Всеки може да се ядоса – това е лесно. Но да се ядосаш точно на когото трябва, точно в нужната степен, в точното време, за точната причина и по точния начин – това не е лесно.
Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) – древногръцки философ
Ръководството на Демократическата партия в Конгреса на Съединените щати – федералния законодателен орган, направи втори опит да опровергае горната сентенция на Аристотел, че рецептата за правилното ядосване, като негов смисъл и резултат, е трудна за изпълнение. И отново се устреми към импийчмънт на Доналд Тръмп. По този начин четиридесет и петият президент на Съединените американски щати стана първият стопанин на Овалния кабинет в Белия дом, подлаган два пъти на процедурата за отстраняване от поста.
Предвидената от конституцията процедура „импийчмънт“ в най-чист вид отразява правото на федералния законодателен орган да съди „президента, вицепрезидента и всички граждански длъжностни лица на Съединените щати“ (глава ІІ, раздел 4). Но тази процедура няма широко приложение. Макар че в цялата история на САЩ са известни повече от 50 случая, когато в Камарата на представителите (тя се явява институция за предаване на съд) е бил разглеждан въпрос за импийчмънт, само в 13 случая той е бил разглеждан и в Сената. Последният в този случай заседава в качество на съд по отношение на отстраняването от длъжност, като може да последва и инициативата за предаване на съдебно преследване, при извършено престъпление.
Между тринадесетте привлечени са девет съдии, един сенатор (1797 г.), военен министър (1876 г.), президент (1868 г. и 1999 г.). Само в четири случая е била произнесена осъдителна присъда. Един от случаите за привличане към съд посредством процедура за импийчмънт е бил през 1936 г., когато съдията Х. Рихтер е бил признат за виновен в корупция при изпълнение на своите служебни задължения.
Резолюцията на Долната камара на Конгреса за импийчмънт, за чието одобрение е необходимо обикновено мнозинство, с последвало изучаване на възможността за отстраняването на действащ президент на САЩ, са били разглеждани неведнъж: в 1843 г. – по отношение на Джон Тейлър (на поста от 1841 до 1845 г., от партията на Вигите), в 1896 г. – Гроувър Кливлънд (президент от 1885 до 1889 г. и от 1893 до 1897 г., демократ), в 1932 и 1933 г. – Хърбърт Хувър, на поста от 1929 до 1933 г., републиканец), в 1952 г. – Хари Труман, президент от 1945 до 1953 г., демократ. Но само веднъж, през 1868 г., Сенатът встъпва в качеството си на съд над президента Ендрю Джонсън (на поста от 1865 до 1869 г., демократ, но при избирането му първо като вицепрезидент в двойка с Абрахам Линкълн, е републиканец), поради „превишаване на пълномощията на поста“.
Именно той е първият след основаването на САЩ президент на страната, спрямо когото е прилагана процедурата „импийчмънт“. Ендрю Джонсън оцелява през 1868 г. на поста си, като само един глас в Сената не достига за неговото отстраняване.
Вторият президент на Съединените щати, попаднал под заплахата от импийчмънт, е републиканецът Ричард Никсън през 1974 г. Но той предвидливо сам подава оставка, за да избегне почти сигурното очакващо го съдебно дело, след като Юридическият комитет на Камарата на представителите го обвинява в нарушения на закона, които дават основание за импийчмънт, включително възпрепятстване на правосъдието, свързано със скандала „Уотъргейт“.
