Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Първа част

Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Първа част

pax americana

 

Това, което една държава определя като жизнените си икономически интереси, не са нещата, които осигуряват живот на гражданите й, а нещата, които й дават възможност да води война.

Симон Вейл (1927–2017 г.) – френска политическа деятелка, председателка на Европейския парламент (1979–1981 г.)

 

На 28 декември 1982 г., по време на церемонията в щата Калифорния по пускането във вода на линкорна „Ню Джърси“, тогавашният президент на САЩ Роналд Рейгън заявява: „При поддържането на десантни операции 16-дюймовите (1 дюйм = 2,54 см) снаряди на „Ню Джърси“, всеки с тежест на лек автомобил, могат да поразяват целта с филигранна точност … Осигуряването на необходимата отбрана струва скъпо. Цената на мира е винаги велика, но, ако се замислим за възможните последствия от икономиите за отбрана, идваме до извода, че такива разходи са оправдани. За това добре го е казал Теодор Рузвелт (американски политик, републиканец, президент от 1901 до 1909 г. на САЩ – бел. авт.):

„Ние, американците, трябва да се борим с много прояви на злото, ние трябва много да направим, ако, както ние се надяваме, на нас ни стигне мъдрост, сила, храброст и добродетел да направим това. Ние сме самата тази държава в света, в чиито ръце се базира бъдещето на идващите години“.

 

Бъдещето на света по американски модел, т. нар. „Pax Americana“, т. е. „Мир по американски“. Налаган със средствата на моркова и … тоягата. И ако морковът – когато го има, – е малък, то тоягата винаги е голяма! Да, мир, но в свят, устроен според схващанията на Съединените щати. В тяхна изгода, естествено.

 

Какви са националните ценности, претендиращи да имат моралното право да ръководят развитието на човешката цивилизация?

 

Потърсим ли аргументация – достоверна или манипулативна, – за появата на новия човешки генотип, отразил природните, социалните, икономическите и историческите условия в Новия свят, едва ли бихме могли да намерим по-подробен източник от двутомното съчинение „Развитие на цивилизацията в Америка. Начинът на живот и мислене в Съединените щати днес“, чийто автор Макс Лернер е журналист, социолог, историк, професор в университета в Сан Диего, Калифорния. Писана в продължение на дванадесет години (1945–1957 г.), тази монография е преведена на повече от европейските езици, а в самите Съединени щати до 1975 г. претърпява тридесет преиздания. В известен смисъл тя е една съвременна библия, но в нея митологичната фигура е не Бог в неговия ипостас1, а съвременният американец. Четиво-стимулант, напомпващ психологически бицепси на американеца – поне така е замислено, – от студента до президента.

 

Твърде симптоматичен е фактът, че неговата поява на руски език, осъществена благодарение на финансовата инжекция на Информационната агенция на Съединените щати (USIA), е през 1992 г. Като се има предвид, че за превода на общо 1146-те страници на монографията е необходимо технологично време, то е ясно, че спусъкът за нейното издаване е натиснат веднага след като на власт в Русия идва Борис Елцин, осуетил августовския опит за преврат през 1990 г. В съзвучие с намеренията на първия руски президент за приобщаване на страната към неолибералните ценности и за присаждане върху руската душевност на психологическата конструкция на homo nuovo. За нея проф. Макс Лернер пише:

„Неговото честолюбие изобщо не е насочено към духовните ценности. … Той е далеко от аскетизма, цени комфорта и свято вярва, че жизненият стандарт – това е най-важното, а може би, даже смисълът на целия живот. … Но за разлика от хората в предшестващите епохи той жадува не за святост, не за доблест, не за красота, не за величие, не за спасение на своята душа, накрая. Това не е обременен с морал човек; за него на първо място е силата, натискът и властта“.

 

Проф. Макс Лернер завършва своето епохално творение в стил „Не откриеш ли истината, опитай се да я създадеш!“ чрез касандровско прозрение:

„Ако на Америка, като на център, не й се удаде да „държи съдбата“ на света, тя ще я отдаде в ръце по-малко ласкави и повече изцапани с кръв, отколкото американските“.

 

Човечеството с благодарност отбелязва прогресивната война за независимост на северноамериканските колонии (1775–1783 г.), войната против робовладелците от отцепилата се Конфедерация на южните щати (1861–1865 г.), участието на САЩ в разгрома на германския милитаризъм (1917–1918 г.), на германския фашизъм и японския милитаризъм (1941–1945 г.). Но заедно с това управляващите кръгове на САЩ нееднократно въвличат своята страна в реакционни и завоевателни войни против съседни държави, както и на вътрешния фронт – отначало против индианците, после против негрите и, накрая, против фермерите, ратаите и работниците, възмущението и стачките на които от 1870 г. често придобиват характер на гражданска война.

 

За това, с каква безпощадност американските бели колонисти са се разправяли с индианците, описва Дейвид де Фрис, участвал заедно с губернатора на Нови Амстердам (тогавашното наименование на Ню Йорк) в операция по изтребването на червенокожите:

„Бебета бяха откъсвани от майчината гръд, разсичаха ги на части пред очите на родителите им и хвърляха насечените тела в огън и вода. Други сукалчета привързваха към дъски, а после ги кълцаха, разсичаха, пронизваха и разрязваха с такова настървение, че даже каменно сърце би се трогнало от това зрелище. Някои биваха хвърляни във водата, а когато бащите и майките им се опитваха да ги спасят, войниците не им даваха да излязат на брега, така че и родителите, и децата потънаха“.

