателствата за това. Гебрев не само се конкурира на оръжейния пазар с руски фирми, но влиза в конфликт и с прорускато задкулисие в страната и съветско-комунистическата дълбока държава, която и досега не разрешава на официалната власт да вземе мерки да защити не толкова дори бизнесмена, колкото българския оръжеен интерес. Доказателство за това е и фактът, че официално прокуратурата прекрати разследването на покушението срещу Гебрев, въпреки че не може да става дума за никаква давност на престъплението.

Цели на „дълбоката държава“ в България за спиране на демократичните реформи:

1. Скриване до последно на престъпния характер на комунистическата система на власт, скриване за дълго време на архиви, документи, досиета; скриване на факта, че 45 години България се управлява от съветска колониална администрация, че българската национална независимост бе прекратена за целия този период.
2. Спиране работата на правоохранителната и съдебна система, администрацията и всички служби под контрола на БКП веднага след 10.11. 1989 г., но особено след като през октомври 1991 г., когато демократичната опозиция за пръв път спечели изборите;
3. Инфилтриране на зараждащата се антикомунистическа опозиция с комунистически агенти и кадри на комунистическите тайни служби – дълбоката държава при социализма, работеща изцяло под съветски контрол като „филиал на КГБ“ /Т.Живков/;
4. Подбиране на удобни за БКП политици и тяхното допускане до кръглата маса и съответно недопускане за участие в политическия процес на по-радикални антикомунисти или на представители на задграничната опозиция, които не са под техен контрол.
5. Недопускане на забрана на БКП като гръбнак на тоталитарната система с помощта на политици, привърженици на такъв „мирен преход“, който да гарантира превръщането на безразделната политическа власт на номенклатурата в нейно олигархично господство;
6. Недопускане извършването на лустрация на номенклатурни кадри, извършили престъпления по време на диктатурата и след нея;
7.  Запазване на старите предпазни клапани, както и създаване на нови бариери и капани, блокиращи пътя за действителни демократични реформи, които биха ограничили властта на задкулисието в държавата;
8. Запазване на контрола над публичната власт и управлението чрез досиета, доноси, скалъпени обвинения от подконтролната прокуратура, службите за сигурност, полицията и държавна бюрокрация и благодарение на инертността, политическото невежество и безразличие на масата от населението за големи периоди от време; Примерите да това през последните 10 години са много – скалъпени обвинения от прокуратурата против доказани демократични политици, които са се противопоставяли на опитите за реставрация на руската зависимост и руската хибридна война против България – като Даниел Митов, Николай Ненчев, Трайчо Трайков, Симеон Дянков, Петър Москов и др. https://btvnovinite.bg/predavania/lice-v-lice/daniel-mitov-procesat-sreshtu-men-beshe-v-ugoda-na-rusija.html И в този случай дълбоката държава в нереформираната комунистическа прокуратура действа в услуга на чужда, вражеска държава – Русия.
9. Запазване на влиянието и властта на прокуратурата над цялата съдебна власт като истински дълбок резерв на дълбоката съветско-комунистическа държава. Не случайно и Цацаров, и следващия главен прокурор се срещна с руския главен прокурор Чайка и осигури обучение на български прокурори в Русия за борба с корупцията и организираната престъпност, а би следвало да е обратното, защото като европейска страна България е на светлинни години пред Русия по тези показатели. А новият главен прокурор Гешев бе на многозначително посещение в Москва преди неговото назначение без право на избор. Христо Иванов свидетелства, че Борисов го е назначил за министър в правителството със заръката да не пипа прокуратурата. Когато бе предложена макар и доста орязана съдебна реформа, но засягаща безконтролната власт на главния прокурор, министърът на правосъдието трябваше да подаде оставка.
10. Създаването от комунистическите служби на мутрите е следващ много важен социален факт. Те са криминален резерв на задкулисието и дълбоката държава; След 10.11. 1989 г. минаващата отново в нелегалност комунистическа власт не само трескаво изнасяше досиета към Москва, не само гореше документи за своите престъпления в България, но и създаде ударната сила за посткомунистически контрол над зараждащия се частен бизнес. По много свидетелства Любен Гоцев е авторът на стратегията за създаване на мутрите. Той събира освободени от затвора млади престъпници и останали без работа спортисти и им поставя задачата: „До днес народът се страхуваше от милицията, а от утре трябва да почне да се страхува от вас!“. Така комунистическо-съветската дълбока държава създава организираната престъпност като своя дълбок резерв за терор и отвращение от „демокрацията“. На тези истински политически и криминални престъпници наистина „демокрацията им отне много“, но и им осигурява все още безнаказаност.
