„ – Как мина денят ти?
– Както винаги – в очакване на залеза.”
Елън Шрайбер
Тъкмо бях на път да се откажа и да реша, че разходката ми из фейсбук е преливане от пустото в празното, и окото ми грабна една сентенция, която портретира народопсихологията ни по-достоверно и от Иван Хаджийски: „Българите искат нещо да се случи, но се страхуват нещо да не стане”. В това присъщо от векове на нашего брата състояние се коренят всичките ни исторически и всичките ни актуални национални беди – това състояние ще трови битието и на потомците ни. Става дума не само за отказа ни да бъдем граждани – става дума за онази неделима от душевността ни инертност, за онази леност, която като че ли току-що е слязла на родна земя от най-тягостните страници на Гогол, за да ни превърне в народ от мъртви души, в нация от Маниловци. Но ако маниловщината е свойствена на руското крепостно право, свойствена се оказа тя и на онези командно-административни обществени отношение на комунизма, при които цял един народ паразитираше върху държавата, а цяла една държава – върху народа си. Подобна повсеместна размяна на паразитизъм обаче, подобна общонародна летаргия, подобно съзерцателно отношение между политическа класа и подвластни е органично несъвместима с демокрацията. Която по силата на демократичността изисква собствена динамика, лична инициатива и лична предприемчивост – както от управляващи, така и от управлявани. Докато в деспотичните общества тези два лагера са отчетливо разграничени и противопоставени, в плуралистичните системи границите между тях са размити – там управляващите са относително управляващи, относително управлявани са и управляваните. В една демократична държава носител на държавността е не само институцията, а и всички институционализирани. В известен смисъл държавник в една демократична държава е всеки – дори и редовият гражданин е физически носител на държавата. В най-проспериращите общества хората са наясно с този регламент, те съзнават, че всяка нова инициатива крие в зародиша си и риска от провал. Тя обаче носи и надеждата за победа. Докато безинициативността е сигурна загуба, предварителна капитулация. Ако тръгнеш на една обществена битка, ти при всички случаи имаш шанса да я спечелиш, докато ако откажеш да влезеш в нея, губиш при всички случаи служебно.
Преведено на съвременен български, споделеното ще рече: От зараждането на демокрацията до ден днешен милиони наши сънародници не са доволни от начина, по който са управлявани – няма и защо да бъдат доволни. И въпреки, че демокрацията им предоставя на разположение безброй механизми, чрез които да променят това състояние, те отказват да го направят и предпочитат вече трийсетина години наред да се жалват по света и у нас от нерадостната си участ и да си живеят така – висящи като паяци. Защо ли? Ами защото българинът иска нещо да се случи, но без негово участие, някак си от само себе си. Ходът на историята е култивирал у народа ни това пораженческо съзнание – векове наред все външни фактори, все великите сили са решавали националната му съдба, и то без негово участие. От само себе си обаче обществено-политически реформи не се случват – случват се само природни явления, най-много дъжд да завали и вятър да вейне от само себе си. В гражданската сфера, за сметка на това, нещата се случват, само след като бъдат направени – и то собственоръчно, от нас самите. Няма просперитет, постигнат на цената на спестеното усилие – резултатът от спестеното усилие е само пустош. Така че ако искаме нещо да се промени, трябва ние да го променим. За да го променим обаче, трябва ние самите да се променим – всяка действителна външна промяна започва отвътре, от конкретния човек, а не от абстрактното човечество. Обстоятелство, което показва, че пътят е еволюционен, сиреч дълъг и труден. Не го ли извървим обаче, продължим ли с досегашното малодушие да оплакваме съдбата си, вместо да я градим, държавата ни ще престане да се случва, ще престанем да се случваме и ние самите. И ще се превърнем окончателно в онова, в което отдавна сме започнали да се превръщаме: в неслучващи се хора.