Историята с политическото фиаско на Ричард Никсън е като че ли извадена от криминален роман. В едноименния вашингтонски комплекс от апартаменти и офиси през предизборната президентска кампания през 1972 г. Демократическата партия наема офиси. В тях е извършено нахлуване с взлом, планирано от сътрудници и съветници на Ричард Никсън. Всъщност те прибягват до услугите на бившия агент на ЦРУ Бърнърд Баркър и няколко антикастровски кубински емигранти, между които и Гордън Лиди, за да монтират подслушвателно устройство на телефона на председателя на Демократическата партия Лари О’Брайън и да се докопат до секретни документи относно стратегията на плановете за предизборната кампания на демократическия съперник на Ричард Никсън. Но взломаджиите са заловени благодарение на един охранител, подал сигнал до полицията. Последващите усилия да бъде прикрито това престъпление от страна на президента, главния прокурор (министър на правосъдието) Джон Митчел, началника на президентския кабинет Х. Р. Халдеман, сътрудника Джон Ерлихман и други лица от обкръжението на Ричард Никсън довеждат до изслушвания в Конгреса относно нахлуването в щаб-квартирата на Демократическата партия и участието на Белия дом в него. Именно затова Ричард Никсън подава унизителна оставка на 9 август 1974 г. Много от замесените в аферата „Уотъргейт“ президентски сътрудници получават ефективни присъди и биват изпратени зад решетките.
Заплахата от импийчмънт не отминава и Уйлям (Бил) Клинтън, заради прословутата му сексуална афера със стажантката в Белия дом Моника Люински, по-точно заради опитите му да заблуждава чрез своите показания пред Голямото жури назначения специален прокурор Кенет Стар, който вече разследва тогавашния държавен глава на САЩ по редица обвинения – скандалите „Уайтуотър“, „Файлгейт“ и „Травългейт“.
Извънбрачната афера започва през 1995 г., когато двадесет и една годишната Моника Люински, която току-що е дипломирана от колежа „Люис и Кларк“, постъпва на работа в Белия дом като стажантка по време на първия мандат на Бил Клинтън. Не след дълго започва и тяхната интимна връзка. Но след като техните взаимоотношения охладняват, Моника Люински напуска Белия дом и започва кариера във военното министерство. Разочарована от отношението на президента към нея, Моника Люински споделя подробности за аферата си с Бил Клинтън на своята приятелка и колежка Линда Трип. Съвсем като в спиращ дъха криминален трилър Линда Трип записва телефонните си разговори с Моника Люински и ги прави публично достояние в един крайно неудобен момент за Бил Клинтън – когато избухва скандалът с казуса „Пола Джоунс“, обвиняваща президента в сексуален тормоз.
Новината за извънбрачния демарш на Бил Клинтън се появява за първи път в медиите на 17 януари 1998 г., когато вече тече неговият втори президентски мандат, а на 21 януари излиза публикация по темата в най-популярния вестник „Вашингтон Поуст“. Светкавично скандалът се превръща в световна новина № 1. Притиснат от шумния медиен отзвук, Бил Клинтън дава пресконференция на 26 януари с. г. в Белия дом, по време на която американският президент държи прочувствено слово и емоционално тържествено отрича сексуалните си взаимоотношения с Моника Люински.
Погледнала още тогава към бъдещето и една своя самостоятелна политическа кариера, Хилъри Клинтън умело отиграва ролята на влюбена съпруга, която има пълно доверие в своя партньор. Затова и публично го подкрепя през цялото времетраене на скандала. И понеже най-добрата защита е нападението, а и самата тя е дългогодишен опитен юрист, в едно телевизионно интервю Хилъри Клинтън заявява, че целият компромат е част от крупен план за дискредитиране на съпруга й от страна на десницата, задействан още от самия ден на неговата инаугурация за втория му мандат.
Няколко месеца основната тема за разискване в САЩ е дали президентът е излъгал и по този начин възпрепятства правосъдието, обаче освен телефонните разговори не съществуват други доказателства, понеже Моника Люински отказва да говори. Специалният прокурор Кенет Стар не бездейства и на 22 май 1998 г. федерален съд в САЩ постановява, че агенти на Сикрет Сървиз (охраняващи Белия дом и президента), могат да бъдат заставени – под заплахата от обвинение за възпрепятстване на правосъдието, наказуемо със затвор, – да свидетелстват пред Върховния съд във връзка със скандала. На 28 юли с. г. самата Моника Люински най-сетне прави признание за интимната си връзка с президента, като предоставя на Кенет Стар доказателства за това – прочутата синя рокля с петна от семенна течност по нея (Линда Трип е посъветвала своята приятелка да не почиства роклята!). Именно това е разгромяващото версията на Бил Клинтън от 26 януари за неговата невинност доказателство, понеже е възможно да бъде извършен ДНК анализ на петната.