 

Американските наказателни операции против индианците продължават чак до 70-те години на ХІХ в., като в тях участват нерядко съединения от няколко пехотни полка и артилерийски батареи: експедицията на генерал Хенс в 1832 г., на генералите Гибън, Крук и Тери през 1873 г. Числата, които посочват различни изследователи за броя на коренното население, населяващо, например, днешния щат Калифорния и териториите северно от Рио Гранде, варират в много широки граници от 4,5 милиона до приблизително 50 милиона. Повечето изследователи обаче са склонни да приемат, че действителната численост на това население е възлизала поне на 18–23 милиона души. Но при преброяването, проведено в САЩ през 1890 г., са били регистрирани само 248 000 индианци. Очевидно е, че каквито и неясноти да са налице относно числеността на местните жители преди колонизирането на континента от „бледоликите братя“, то коренното население в Северна Америка е преживяло истинска демографска катастрофа. Многобройни са нейните причинители.

 

От целенасоченото разпространяване на високоградусния алкохол – „огнената вода“ сред червенокожите; „подаряването“ на одеяла, заразени предварително с бацила на едрата шарка, за да бъдат предизвикани масови смъртоносни епидемии сред племената на коренното население на Северна Америка и се стигне до стратегията на генерал Уйлям Шърмън срещу индианското население за тотална война, ефективно използвана в Гражданската война (1861–1865 г.) с Юга, когато Съюзът замърсявал околната среда на врага, унищожавайки източниците на храна и вода, които били необходими на южняците, за да продължат да живеят и воюват; именно генерал Уйлям Шърмън поканил „спортисти“ за лов за бизони в прериите, знаейки, че избиването на стадата е най-ефективният начин да победят индианското племе лакота – едно от последните големи множества от коренното население, което още не било вкарано насилствено в резерватите.

 

Ако бъдат отчетени две явления в историята на САЩ, продължили от ХVІІ в. до последната третина на ХІХ в., а именно: първо, безпощадното завоюване от емигрантите на земите от индианските племена посредством методи, които основателно могат да бъдат квалифицирани като „геноцид“, и, второ, пиратското препитание спрямо английските, холандските и френските търговски кораби от метрополиите – почти узаконен и широко разпространен занаят сред буржоазията, населяваща приморските градове на атлантическото крайбрежие на Северна Америка, – то ще стане разбираема тази почва, която подхранва американските милитаристи, поддръжници на решенията на каквито и да са политически въпроси със силата на оръжието. Към това трябва да бъде добавено, че като правило, емигрантите в Северна Америка са били хора (предимно произхождащи от англосаксонските страни), които не са се устроили добре в Стария свят и били готови на каквито и да са авантюри, за да си извоюват „място под Слънцето“. Специфичен елемент тук е и така наречената „реакция на откъсването“ (от родните места, език, своя народ), явяваща се своеобразен фактор за населението на младата държава, който благоприятства поведенческата неконтролируемост.

 

Също такива упорити и дълги, както и против индианците, са били военните действия против афроамериканците. Още през 1775 г. в Америка имало милион и половина негри, докарани от африканския континент, посредством чийто труд се е осъществявало цялото плантаторско стопанство на колонистите. Към този брой историческата истина налага да бъде прибавен и не по-малкият брой на загиналите негри, вследствие на нечовешките условия при транспортирането им от търговците на роби до северноамериканския континент. Тогава се родила и поговорката: „Плантатор, който държи в подчинение хиляди негри-роби, може да бъде добър командир на полк“. Негрите без пропуск след 9 ч. вечерта са могли да бъдат убити. Белите ходели въоръжени даже в църквите. На негри по време на сенекоса не доверявали нито коси, нито сърпове. И въпреки това негрите въставали. „Въстанието 1739–1740 г. беше разгромено, а водачите екзекутираха в мъчения, каквито само е било възможно да бъдат измислени“ – пише историкът Неймън.

 

Практиката за използване на сила, дори военна, срещу усилията на афроамериканците да получат равни граждански права с бялото население на САЩ, продължават и през ХХ в., най-вече през 60-те години, когато се изостря борбата против расовата дискриминация.

 

На 13 май 1963 г. по време на т. нар. „Бирмингамска криза“, по заповед на президента Джон Фитцджералд Кенеди (1917–1963 г.), в града спешно са прехвърлени 3 000 федерални войници, въпреки че и преди тяхното пристигане срещу организираните от  „Християнското движение за граждански права“, ръководено от Джеф Шатлсуърт – един от сподвижниците на Мартин Лутър Кинг (1929–1968 г.), невъоръжени многохилядни демонстрации, действат с пълна мощ местната полиция и Националната гвардия на щата Алабама. Много участници в негърското движение са убити, а затворите препълнени с борци за равноправие. Куклусклановци взривяват дома на родния брат на Мартин Л. Кинг – свещеник в една от бирмингамските църкви.

 

От Славчо Кънчев

Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

 


1 – (църковно-славянски) – свойството на един субект да се появява в няколко лица.

 

 


Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter

или да ни подкрепите ТУК

Оставете коментар

Още
Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Втора част

Поредният напън за налагане на PAX AMERICANA – Втора част

  Политика: Кой какво взема? Къде и как? Харолд Ласуел (1902–1978 г.) – американски икономист и политолог   Постепенно склонността…
На кладата! Но първо искаме скалпа му!

На кладата! Но първо искаме скалпа му!

  Всеки може да се ядоса – това е лесно. Но да се ядосаш точно на когото трябва, точно в…
Изборите в Съединените щати: химери и реалност – десета част

Изборите в Съединените щати: химери и реалност – десета част

  Политиката не е нищо повече от средство за издигане. Самюел Джонсън (1709–1684 г.) – английски литератор     Впечатляващо…