На 15 декември, 2018 г., под председателството на митрополита на Франция Емануил (Вселенска патриаршия) се проведе в Киев църковен събор, на който се обединиха епископи от три църковни юрисдикции – Украинска православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ КП), Украинска автономна православна църква (УАПЦ) и Украинска православна църква – Московска патриаршия (УПЦ МП). От първите две юрисдикции се присъединиха всички епископи, докато от последната се присъединиха само двама епископи – Виницки митрополит Симеон, както и Переяслав-Хмелницки и Вишневски митрополит Александър (Драбинко) – въпреки че участие бяха заявили 11 епископи от близо стотината такива към тази църква към Московската патриаршия. На събора беше избран за митрополит на Киев и предстоятел на новата църква Переяслав-Хмелницкият митрополит Епифаний (Думенко). Той е на 39 години, роден е в с. Волково, Одеска област, завършил е с отличие Философския факултет в Атинския университет (Гърция), и е ръкоположен за епископ през 2009 г., след което е работил и като ректор на духовно училище. В Украйна е известен с активната си милосърдна дейност във фронтовите области и с хуманитарните грижи за войската в трудните моменти от началото на конфликта.
По време на събора направи впечатление недопускането да изтече информация от заседанията. Също така изборът на митрополит Епифаний не беше предопределен. Далеч по-утвърдени фаворити бяха митрополит Симеон от УПЦ-МП и митрополит Михаил от УПЦ-КП. Само можем да гадаем защо съборът на епископите се спря на епископ Епифаний. Неговата млада възраст, макар и под традиционно възприетата за предстоятел на поместна църква, е важен елемент от дистанцирането от зависимостите на епископата от бившите съветски служби за сигурност. Несъмнено и образователната му квалификация в Гърция е изиграла роля. Доброто му име сред народа също не е за подценяване. Въз основа на постигнатото от този събор, на 6 януари, 2019 г., Вселенският патриарх Вартоломей ще връчи томос за автокефалия на новоизбрания предстоятел по време на мирното му посещение в Константинопол, така както канонът повелява. Първото посещение на предстоятел на поместна църква съгласно канона би следвало да е при предстоятеля на Църквата-майка – Константинополската, където той да се представи и да получи документ за своите правомощия от ръцете на Вселенския патриарх. Епифаний получи покана от патриарх Вартоломей веднага след избирането си.
Неучастието обаче на огромна част от епископите от УПЦ-МП на този обединителен събор несъмнено подкопава неговия авторитет, без обаче да го обезсмисля. Малко преди събора Св. Синод на РПЦ заплаши, че всеки от нейните епископи в Украйна, участвал на този събор, ще бъде отлъчен. Така и стана на 17 декември, 2018 г., с двамата участвали нейни представители. Несъмнено влиянието на РПЦ и РФ сред украинските епископи е достатъчно голямо, за да ги възпре от обединение с останалите въпреки желанието на голяма част от вярващите в страната. Онова обаче, което отслабва позицията на РПЦ при отхвърлянето на Събора в Киев, е именно едно нейно решение от преди два месеца – да прекрати евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия. Това лишава нейните клирици и миряни от възможност да посещават и участват в църковни служби не само в самия Константинопол, но и в Атон, а след като гръкоезичните църкви засвидетелстваха безрезервна подкрепа към Вселенската патриаршия, това самоограничение на РПЦ се разпростря и върху Светите Земи. Така куриозно се оказа, че след решението на РПЦ нейните служители са много по-изолирани от свещенослужителите на новата църква в Киев.
Що се отнася до титула на новия предстоятел той е „Митрополит на Киев и на цяла Украйна“, а титулът на поместната църква – „Православна църква в Украйна“. И двата титула са богословски издържани и избягват каквито и да е националистически асоциации. Онова обаче, което веднага беше подето от медии не само в РФ, но и в България, е насмешливият тон защо тази църква не е „патриаршия“. Първото, което трябва да се изясни, е, че в славянската традиция титулът „митрополит“ стои по ранг над титула „архиепископ“ (обратно на гръцката традиция), а титулът „епископ“ стои под този на архиепископа. Така титулът „Митрополит на Киев и на цяла Украйна“ е равнопоставен на „Архиепископ“ в гръцката традиция (по която е ориентирана и титулатурата в БПЦ). Що се отнася до титула „патриарх“, той е много специален и се предоставя трудно. Изискват се особено активни църковни дейности, мисия и образование, както и несъмнено исторически приноси. Освен древните пет патриаршии – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – от средновековието насетне са възведени още четири по чест, като титулатурата им е била уравнена с тази на древните архиепископии. Що се отнася до Римската, то тя се е обособила в друга църква след 1054 г.
Така се оказва, че всъщност Вселенската патриаршия възстанови древния титул на Киевската митрополия, а на 6 януари предстои на й предостави църковна независимост. При това положение обаче остава въпросът с епархиите на РПЦ на територията на Украйна. Според православния канон те не би следвало да функционират към друга църква, освен към поместната Украинска църква, но според секуларното законодателство, диктувано от Западния свят – в лицето на ЕС и САЩ, на които Украйна разчита за своето стабилизиране – правителството в Киев не може да забрани тяхното функциониране. Така се оказва, че РПЦ, за да продължи да функционира в Украйна, разчита на Европейския съд за правата на човека, който иначе РФ постоянно се опитва да атакува и обезсмисля. Дори преди почти две десетилетия голямата гордост на РПЦ – един документ наречен „Социална концепция на РПЦ“ – имплицитно отрече човешките права, а публичната риторика на нейния предстоятел патриарх Кирил от неговото избиране насетне постоянно отрича съществуването на универсални човешки права, а либералните западни ценности не един път са били обявявани от него за „сатанински“. Също така РПЦ ще се налага да разчита и на преговорите на Украйна с ЕС, при които несъмнено ще бъдат поставени на масата правата на всички малцинствени общности, включително и на общностите, които държат да останат в РПЦ. Така, куриозно, но факт РПЦ ще разчита на присъединяването на Украйна към ЕС, за да остане да съществува със своите епархии на нейна територия.
Оттук нататък, след получаването на томоса за автокефалия в Киев, остава въпросът кой друг ще признае новата църква. Със сигурност гръкоезичните църкви и румънската ще влезнат веднага в общение с епископата в Киев. Зависимите в по-голяма степен от РПЦ църкви няма да го направят веднага. По канон обаче те не са длъжни да се произнасят с изрично признаване на тази църква, тъй като тя е получила томос от Вселенската патриаршия и практически тя не се нуждае от допълнително признаване или потвърждаване на съществуването си от други църкви. Така и синодите на стоящите в близост до РПЦ църкви няма да бъдат поставени в неудобно положение да гласуват решения, които биха ги конфронтирали с някоя от страните.
Трайните последствия от тези събития обаче засягат пряко претенцията на Москва да играе ролята на „център на православието“. Несъмнено в публичното пространство извън РФ тази теза вече няма никаква стойност, а епископата на РПЦ в Украйна ще се наложи да разчита на Европейската комисия и на Бюрото за човешки и религиозни права при Държавния департамент на САЩ, за да запази позиции в тази страна.