11. Запазване контрола над държавната администрация и укрепване на способността и да блокира политически решения на което и да е правителство, неудобни за задкулисието; Примерът с чиновника в министерството на Трайчо Трайков вкарал в договара с Росатом на РФ клауза, поради която България бе осъдена да плати 1.23 млрд. лева на Росатом. Чиновникът не само не бе даден под съд, напротив – той стана заместник-министър в следващото правителство на Борисов. А прокуратурата скалъпи обвинение против неудобния за дълбоката държава министър. Досега проектът „Белене“ струва на българската държава, тоест на всички данъкоплатци, над 2,5 млрд. лв. В това число влизат направените през годините разходи за изграждане на площадката в дунавския град – 1,3 млрд. лв., както и сумата от 628,9 млн. евро, които НЕК бе осъдена да плати на руската компания по договор за изграждане на ядрената централа. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2016/06/17/2779241_kak_platihme_nad_2_mlrd_lv_za_aec_belene/
12. Разбиването на устойчивата двупартийна политическа система през 2001 г., при която политическата отговорност не е размита, а ясна бе задача, изпълнена успешно след връщането от комунистическо-съветската агентура в България на бившия български цар и създаването на неговата партия от кадри на номенклатурата и задкулисието. НДСВ бе преходен момент за връщането на бившите комунисти на власт и , разбира се, с помощта на ДПС.
13. Създаване на маса популистки и национал-популистки партии след неочаквано бързия крах на първия популизъм – партията на бившия цар, просъществувала само докато е във властта – от 2001г. до 2008 г. – както и партии като Атака, РЗС, ББЦ и други. Проектът ГЕРБ трябваше да замени неуспешния „царски“ проект и да предотврати създаването на истинска дясна и проевропейска основна партия, която да извърши декомунизация, десъветизация и лустрация.
14. Дълбоката държава не позволи и създаването на истинска лява проевропейска, социалдемократическа по характер партия, подмени социалдемокрацията с бесепизъм, който е импотентен политически и банкрутирал морално многократно през последните години на БСП на власт и в опозиция.
15. Пълен контрол над основните медии, засилващ се в периоди, когато задкулисието може да контролира парламент, президент и правителство – през 2001-2008, 2013-2014 и особено болезнено през 2020; Например в договора за АЕЦ „Белене” имало заложени по 20 млн. долара на година за „медийно популяризиране на проекта“ в България, т.е. за подкупи на журналисти и анализатори. Толкова бяха хвърлени и за организаторите на референдума, който на практика направи този мегакорупционен проект на дълбоката проруска и антидемократична държава отново актуален.
16. Опростачване на основните медии, постепенното деградиране на печатните медии до пропагандни рупори на дълбоката държава; Фактът, че от дълбоката държава идва предложението за най-висока държавна награда на един от лидерите на опростачването на медиите в България през последните 30 години е особено показателен. https://www.mediapool.bg/kabinetat-predlaga-petyo-blaskov-da-poluchi-orden-za-zaslugi-v-zhurnalistikata-news312622.html
17. Налагане на особена „чалга-култура“ , развращаваща интелектуалния вкус на публиката и най-вече на младите хора. На тази основа се зароди и идеята популярността на водещия от 20 години водещо чалга-щоу да се прелее в политически проект. Този политически проект без съмнение ще влее нова сила в популисткото деградиране на българската политика. Фактът ,че той печели все повече привърженици, макар да не участва директно в протестите за сваляне на правителството и главния прокурор е особено показателен. Простотията няма граници.

Изграждането на правова и справедлива държава, с върховенство на закона, а не на неотговорни пред никога задкулисни сили не може да се осъществи без преодоляване на посочените по-горе дефицити. Но за това се изисква политическа воля. Заявка за такава воля за промяна засега не показват и 4 –те водещите политически партии, водещи по рейтинг преди предстоящите парламентарни избори. За да има промяна е нужна нова политическа сила, която да помете посткомунистическото статукво. Но за това е нужно и водещите партии да се освободят от влиянието на дълбоката държава, колкото и невероятно да изглежда това. Дали ще им стигнат ли силите да се преборят с дълбоката съветско-комунистическа държава? Без силен и постоянен осъзнат обществен натиск това няма как да се осъществи.

От Доц. д-р Момчил Дойчев

Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter

или да ни подкрепите ТУК