Притиснат в ъгъла, на 17 август с. г., пред съдебни заседатели и милионна телевизионна аудитория по-късно, той прави самопризнание, че е имал „непристойни физически взаимоотношения“ с Моника Люински. В телевизионното си обръщение той заклеймява връзката си със стажантката като „грешка“. Самият той с юридическо образование, Бил Клинтън не се признава за виновен в умишлено подвеждане на публиката и съдебното жури, като обяснява, позовавайки се на различни законови дефиниции, че терминът „сексуална взаимоотношения“ изключва пасивния аспект на оралния секс. Ето защо, както преповтаря видимо стресираният Бил Клинтън, той не би следвало да бъде обвиняван в публична лъжа относно отношенията си с Моника Люински.
С оглед и на допълнителните доказателства, събрани от Кенет Стар, Бил Клинтън е обвинен в неуважение към съда, отнет му с лицензът за юридическа практика и е глобен 90 000 щат. долара. Освен това, за да уреди предявените претенции на Пола Джоунс за сексуален тормоз, заплаща 850 000 щат. долара.
Все пак гилотината на справедливостта не се стоварва върху главата на Бил Клинтън. Въпреки че Камарата на представителите е одобрила предложението за импийчмънт – втория в историята на Съединените щати спрямо президент, – след 21-дневен процес в Сената, на 12 февруари 1999 г. предложението за импийчмънт от 19 декември 1998 г. е отхвърлено с 55 гласа „невинен“ срещу 45 „виновен“.
Докато опитите за импийчмънт на Ендрю Джонсън и Уилям (Бил) Клинтън, както и обстановката на пред-импийчмънт по отношение на Ричард Никсън, са, макар и крайни, елементи на междупартийно съперничество и борба между двете водещи политически партии в САЩ, предприети по конкретни поводи, то и при двете процедури за импийчмънт на Доналд Тръмп, генезисът е съвсем друг.
По време на своята предизборна кампания Доналд Тръмп последователно излагаше основната си визия за своето бъдещо управление – приоритет са интересите на неговите съграждани и той не желае да ги жертва заради прикритата цел на глобализацията – постепенното установяване на наднационална администрация, доминирана от крупния финансов капитал.
Затова целта на членовете на „клуба на аргироманите“ (болезнените сребролюбци – лат.) – най-агресивната част от глобалната финансово-политическа върхушка, е примерът за държавно управление, с доминиране на националните интереси, каквото осъществи Доналд Тръмп, да бъде поставен върху клада. Пък после посипан с пепелта на забравата. А спрямо Доналд Тръмп да бъдат приложени всички възможни „цивилизовани“ прийоми за репресии.
Най-болезнената санкция за самия Доналд Тръмп в случая е да му бъде забранено да се кандидатира отново за президент през 2024 г., като Сенатът го лиши от правото да заема каквато и да е почетна, поверителна или платена длъжност. В цялата история на САЩ досега това наказание е било приложено само спрямо трима съдии.
Този вариант е по-лесно постижим за демократите, понеже за неговото одобрение е достатъчно само обикновено гласувателно мнозинство в горната камара на Конгреса, с каквото Демократическата партия разполага (50 сенатори демократи плюс – при равенство на гласовете, – гласа на заемащия поста председател на Сената, който според конституцията е вицепрезидентът, като в случая това е демократката Камала Харис, срещу 50 сенатори републиканци). Докато за одобряването на импийчмънта са необходими 67 гласа на сенатори, т. е. единственият вариант за успех на Демократическата партия е ако 17 сенатори републиканци подкрепят импийчмънта. Факт е, че 10 републиканци се присъединиха в Камарата на представителите към демократичното мнозинство в нея при гласуването за импийчмънт, но все пак не бяха 17.
За колцина сенатори републиканци, ако, поради късия срок до 20 януари по обед, изобщо се стигне до гласуване и в Сената на предложението за импийчмънт, Доналд Тръмп после би имал основание да промълви: „И ти ли, Бруте?“
Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
